Кристин Хана
Далечни брегове (25)

Глава 25

Беше късен съботен следобед, когато се наложи да изяснят отношенията си. Джейми седеше на пода до камината с кръстосани крака. Малката й заострена брадичка беше вдигната високо, а на лицето й беше изписано онова упорито изражение, като на булдог, което Джак знаеше добре, означаваше проблеми.

— Окей, вие двамата, хайде, изплюйте камъчето.

Стефани, седнала в люлеещия се стол в ъгъла на стаята, видимо пребледня.

— Искате да поставя въпроса по друг начин? — каза Джейми, като повиши глас. — Аз и Стеф не сме идиоти. Знаем, че нещо става между вас двамата.

— Не ме замесвай — каза Стефани.

Елизабет, която седеше на дивана, подви крака под себе си. Не отговори.

Очевидно оставяше това на Джак. Това винаги беше техен модел на поведение. Елизабет решаваше какво могат и какво не могат да правят момичетата, а Джак беше лошият татко, който им се караше, когато Елизабет не беше доволна от оценките им в училище или от нещо друго.

— И така? — запита Джейми отново.

Момичетата погледнаха Джак. Знаеха: всички лоши новини идват от татко.

Той погледна любимите си дъщери. Изражението на Джейми беше напрегнато и показваше, че е готова веднага да изпадне в нервна криза. Очите й бяха много тъжни. А Стефани не вдигаше поглед от ръцете си, свити покорно в скута й. Изглеждаше като войник, прикован до стената, очакващ разстрела.

От мисълта да им каже, да изрече на глас отровните думи, му прилоша. Присви го стомахът. Те винаги щяха да помнят, че неговият глас и неговите думи са помогнали за разпадането на семейството им.

Не можеше да го направи.

Беше така погълнат от мислите си, че не забеляза кога Елизабет е станала и се е отдалечила от дивана. Тя стоеше зад него. Стисна го леко за рамото. В докосването й имаше нежност, от която болеше повече, отколкото от удар.

— Знам, усетили сте, че нещо в нашите отношения не е нормално, не е както преди — каза тя. Гласът й беше изненадващо спокоен.

Той не можеше да повярва, че тя ще го направи. Бърди. Жената, която избягваше конфликтите и не можеше да вземе решение дори от това да зависеше животът й… Жената, която би застанала пред влака, за да спаси семейството си.

— Това е много слабо казано — каза Джейми упорита, както винаги. — Знаем, че снощи татко спа на дивана.

— Хората, които се обичат, понякога имат спорове и недоразумения, Джейми. — Стефани вдигна поглед. — Така е, нали?

Елизабет стисна по-здраво раменете на Джак. Той искаше да постави длани върху нейните, но беше като парализиран. Едва дишаше.

— Това е малко повече от недоразумение — каза Елизабет спокойно. — Истината е, че татко ви и аз се разделихме за известно време.

Стефани отвори широко уста. Руменината от бузите й изчезна. Ако беше възможно, пребледня още повече.

— О, мили Боже!

— Знам, че ви е трудно да го приемете — побърза да каже Елизабет. — Трябва всички да работим, за да преодолеем този момент. Ако успеем, всичко ще е наред. Но независимо какво ще се случи, ние винаги ще сме семейство.

— О, направо чудесно! Винаги ще сме семейство. Какви глупости! — Джейми скочи на крака. Дишаше тежко. Джак виждаше, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Същото е, когато момче те моли да останете просто приятели. Това означава, че вече си има друго момиче.

Елизабет стисна раменете на Джак толкова силно, че той изпита болка.

— Скъпа, остави ни да обясним.

— Няма начин. Чух повече от достатъчно.

— Изслушай ни, моля те. Аз и баща ви бяхме толкова млади, когато се оженихме — каза Елизабет.

Стефани вдигна рязко глава.

— И това е достатъчна причина? Че сте се оженили прекалено млади? Мислех… Искам да кажа, че вие винаги… О, по дяволите! — Тя избухна в сълзи.

Сърцето на Джак се късаше. Никога нищо в живота не му беше причинявало такава болка. Нищо. Никога.

— Скъпа…

Не знаеше какво да каже. Погледна безпомощно Бърди. Тя сведе поглед към него. Устните й трепереха. Красивото й лице се сгърчи. Джак, без да помисли, я дръпна надолу и я взе в прегръдките си.

— Ще преминем през всичко това — прошепна той с устни до мократа й буза.

Никога не я беше обичал повече, отколкото в този миг. Тя беше по-силна от него в тази ситуация, а сега той виждаше колко й струва проявата на сила. Още малко, и тя щеше да се разпадне в ръцете му от болка и мъка.

Погледна дъщерите си и разбра, че никога няма да забрави този момент. Тази беше цената за всички неправилни избори, които някога беше правил. А най-лошото от всичко беше, че не беше обичал Бърди достатъчно, за да се бори за брака им.

— Трудно е за всички нас — каза той. Думите излязоха бавно от устата му — беше като слепец, който опипва пътя си в тъмното. — Ние ви обичаме. — Погледна Бърди и направи всичко възможно да не се разплаче и той. — Обичаме се и един друг. Засега знаем само това. Можете или да ни помогнете, или да се ядосате и да ни изхвърлите от живота си. Вие вече сте възрастни. Не можем повече да ви контролираме. — Гласът му почти му изневери. — Обаче имаме нужда и от двете ви. Повече, отколкото досега. Имаме нужда да сме семейство.

Това дойде много на Джейми. Гневът й избухна. Тя падна на колене и закрещя нещо, което Джак не можеше да разбере. Елизабет коленичи на пода до нея.

— Моето момиче! — прошепна тя.

Джейми и Стефани се хвърлиха в прегръдките й. Трите се прегърнаха и заплакаха. Джак ги загледа с копнеж. Искаше да отиде при тях, поне веднъж да бъде част от техния затворен кръг, но не можеше да помръдне. Те винаги първо бяха трио, после — семейство.

Първа Джейми вдигна поглед към него. Джейми, неговата войнствена принцеса, чието лице сега беше изкривено от болка.

— Татенце! — каза тя и протегна ръце към него.

Не го беше наричала така мило от години. Елизабет потърси ръката му. Намери я и я стисна здраво.

Той коленичи на пода до дивана и ги прегърна.

 

 

Елизабет се чувстваше така, все едно е изкарала два боксови рунда. Седна на люлеещия се стол на верандата и се залюля напред-назад. Беше полунощ, пълната луна висеше над синия океан, а светлината й образуваше лунна пътечка по неравната му повърхност.

Последните четири часа бяха най-лошата част от живота й. Четиримата седяха заедно и ту плачеха, ту си крещяха. Джейми се люшкаше между гнева и отчаянието, Стефани упорито мълчеше и отказваше да приеме, че родителите й може да не се съберат отново.

Сега, най-после, момичетата си бяха легнали.

Чу вратата към верандата да се отваря и затваря.

Беше Джак. Отпусна се с тежка въздишка на люлеещия се стол до нея. Пружините изскърцаха под теглото му. Елизабет се загърна още по-плътно във вълненото одеяло.

— Трябваше да ги излъжем.

— Не знам как събра смелост да им кажеш — отговори той. — Когато заплакаха… По дяволите, беше ужасно.

— Вината е моя — каза тя. — Аз отказах да се преместя в Ню Йорк. Аз написах онова писмо. И аз трябваше да им кажа.

— И двамата знаем, че не е така, Бърди. И двамата сме виновни.

Тези няколко думи означаваха много за нея и имаха стойност, която далеч не беше еднозначна на звуковете, от които се състояха. Той беше поел част от вината й.

— Аз все още те обичам — каза тя и неочаквано и за самата себе си откри, че е истина. Винаги е било истина. Обърна се към него. — До тази вечер не можех да си го спомня.

Той я погледна спокойно.

— Години наред те питах какво не е наред. Но ти не ми отговори, нали?

— Ти не знаеш какво е да изчезне собственото ти „аз“, Джак. И как би могъл? Ти винаги си бил толкова уверен в себе си.

— Шегуваш ли се, Бърди? Бях звезда в лигата, а после се превърнах в никой. Никой.

— Това е различно. Говоря за вътрешния мир. А не за работата.

— Ти никога не ме разбираш — каза той. — Мъжът е това, което прави. Когато загубих футбола, загубих себе си.

— Никога не си ми го казвал.

— И как бих могъл? Срамувах се. Знаех какъв беше животът за теб като съпруга на известен футболист.

Беше прав. Тя мразеше годините, в които той играеше футбол. Колкото по-добър беше в спорта, толкова повече се отдалечаваше от семейството си. Тя не беше с него, когато той имаше нужда от нея. Вместо да бъде неговото пристанище, беше поредната спирка, която той трябваше да избягва.

— Съжалявам, Джак.

— Не казвай това. Изгубихме прекалено много години да го повтаряме.

— Не сме ги изгубили — каза тя тихо. — Справяхме се добре, Джак. Живяхме заедно двайсет и четири години. Построихме къща — дом, който беше щастливо и безопасно място за нашите деца. И създадохме две красиви и любящи млади жени. — Тя успя да се усмихне. — Не е много лошо за двойка тийнейджъри, които избягаха, за да се оженят през последния семестър в колежа. Имаше много години, в които мислех, че имаме всичко.

Той се изправи и й подаде ръка. Тя я пое и я стисна толкова здраво, че костите й изпукаха.

— Ти си нещо специално, знаеш ли?

Никога преди не й го беше казвал. Тази обикновена похвала означаваше за нея повече, отколкото смяташе за възможно.

— Ти също.

— Добре. Лека нощ, Бърди.

— Лека нощ.

Тя отиде сама в спалнята си.

 

 

Джак паркира в подземния паркинг на летището. Изключи двигателя на взетата под наем кола и тишината го налегна, неприятна.

Джейми и Стефани седяха на задната седалка, сгушени една в друга. Този път мълчаха, никаква врява.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— По-добре да тръгваме. Не искате да пропуснете полета си, нали?

— Разбира се, че не искаме — каза Джейми и постави ръка върху дръжката на вратата. — Искаме да се махнем от този щат възможно най-бързо.

Стефани й хвърли поглед, изпълнен със съчувствие, после я последва вън от колата. Не изчакаха Джак. Тръгнаха по-бързо от обикновено към терминала — всъщност почти тичаха. Минаха през безкрайните проверки, без нито една от тях да се обърне да го погледне.

Джак ги последва с въздишка.

На изхода бяха принудени да спрат. Най-после, Джейми се обърна към него. Само за секунда, погледите им се срещнаха и волята му се стопи. В сините й очи той видя болка, която му причини силна мъка. Тя беше наранена дълбоко…

Той и Бърди бяха й причинили тази мъка. Чувствата стегнаха сърцето му — комбинация от вина, срам и съжаление. И преди всичко — съжаление.

— Джейми — каза той и направи крачка към нея с протегнати ръце.

— Точно сега не искаш да ме докоснеш — каза тя високо и направи крачка назад.

Той знаеше каква е истината на нараненото сърце и знаеше, че това не е празна поетична метафора. Болката беше такава, все едно плътта се отделя от костите. Болеше повече, отколкото счупено коляно.

— Съжалявам, Джейми. Ние съжаляваме.

Лицето на Джейми се сгърчи. Краката като че ли не я държаха.

— Ухапи ме. — Тя се обърна и се отдалечи от него. Дори когато стигна до вратите на самолета и спря, не се обърна.

— Познаваш Джейми — каза Стефани. — Когато се страхува, демонстрира гняв.

Джак искаше да каже: „Аз също се страхувам“, но не знаеше как да бъде честен с дъщерите си. Неговата работа беше да бъде силата в семейството.

— Предполагам, че всички се страхуваме.

Стефани правеше всичко възможно да не се разплаче. Беше ужасно един баща да види такова страдание у детето си. Неговата Стефани, винаги толкова силна, сега беше сломена.

— Това е, като да откриеш някой ден, че си шизофреник. Изведнъж всичко, в което си вярвал, се подлага на съмнение. Не знам как да живея в света, в който нашето семейство не съществува.

— Продължавай да вярваш във всички нас, Стеф. Някой ден ще разбереш. Майка ти и аз сме заедно още откакто бяхме на вашата възраст. А това е много време. Нещата между хората… се трупат. Но ние дори не сме разговаряли за развод.

Стефани го изгледа с надежда — поглед, който беше сърцераздирателен.

— Ние мислехме, че лъжете за това.

— Не. Просто искаме малко пространство за себе си. И това е всичко засега.

— О!

По високоговорителя обявиха полет 967.

Джак погледна над главите на хората към Джейми. Тя беше с гръб към него. Дори от това разстояние се виждаше колко е скована.

Бедната Джейми. Винаги се страхуваше да не се огъне, да не се покаже слаба. Може и да се разкъсваше вътрешно, но нямаше да го покаже.

— Грижи се за сестра си. Тя се държи смело… — Не можеше да продължи. Спомни си деня, в който Джейми беше счупила ръката си. Беше запазила стоическо мълчание по целия път до лекаря. Едва по-късно, през нощта, в стаята си, прегърнала любимата си плюшена играчка, тя беше заплакала. Беше се сгушила в прегръдките му и прошепнала: „Боли, татенце!“ Тогава не можеше да направи нищо, освен да я погали по косата и да й разкаже приказка за лека нощ.

— Тя наистина е много ядосана на мама и на теб. Видя ли я в къщата? Дори не позволи на мама да ни изпрати до летището. Никога не съм я виждала толкова бясна.

— Чудя се докога може да избягва да разговаря с нас.

— Джейми? Колко време ще трябва на полярните шапки да се разтопят?

— Грижи се за нея. И за себе си. Обичам те, Стефи.

Стефани вдигна поглед към него.

— Бъди честен с нас, татко, окей? Ако е време да престанем да се надяваме, кажи ни.

— Обещавам. — По израза на лицето й разбра, че не е казал каквото трябва. Разбира се. В миналото неговите обещания не означаваха много. Още нещо, което трябваше да промени в бъдеще.

Отново обявиха полета.

— Хайде, Стефани! — извика Джейми и махна на сестра си.

— Довиждане, татко.

Стефани преметна чантата си през рамо и отиде при Джейми. И двете се качиха на борда на самолета, без да погледнат назад.

Джак отиде до прозореца и втренчи поглед навън. Размитото му отражение го гледаше обратно. Зад него, самолетът се отдели от пистата. Джак бавно тръгна към изхода за своя полет.

 

 

Хубавото време, което обещаваше пролет, трая до края на март. После дъждовете започнаха отново, все така противни и настоятелни. Всеки ден Елизабет обличаше шлифера си, обуваше ботушите си и отиваше да вземе пощата. Надеждите й бяха големи. Но винаги се връщаше с празни ръце. Стефани й беше писала два пъти през изминалите седмици. Къси, многозначителни писма, всяко едно, от които съдържаше изгарящи, трудни въпроси.

Кой кого престана да обича?

Лъгали ли сте ни през всичките тези години?

Искаш ли развод?

Въпросите бяха детски израз на желанието за сигурност в несигурни времена. Елизабет знаеше, че отговорите, с които разполага, са твърде неясни и няма да помогнат. И как би могло да е другояче? Някои неща бяха просто замъглени от неяснотата на много изгубени години.

Джейми въобще не беше писала. Нито се обади в резултат на многобройните й съобщения, които Елизабет оставяше на телефонния й секретар.

Преди Елизабет беше много близка с дъщерите си. Тази нова за нея отдалеченост, както и техният гняв и болка, бяха почти непоносими. Старата Бърди щеше да се сгърчи под тежестта на това бреме, но новата и по-силна жена се справяше. Понякога всяка жена трябва да защити нуждите си, да се противопостави — дори на собствените си деца. Сега беше един от тези моменти. И все пак мълчанието им гризеше душата й и й пречеше да спи добре.

— Щеше да е по-добре да ги излъжем… Или да се върна при Джак — каза Елизабет на Антия поне за стотен път от партито за рождения й ден насам. — Можех да се преместя в Ню Йорк и да започна да водя стария си начин на живот. Всички щяха да са по-щастливи. — Тя отстъпи крачка назад от рисунката си, смръщи вежди и добави малко пурпурен цвят към залеза. Беше рисунката, която беше започнала в първата вечер след пристигането на Антия. Беше завършила четири платна за фестивала, но дъждовете напоследък я задържаха вътре в къщата. И тя беше посветила повече от времето и вниманието си на фигурата на жената.

Седнала до кухненската маса, Антия плетеше. Тя почти не вдигна поглед.

— Не мисля, че всички щяха да са по-щастливи.

— Всички, освен мен — каза Елизабет и отново отстъпи назад от рисунката си. Беше прекрасна. Може би най-добрата й работа. — Окей. Това е. Свърших.

— Може ли най-после да я видя?

Елизабет кимна, станала изведнъж нервна. Беше едно да си щастлива, защото можеш да изявиш художествената си страна, съвсем друго — да покажеш произведението си на някого. Отстъпи встрани и позволи на мащехата си да застане пред триножника.

Антия като че ли гледа цяла вечност, без да каже нищо.

— Не ти харесва. Знам, че цветовете на залеза са малко необичайни, но исках да подчертая мекотата на фигурата ти, като преувелича света около теб. Нали знаеш как става — понякога ти се струва, че небето изсмуква цветовете ти и ти ставаш по-бледа?

Елизабет затърси недостатъци в работата си. Антия изглеждаше крехка и ефимерна и някак странно силна — като кралица от двора на крал Артур. В сивите й очи се таеше тъга, макар лека усмивка да повдигаше ъгълчетата на устните й.

— Може би мислиш, че съм ти нарисувала прекалено много бръчки. Мислех…

Антия я докосна по ръката, но все още не казваше нищо.

— Кажи нещо. Моля те.

— Никога не съм била толкова красива — каза Антия. Гласът й беше необичайно гърлен.

— Да, красива си.

— Господи, как ми се иска баща ти да можеше да види това. Щеше да я постави на стената и да се погрижи всички да я видят. „Елате, щеше да казва на гостите ни, да видите какво е нарисувало малкото ни момиченце“. — Антия най-после се обърна към нея. — Предполагам, че сега ще трябва аз да изказвам похвалите.

В първия четвъртък на април Елизабет отиде с колата до общинския колеж. Намери място близо до входа и паркира. Светлината от близката улична лампа падаше върху колата и придаваше на всичко странен бяло-син нюанс. Антия, която седеше до нея, й хвърли нервен поглед.

— Не знам дали да дойда и аз на тази среща, Бърди — каза тя и закърши ръце. — Не са ме учили да обсъждам проблемите си с другите.

— Ще ти помогне, Антия. Честно. Сега ми се струва странно, че тези жени твърдят, че в живота им няма страст, защото не е така. Те са също като нас.

Антия не изглеждаше убедена.

— Окей.

Слязоха от колата и тръгнаха по дългата и сенчеста бетонна алея, после минаха през двойните оранжеви врати. Пред тях се простираше широк, покрит с линолеум, коридор, в който тук-там се забелязваха сини врати.

Антия се спря.

Елизабет я хвана за ръката и я стисна нежно. Тя си спомняше с невероятна яснота как само преди няколко месеца се страхуваше да мине по този коридор. А сега го правеше лесно, дори нетърпеливо.

— Хайде.

Когато двете спряха пред затворената врата, тя погледна Антия.

— Готова ли си?

— Как ти се струва? Не, не съм. — Антия се опита да се усмихне. — Обаче Моята заварена дъщеря не се интересува от това. — Тя изду гръдния си кош и вирна брадичка.

Елизабет познаваше този жест. Тя беше направила същото, когато дойде тук за първи път — като уплашено птиче — за да придаде по-големи размери на тялото си. Отвори вратата, влезе и дръпна Антия след себе си.

Първото, което забеляза, бяха балоните. Бяха красиви, на тях пишеше: „Желаем ти късмет“. Бяха завързани за облегалките на столовете. Няколко се бяха отвързали и се удряха безцелно в тавана.

— Тя е тук! — извика някой и жените вкупом я заобиколиха. Пляскаха с ръце.

Елизабет погледна Антия.

— Предполагам, че им харесва, когато някой води нов член.

Сара Тейлър си проби път през групата, широко усмихната. В яркожълтата рокля тя приличаше на лъч слънчева светлина на фона на сивите стени.

— Опита се да го държиш в тайна, Елизабет. Не беше хубаво от твоя страна.

Елизабет нямаше представа за какво говори Сара. Напред пристъпи Джой.

— Видях във вестниците. Не можах да повярвам. Ти никога не си ни казвала.

Следващата беше Мина.

— Джой ми се обади веднага. Аз самата отидох да си купя вестник и видях новината. Незабавно се обадих на Сара.

Фран се усмихна.

— Когато видях… — Лицето й трепна, като че ли щеше да заплаче. — Отидох право в хора. Първият ми концерт е следващата неделя.

Единствената, която нямаше какво да каже, беше Ким. Тя стоеше в другия край на стаята, до кафе машината, облечена в обичайните траурни одежди, играеше си с пакета цигари. От време на време вдигаше поглед, после отново бързо го свеждаше към масата.

— За какво говорите, за Бога? — запита Елизабет, когато в разговора настъпи пауза.

— За фестивала — каза Джой и в гласа й се долавяше благоговение.

Бузите на Елизабет порозовяха.

— О, това ли?

Антия стисна ръката й и това я поуспокои малко.

— Ние толкова се гордеем с теб — каза Мина. — Наистина е необходима смелост, за да участваш.

— Трябва да си от истинска стомана — съгласи се Фран.

Джой й се усмихна.

— Ти ми даваш надежда, Елизабет. Записах се в курса за медицински сестри. Помислих, че щом ти можеш да го направиш, мога и аз.

— Но аз съм уплашена до смърт — каза Елизабет.

— Не разбираш ли? — каза Фран. — Точно затова се гордеем толкова много с теб.

Внезапно, Елизабет усети, че чувствата й са толкова много и силни, че едва се побират в тялото й.

— Е… благодаря ви.

— Коя е твоята приятелка? — запита Сара.

Елизабет се обърна към Антия.

— Това е мащехата ми, Антия.

— Добре дошла в групата — каза Сара.

— Загубих съпруга си съвсем наскоро — каза Антия бързо, като че ли се страхуваше. — И сега не знам какво да правя. — Тя се засмя нервно. — Защото… той е мъртъв.

Мина пристъпи напред и я прегърна през раменете.

— Ела да седнеш до мен. Ще ти разкажа за моя Бил и как се уча да живея сама.

Елизабет говори с жените още малко, после отиде до масата с храната. Ким все така стоеше до кафе машината.

— Здравей — каза Елизабет.

Ким я загледа. Очите й бяха тежко гримирани.

— А как ще се чувстваш, ако се провалиш?

Този въпрос Елизабет си задаваше непрекъснато. Седмици наред се беше тревожила за това. Всеки път, когато потопеше четката в боята, подлагаше избора си на съмнение. Както и таланта си.

— Аз очаквам провала. Подготвена съм за него — каза тя най-после.

— И въпреки това продължаваш да работиш?

Елизабет сви рамене.

— Сега мога да призная, че години наред съм се проваляла. Не мисля, че нещо може да е по-лошо от това.

Ким преметна чантата си през рамо.

— Не знам, Елизабет. Всеки път, когато си помисля, че животът не може да стане по-лош, съпругът ми ми изпраща нов куп документи. Но ти желая успех. Предполагам, че добрите неща все се случват на някого.

Елизабет все още се опитваше да измисли отговор, когато Ким мина покрай нея и напусна сградата.