Кристин Хана
Далечни брегове (27)

Глава 27

Пътуването от галерията до дома трая сякаш цяла вечност.

Елизабет се беше провалила.

Болеше като от отворена рана, която не можеш да пренебрегнеш и с усилие на волята. Не можеше да престане да мисли за това.

Усещаше погледа на Антия, която седеше до нея. Той изразяваше тревога, но, за щастие, мащехата й не каза нищо. Пазеше мнението си за себе си, не го натрапваше на другите. Сега не беше моментът за един от техните разговори, които напоследък се бяха подобрили, но все още не бяха сърдечни като между майка и дъщеря. Елизабет беше слушала достатъчно забележки по въпроса за рисуването през последните няколко месеца — и от Мегън, и от Антия, и от Даниел. Беше слушала приятелите си и си беше позволила да се надява.

И ето докъде я беше довело това. Да претърпи провал на четирийсет и шест.

Зави по „Стормуоч лейн“ и пое към къщи. Паркира колата, обърна се към Антия и се насили да се усмихне уморено.

— Благодаря за всичко, което стори за мен днес. Твоето присъствие означаваше много.

Антия изглеждаше много изненадана.

— Бърди, не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Моля те. Беше ми достатъчно тежко. Сега не мога да говоря за това.

Антия кимна. Ако имаше нещо, което да е почти вродено на южнячките, то беше способността им учтиво да избягват неприятностите.

— Ще отида да приготвя вкусна вечеря.

— Не съм много гладна. Мисля да взема гореща вана. — Тя се забави секунда повече от необходимото, загледана право в очите на мащехата си. И почувства първата пукнатина в своето наложено спокойствие. Ако не внимаваше, щеше да се счупи като стар порцелан, а така нямаше да помогне на никого. Отвори рязко вратата на колата и забърза към любимия си дом.

Той я посрещна с мека приглушена светлина, сладък аромат и безопасност.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Когато чу приближаването на Антия, изправи гръб и затвори вратата на спалнята след себе си. Отиде до прозореца и се опита да почерпи спокойствие от познатата любима гледка, но по това време на годината нощта се спускаше рано и зад стъклото имаше само мрак.

Напълни ваната и добави цяла шепа бадемово масло. Остави водата да премине границата на предпазливост, макар да знаеше, че когато влезе, ще се плисне навън. Е, нищо, после щеше да почисти. Това поне умееше добре.

Съблече се и се потопи в почти непоносимо горещата вода. Разбира се, част от нея се плисна по пода. Топлината я обгърна и парата навлажни лицето й. Сладкият аромат на бадеми изпълваше малката баня.

Наклони глава назад и затвори очи.

Образи от безкрайния ден минаваха през главата й. Клиенти, които купуваха скулптури и литографии, картини и снимки… И минаваха край нейните работи, без да ги погледнат.

Искаше й се да може да заплаче, но болката не беше от този вид. Чувстваше се сломена. Като затворник, когото са накарали да повярва, че ще бъде освободен, а после са го върнали в килията, без опрощение на истинските или въображаеми провинения.

Най-лошото от всичко беше, че беше повярвала в себе си. Трябваше да прецени по-добре, а не да попада в капана на самомнителността. Беше повярвала, беше се осмелила да мечтае.

И се беше провалила.

Работите й не бяха достатъчно добри. Това поне беше мит. И сега — какво? Беше се отказала от всичко добро и живота си, всичко, което беше градила години наред, за да може да намери себе си.

И беше намерила жена, чийто най-голям талант беше да помага на другите и да ги кара да се чувстват добре, да ги обича и подкрепя, да ги окуражава да постигнат мечтите си. Докато седеше в горещата вода, тя се запита защо това не можеше да й бъде достатъчно.

Тя не беше художничка. Трябваше да го разбере още преди двайсет и пет години. Точно затова не беше настоявала и не беше положила усилия да продължи образованието си в тази област. Сигурно е знаела истината или поне я е подозирала. Отказването от рисуването й беше спестило този ужасен момент.

Остана във ваната, докато водата изстина и кожата й започна да не се чувства добре. После неохотно излезе. Загърна се в хавлия и легна на леглото.

Видя телефона и си помисли: „Обади се на Джак“.

Не беше сигурна защо, освен, разбира се, защото той винаги беше нейното пристанище, той винаги й вдъхваше сигурност. Тръгна към нощното шкафче, вдигна слушалката и набра номера. Докато телефонът звънеше, през ума й преминаваха възможни откъслеци от разговора. Затърси идеалното първо изречение.

Обичам те. Приятно и директно.

Липсваш ми. Със сигурност — вярно.

Имам нужда от теб. Самата истина.

Включи се телефонният секретар и й каза, че в момента Джак и Бърди не са си у дома.

Джак и Бърди.

Той не беше променил съобщението. Това й вдъхна смелост.

— Здравей, Джак — каза и легна по гръб, втренчи поглед във високия таван. — Мисля, че може би е време да поговорим за бъдещето. — Спря, защото не знаеше какво друго да каже. Нищо не й хрумна. Страхуваше се, че ако продължи да говори, ще се разплаче.

Остави слушалката, после набра номера на дъщерите си.

Поредният телефонен секретар. Остави пресилено весело и оптимистично съобщение, кратко извинение, благодари им за цветята и затвори.

Остана да лежи така дълго време с поглед, втренчен в тавана и паяка, който бавно плетеше паяжината си между две от гредите. Той беше винаги там, този черен мъничък паяк, връщаше се към своето място, независимо колко пъти тя почистваше паяжината му. В това имаше урок, който можеше да се приложи към живота.

На вратата се почука.

— Бърди, скъпа?

Елизабет затвори очи. Наистина искаше да я оставят сама с нещастието й още малко.

— Добре съм, Антия.

— Вечерята е готова.

— Не мога да ям. Съжалявам. Ще се видим сутринта. — Чу отдалечаващите се стъпки…

После те се върнаха. Вратата се отвори. На прага стоеше Антия, стиснала в ръце плоска черна метална кутия.

— Хайде, Бърди. Мисля, че е време да видиш това. — Тя потупа кутията в ръцете си. — Това принадлежеше на майка ти. Ако искаш да видиш какво има вътре, по-добре слез долу.

После се обърна и се отдалечи. Елизабет не искаше да я последва, но Антия я беше примамила с вълшебната думичка: „мама“.

Въздъхна, стана от леглото и се облече. Слезе долу и седна на дивана до Антия. Металната кутия беше поставена на масичката за кафе. Очакваше я.

Елизабет втренчи поглед в нея. За няколко благословени секунди забрави фиаското в галерията.

Представи си писмо от майка за дъщеря или, още по-добре, журнал със скъпоценни спомени. Снимки. Други спомени. Обърна се към Антия.

На светлината на лампата, Антия изглеждаше бледа. Крехка. Дъвчеше долната си устна и кожата беше започнала да се бели.

— Донесох я със себе си. Знаех, че ще дойде подходящият момент за отварянето й. — Опита се да се усмихне, но това само издаде колко нервна е всъщност. — Баща ти те обичаше. Повече от всичко на земята.

— Знам.

— Той беше човек на това място и на това време и вярваше, че мъжете защитават жените от всичко… неприятно.

— Хайде. И това го знам.

Антия протегна ръка към кутията, превъртя ключето и я отвори. Елизабет забеляза, че пръстите й треперят, докато й подава кутията.

Елизабет я остави в скута си.

В единия ъгъл имаше натрупани снимки с груби и вече подгънати краища. От единия до другия ъгъл, по диагонал, лежеше дълга картонена тръбичка.

Тя извади първо снимките. Ето, най-отгоре беше тази на мама. Тя седеше на люлеещия се стол на верандата, облечена в розови панталони и шифонена блуза на цветя с малки ръкави и яка като на Питър Пан. Краката й бяха подвити под тялото и се виждаше част от едното й босо стъпало. Ноктите й бяха лакирани.

Смееше се.

Не се усмихваше, не позираше. Смееше се.

Държеше цигара в дясната си ръка, а в краката й имаше полупразна чаша коктейл. Изглеждаше прекрасно, много жива. За първи път Елизабет видя майка си като истинска жена. Като жена, която се смее, която пуши цигари, която лакира ноктите си.

— Красива е — каза Елизабет.

— Да.

Следващата снимка беше на различна жена. Тя гледаше напрегнато, очите й блестяха, къдравата черна коса падаше, тежка, чак до хълбоците й. Приличаше на италианска селянка, земна и с горещ темперамент. Във всички случаи, пълна противоположност на нейната деликатна, изящна и аристократична майка.

Всички останали снимки бяха на другата жена. На плажа… На боядисаната в бяло веранда… На панаира… да пуска хвърчила.

Елизабет смръщи разочаровано вежди.

Най-после взе картонената тръба и я разгърна. Вътре имаше навито платно. Тя го разгъна върху масичката за кафе.

Беше портрет на тъмнокосата жена, рисуван в ярки тонове с акрилни бои. Тя се беше подпряла на куп червени възглавници, а косата й беше артистично подредена около нея. Беше гола, с изключение на светлорозовия шал, преметнат около пълните й бедра. Гърдите й бяха пълни, с едри кафяви зърна.

Детайлите бяха изящни. Напомняха й творбите на младия Модилиани. Елизабет почти можеше да почувства ангорската вълна на шала и кадифената мекота на загорялата кожа на жената. Имаше стотици жълти и розови венчелистчета, разпилени по възглавниците и женската плът.

В работата се усещаше и тъга. Черните очи на жената бяха пълни с отчаян копнеж. Като че ли гледаше любовника си, който вече е започнал да се отдалечава от нея.

Елизабет погледна подписа на художника. Маргарит Роудс.

Времето като че ли намали своя ход. Чуваше биенето на собственото си сърце.

— Мама е била художничка?

— Да.

Ето това е, след всичките тези години, връзката между тях, талантът, който се е предал от майка на дъщеря, талант, който е в кръвта. Елизабет вдигна поглед.

— Защо татко не ми е казал?

— Останала е само тази рисунка.

— И какво от това? Той знаеше, че мечтая да стана художничка. Можел е да се досети какво щеше да означава това за мен.

Антия изглеждаше ужасно тъжна. За един кратък, ужасен миг Елизабет помисли, че мащехата й ще се отдръпне от нея, прекалено уплашена от онова, което вече е разкрила, за да продължи напред.

— Помниш ли какво ти казах? Че майка ти е напуснала по някое време Едуард. Беше през 1955.

Елизабет забеляза датата на рисунката: 1955. Антия въздъхна тежко.

— Тогава светът беше различен. Не беше така отворен, не приемаше нещата… както е сега.

Елизабет отново погледна рисунката и този път видя страстта в нея. Мекотата на щрихите, отровната тъга в очите на жената. И разбра тайната, която са крили от нея през всичките тези години.

— Майка ми се е влюбила в тази жена — каза тя тихо.

— Тя се казваше Миси Естебан. И, да, тя беше любовница на майка ти.

Елизабет се облегна назад. Изведнъж стотици обвити в мъгла спомени от детството й сега придобиха яснота. Затворената врата на мамината спалня и плачът, който долиташе отвътре.

— Ето защо е изпаднала в депресия — каза на глас Елизабет. Сякаш целият й живот дойде на мястото си, всички части на пъзела най-после намериха местата си. Струваше й се, че това трябва да има по-голямо значение, като че ли трябваше да се чувства повече предадена. Но тя всъщност никога не беше познавала истински майка си. Това поне беше болезнено ясно. — Ето защо татко не е искал да говори за нея. Срамувал се е.

— Познаваш баща си. Мислеше, че е по-добър от останалите мъже. Целият град се отнасяше с него така, сякаш държеше патента върху чистия въздух. Да избяга съпругата ти, е едно. Можеше да се справи с това, защото тя се върна. Можеше да се смее с приятелите си над това, колко смела е неговата малка глупачка. Но когато откри, че тя се е влюбила там — и то в жена — е, с това Едуард не можеше да се справи. И той се затвори в себе си. Престори се, че нищо от това не се е случвало.

— А ти как разбра?

— Двайсетгодишен бърбън. Татко ти се напи една нощ и ми разкри всичко.

Елизабет разбираше. Всичко придоби смисъл. Мълчанието, липсата на снимки, липсващите семейни истории. Мама беше нанесла тежък удар върху самоуважението на татко. Нищо чудно, че той се държеше толкова здраво за Антия.

— Но защо аз нямам никакви спомени за нея? Тя умря, когато бях вече на шест.

— Тя те обичаше, Бърди, но когато се върна, беше пречупена отвътре. Не можеше да се грижи за теб. В някои от дните те притискаше до себе си, в други стоеше заключена в стаята си. Пренебрегваше те седмици наред. Това почти уби баща ти. Разбира се, тя се лекуваше сериозно. Но по онова време се смяташе, че жените, които се държат така, са луди. Всеки би си помислил така. А тя беше от добро семейство, което ходеше редовно на църква, не го забравяй. Добрите момичета просто не правят секс с други жени.

Изведнъж в главата й нахлу ярък спомен. В деня след четвъртия й рожден ден Елизабет беше станала рано и беше изтичала в стаята на майка си. Намери я да седи на пода с колене, притиснати до гърдите, и да плаче. Елизабет не можеше да си спомни какво точно е казала, но си спомняше отговора на майка си: „Не бъди като мен, малка Бърди. Не се страхувай“.

Антия я докосна нежно по ръката.

— Майка ти откри какво иска от живота, но се отказа от него. Позволи на това, което семейството изискваше от нея, да надделее над онова, което беше на сърцето й. Изостави и любовта си, и таланта си. И това я уби. Познавам те, Бърди. Ти седеше в спалнята си и си мислеше да се откажеш, казваше си, че си била глупачка да мислиш, че имаш талант.

Изведнъж Елизабет се почувства прозрачна.

— И кога ме опозна така добре?

— Не се осмелявай да изоставиш Елизабет Шор. Отиде прекалено далеч и работи прекалено упорито, за да се върнеш към стария си живот, защото се страхуваш. Ако се откажеш, ще направиш същата грешка като майка си. Това може и да не те убие, но ще те пречупи, Бърди.

Елизабет затвори очи. Искаше да го отрече, но нямаше смисъл. Тя знаеше.

Какво беше казала на Ким онзи ден? „Години наред се провалях, защото не обръщах внимание на нуждите си“. Беше вярно. И всяко нещо, което не беше направила, я оставяше все по-празна и опустошена.

Сега поне беше опитала и се беше провалила. Но беше направила опит. И можеше да се гордее с това. Успя да се усмихне, макар и с горчивина.

— Ти си нещо друго — каза тихо. Спомни си всички пъти, когато Антия беше протягала ръка към нея и биваше отблъсната.

— Ти също, Бърди.

— А през всичките тези години аз си мислех, че нямам майка — каза Елизабет. — Сгрешила съм, нали? Имала съм две майки. Обичам те, Антия. Трябваше да ти го кажа много отдавна.

Устните на Антия трепереха. Тя направи жест с ръка, който сякаш й казваше да не се тревожи за нищо.

— Татко ти винаги ми казваше, че някой ден ще разбереш.

 

 

В балната зала на хотела Джак чакаше да дойде неговият ред да говори, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за Бърди. Това всъщност го изненадваше. Всеки път, когато се замислеше за прекрасната си нова работа или за снимките на „Пийпъл“, искаше да вдигне слушалката и да поговори със съпругата си. Нито един от тези два триумфа не беше достатъчно сладък, щом тя не беше до него да каже: „Ти го направи, бейби“.

Точно това беше лошото на сериозните връзки и на сериозността въобще. Те прочистваха мозъка, караха размитите образи да придобият острота и обсипваха всичко с ярката светлина на истината.

От разговора му с Уорън тази светлина на правдата беше силна и дори не мигаше. Не трепваше нито за секунда. Той видя целия си досегашен живот.

Всеки ден беше търсене на още. Никога нищо не му беше достатъчно. Дори и Бърди. Сега вече можеше да признае и това. Нямаше смисъл да лъже себе си.

Беше сам в този момент заради мъжа, който беше преди. Съпруг, отдалечил се от съпругата си. Баща, отдалечил се от дъщерите си. С изключение на работата, той нямаше други отговорности извън онези, които сам беше избрал.

Свободата обаче не беше онова, което си беше мислил.

Години наред си беше представял Новото Начало. В безкрайните си фантазии, той имаше втори шанс, а с него получаваше и всичко друго — слава, младост, обожание. И преди всичко („Бъди честен, Джак“) беше мечтал за жени. По-млади жени с твърда плът и оскъдни роклички, които лягаха в леглото с мъжа, без да искат нищо повече от твърдия му член. Такава беше мечтата му. Жена без лице и без име, която да обича тялото му и никога да не го моли да вдига капака на тоалетната чиния или да купува тампони на връщане от работа.

Сега имаше свобода. Връзката му със Сали беше гореща. Сексът беше страхотен, особено задоволителен физически, а и след това се чувстваха добре. Тя ставаше, обличаше се тихо и се прибираше в своя апартамент. Никакви сцени относно оставане при него за през нощта, никакви преструвки, че е влюбена.

Никаква близост, никакво споделяне, нито смях или топлина.

Уорън беше прав. Джак не беше сключил добра сделка. Беше заменил истинската топлина за фалшива гореща страст.

Мечтата — светлините, камерата, действието — не беше пълна. Напротив, беше плашещо празна. И сега, докато беше сам в своя така наречен вълнуващ живот, най-после разбра, че и той самият е празен.

— Джак? — Сали го докосна по лакътя.

Той успя с усилие, да се откъсне от мислите си. Публиката аплодираше. Бърз поглед към Сали подсказа на Джак, че е пропуснал представянето си.

Изправи се на крака и започна да си пробива път през претъпканата бална зала на хотела. Мястото и без това беше запълнено от маси с бели покривки.

Изправи се зад микрофона и произнесе същата реч, която беше произнесъл поне дузина пъти през последните няколко месеца. Молба спортистите да бъдат отговорни за действията си и също така да бъдат добри спортсмени. Когато свърши, от местната организация на момчетата и момичетата спортисти заръкопляскаха бурно. Следващият час мина в позиране на фотографите, отговори на различни въпроси и подписване на автографи.

Сали застана до него.

— Благодаря, че направи това за мен. Зет ми вече ми дължи една услуга. Всички го смятат за бог, защото е успял да те накара да говориш.

— Винаги е приятно да се помага на деца.

Джак не можеше да повярва, че този шаблонен отговор излезе от неговата уста. И то да изрече тези думи на Сали, сякаш тя е някой репортер! Смръщи леко вежди. Тя го хвана за ръката и го изведе от балната зала. Намериха тихо ъгълче долу в бара.

— Объркана съм. — Тя говореше тихо. Млъкнаха, колкото да си поръчат по чаша бяло вино.

— Защо си объркана? — Той знаеше, разбира се.

— Ти ме избягваш цяла седмица. Не съм те подложила на натиск, нали? Знам, че си женен. И така, какво не е наред? Мислех, че и на двама ни е приятно.

На тази приглушена светлина изглеждаше невъзможно млада. И това го накара да се почувства дори по-стар.

— През последните петнайсет години, докато не се появи ти, бях напълно верен на съпругата си. Но броих и запомних всяка жена, от която съм се отказал.

— Водил си отчет?

Беше грозно да се каже точно така, но беше вярно.

— Бях толкова горд, когато успявах да се въздържа. Мислех си: „Браво, Джако, твърд си като стомана“. Всяка вечер се прибирах у дома, лягах в леглото при съпругата си и й казвах, че я обичам. И наистина мислех, че е така.

— Какво общо има това с мен?

Решението, което досега сякаш беше обвито в мъгла, изкристализира ясно в съзнанието му.

— Не искам повече да бъда такъв. Не искам да спя с жена просто защото мога да го направя.

— Това е ужасно гадно. Знам, че не сме лудо влюбени един в друг, но мислех, че сме приятели.

— Хайде, Сали. Приятелите разговарят. Опознават се. Не лягат заедно в леглото, а на сутринта се събуждат сами.

— Ти никога не си пожелал да се събудиш до мен. — В очите й се появи болка. — Винаги, когато предлагах да прекарам нощта при теб, ти сменяше темата.

— Ти си вече пораснала жена, Сали.

— Още една забележка, която не попада в темата, Джак. Онова, което се опитваш да кажеш, е, че не съм Елизабет. Това го знам. Но аз те последвах в Ню Йорк, за разлика от нея.

— Все още съм влюбен в нея — каза той тихо. — Не знаех колко много я обичам, докато не я загубих.

Сали го погледна.

— Искаш да кажеш, че всичко между нас е приключило? Просто така, ти си променил решението си, а на кого му пука какво изпитва Сали?!

— Заслужаваш повече, отколкото мога да ти дам.

— Не, не е така.

— Трябва да помислиш и ще разбереш, че е така.

Виждаше какви усилия полага тя, за да остане спокойна, но устните й трепереха. Тя си мислеше, че го обича. Това не му беше хрумвало преди. Как така е бил толкова сляп? Покри дланта й със своята. И изведнъж почувства всички години, които лежаха между тях.

— Аз не съм онзи, единственият, Сали. Повярвай ми. — Спомни си как Елизабет беше заплакала първия път, когато я целуна. — Когато всичко е, както трябва, ще го разбереш.

— По дяволите! — Сали въздъхна. — Знаеш ли кое е особено гадното в това признание? Само те прави още по-привлекателен. Ами работата ми?

— Том мисли, че от теб ще излезе страхотен копродуцент.

— Страхотно! Ще стана една от онези жени, които преспиват в различни легла, за да стигнат до върха. — Изпи останалото вино в чашата си. — Трябва да тръгвам. Не бих могла да понеса повече откровения от твоя страна. Довиждане, Джак. — Направи няколко крачки, после се обърна. Не се усмихваше. — Ще приема повишението.

— Заслужила си го.

— Предполагам, че винаги ще се чудя по този въпрос, нали? Довиждане, Джак.

Той гледаше как тя се отдалечава, и се страхуваше от това, как ще се почувства след малко. Едно време би изпитал разкаяние.

А сега изпита облекчение.

Плати питиетата и излезе навън. Пред хотела беше пълно с хора — туристи, гости, пикола в ливреи. Той едва ги забеляза.

Валеше дъжд и това му напомни за Орегон. За дома.

Сега разбра любовта си към Елизабет. Не беше плитка като много други чувства. Беше стигнала до костите му, беше станала част от него, тя го крепеше през всичките тези години.

Казваха си, че се обичат, всеки ден в продължение на години, но невинаги достатъчно искрено.

Знаеше къде иска да бъде точно в този момент. И то не беше в неговия празен апартамент, заобиколен от прекалено много съжаления. Вече не можеше да види съпругата си винаги, когато пожелае. Беше загубил това право. Не искаше отново да направи тази грешка. Някога си мислеше, че възможностите в живота на мъжа са безкрайни, но сега виждаше колко е лесно да сгрешиш и да изгубиш всичко. Невинаги моментът е подходящ да поправиш стореното.

За първи път от години, той се помоли: „Моля те, Господи, нека не е прекалено късно“.