Кристин Хана
Далечни брегове (24)

Глава 24

Предната вечер Елизабет и Антия стояха будни до късно и разговаряха. Не се осмелиха да навлизат в интимни подробности от живота си. Просто разговаряха — две жени, които се познаваха през целия си живот, а всъщност се оказа, че не знаят нищо една за друга. За изненада и на двете, откриха, че имат много общи неща.

Сутринта, след закуската от яйца на очи и препечен хляб, се разходиха по плажа и пак разговаряха. Беше великолепен пролетен ден, изобилстващ от слънчева светлина.

По-късно, докато Антия си подрямваше, Елизабет отиде до града, за да купи зеленчуци. Беше късен следобед, когато се върна у дома. Взе пощата си и подкара колата по „Стормуоч лейн“.

Първите червени и лилави отблясъци на залеза вече оцветяваха небето над океана. Паркира на покритото с чакъл място пред къщата.

Антия беше на верандата и гледаше океана. Носеше дълга и развяваща се бяла рокля и красив плетен бял пуловер. Бялата й коса беше сплетена на плитка, която падаше до средата на гърба й.

Светлината беше изумителна. Съвършена. Сияеше над къщата като сладко разтопено масло и придаваше мекота на острите ъгли и форми. Лицето на Антия също беше озарено от светлина, но по него имаше и сянка — тъжни очи, усмихната уста, сбърчено чело. Роклята й изглеждаше като обсипана с перли.

Елизабет почувства неудържимо вдъхновение.

— Може ли да те нарисувам?

Антия притисна бледата си, обсипана с вени, длан към гърдите.

— Искаш да ме нарисуваш?

— Не обещавам, че рисунката ще е добра. Просто искам да започна отново. Но само и ако ти искаш…

— Мога да седна на онзи пън до скалата.

Елизабет се обърна. Наистина имаше удобен пън в другия край на двора. Залязващото слънце го обсипваше със сребристи лъчи. Зад него, златистият океан се простираше до хоризонта. Беше идеалното място, което и тя би избрала, макар, може би, да се нуждаеше от цял час, за да реши. А Антия го беше избрала за пет секунди.

Тя погледна Антия.

— Ти художничка ли си?

Антия се засмя.

— Не, но чета книги. Сега чета „Момичето с перлената обеца“ — онази, за която всички говорят.

— Остани тук. Ще се върна веднага.

Елизабет се втурна в къщата, постави цяло пиле с няколко картофа и моркова във фурната, разчисти зеленчуците и приготви материалите за рисуване. Излезе отново навън за по-малко от петнайсет минути. Разпъна триножника и приготви боите, после се обърна към Антия.

Мащехата й беше застанала права до пъна, вместо да седне. Беше с гръб към Елизабет. Ръцете й бяха кръстосани — тази поза, която Елизабет познаваше прекалено добре и която беше характерна за жените, които сякаш искат да се предпазят от целия свят.

Небето беше просто вълшебно по здрач. Розово, пурпурно, златисто и оранжево се редяха на пластове над сребристите вълни на океана. В далечината се виждаха все още голите дървета, които, на този фон, изглеждаха почти черни.

Антия като че ли изчезваше пред очите на Елизабет, като че ли цветовете на небето извличаха силата си от нея. Тя ставаше все по-бледа и по-бледа, косата и дрехата й изглеждаха почти прозрачни.

— Не мърдай!

Елизабет се остави на чистия инстинкт. Никога не беше правила движения с такава скорост, с такава целенасоченост. Смесваше цветовете, очертаваше контурите, отчаяно се опитваше да улови самотата и красотата на сцената, която виждаше. Пласт след пласт, цвят. И всичко се смесваше в нюанси, които бяха уникални.

Рисуваше ожесточено, отчаяно, безпаметно. Рисува дотогава, докато последните остатъци светлина се размиха във водната линия в края на света и изчезнаха.

Беше почти напълно тъмно, когато тя каза:

— Това е то, Антия. Няма да рисуваме повече тази вечер.

Тялото на Антия като че ли се разтопи и стана по-малко. Изведнъж Елизабет разбра колко много е поискала от нея.

— Съжалявам. Как можа да стоиш неподвижно толкова дълго време?

— Хареса ми. Насладих се на всяка секунда.

— Сигурно умираш от глад. Аз съм гладна. Хайде да влезем вътре.

Антия хвърли нетърпелив поглед на триножника.

— Може ли да я видя?

— Не. — Елизабет долови остротата в гласа си и веднага съжали. — Съжалявам. Искам да кажа, че още не може. По-късно, така добре ли е?

Антия махна с ръка.

— Разбира се, скъпа.

Елизабет внесе рисунката в къщата и я остави в килера да изсъхне.

— Вечерята ще е готова след малко — каза тя на Антия. — Качи се горе и вземи една гореща вана.

— Скъпа, четеш мислите ми.

Елизабет приготви масата и направи салата, после извика Антия. Когато тя не отговори, се качи горе и намери мащехата си седнала в края на леглото, притиснала до гърдите си малка възглавничка, украсена с дантела. Главата й беше наведена напред. Беше толкова неподвижна, че Елизабет се разтревожи.

— Антия?

Антия вдигна поглед. Лицето й беше бледо, скулите и хвърляха тъмни сенки върху бузите. В очите й имаше сълзи. Елизабет седна в края на леглото.

— Добре ли си?

— Предполагам.

Елизабет не знаеше какво да каже. Мъката беше такова нещо — докато намираш света за прекрасен, можеш да се разплачеш от вида на малка синя възглавничка.

Антия погали възглавничката с длан.

— Татко ти непрекъснато ме караше да се занимавам с бродерия, но аз така и не успях да постигна нещо задоволително. Какви женствени неща.

Елизабет сведе поглед към възглавничката. Беше един от малкото спомени, които имаше от майка си. Винаги се беше опитвала да си представи майка си в люлеещ се стол да работи с всичките тези красиви копринени конци, но онова, което успяваше да извика в съзнанието си, беше черно-бял образ на млада жена с поглед, прикован в обектива на фотоапарата.

— Майка ти е направила тази възглавничка — каза Антия. — Мога да позная по изящните бодове. Когато дойдеше в салона за красота, бродираше, докато чакаше реда си.

— Понякога се опитвам да си я представя.

Антия остави възглавничката и се изправи, постави длани върху раменете на Елизабет и я заведе пред огледалото, което висеше над бюрото.

Елизабет втренчи поглед в подпухналото си лице. Косата й беше пълна бъркотия, а лицето й изглеждаше ужасно бледо без грим.

— Когато видях майка ти за първи път, помислих, че е най-красивата жена на света. Тя и Едуард изглеждаха като двойка филмови звезди заедно. — Антия отметна косата на Елизабет назад, за да открие лицето й. — Ти си нейно копие.

Като момиче, Елизабет прекарваше дълги часове в разглеждане на семейните снимки, за да търси такива на майка си. Онези, които намери, не бяха много.

Години наред беше търсила на погрешно място и никой не й го беше казал. За да види майка си, й беше необходимо само огледало. Сега, докато гледаше в собствените си зелени очи, виждаше намек за жената, която цял живот й беше липсвала.

— Благодаря ти, Антия — каза тя с треперещ глас.

— Няма защо, скъпа.

 

 

Джак почти не спа онази нощ. По някое време стана и отиде в банята да вземе душ. За нещастие, топлата вода не можеше да отмие съжалението му. Отново беше спал със Сали.

Искаше да може да повярва, че това няма значение, защото той и Бърди са разделени. Но знаеше, че не е така. Раздялата не беше разрешение, което можеш да размахваш под носа на всички. Тя беше период на спокойствие и размисъл, оазис по пътя на дългия брак. Ако разбереше, че Бърди му е изневерила, щеше да убие мъжа.

Тя му беше простила веднъж, но това беше преди много години, когато и двамата бяха различни. По онова време, тя беше готова да жертва голяма част от себе си за семейството. Макар че я беше наранил, тя беше готова отново да повярва в него. В тях.

Но онези дни бяха отминали. Новата Бърди беше жена, която той не можеше да предвиди. Ако научеше за тази му грешка, можеше да поиска развод.

А може би това вече не я интересуваше. Може би се беше отдалечила от него толкова, че не се интересуваше дали той й е верен или не.

Той избърса парата от огледалото в банята и погледна неясното си изражение. След като цяла нощ беше гулял, бръчките около очите му бяха по-забележими, а кожата му имаше синкав оттенък. Беше лесно да си представи как щеше да изглежда, когато остарее и се изгърби от времето и неправилните решения. Виждаше се как върви бавно, подпрян на бастун.

Винаги беше вярвал, че Бърди ще е до него в годините на залеза, че все още ще го обича, когато няма какво да й предложи, освен треперещата си ръка и сърцето си.

Никога не му беше хрумвало — дори през последните седмици — че няма да са винаги заедно.

Сега, изведнъж, изпита страх. Ами ако семейството им се разпаднеше?

Тъкмо беше започнал да се бръсне, когато звънна телефонът. Той отиде гол в спалнята, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Здравей, татко! — въздъхна отвратено Джейми. — Казах ти, че все още си е вкъщи. Забравил е за нас.

По дяволите. Днес беше денят, в който щяха да летят до Орегон.

— Тъкмо излизах.

— Хората обикновено тръгват за летището, преди самолетът да се приземи — каза Джейми.

— И аз така мислех да направя.

— Все едно и също! — каза Джейми очевидно на сестра си. — След колко време ще си тук? Може би трябва да си вземем стая в хотел и да чакаме, докато ти е удобно да ни вземеш.

Той погледна часовника. Беше 8:48.

— Най-много след час. Не знам какво ще е движението. Нашият самолет излита в…

— В 11:49.

— Точно така. Ще се срещнем на изхода в десет.

Джейми въздъхна.

— Ние ще сме там, татко.

— Съжалявам — каза той. — Наистина.

— Знаем. Ще се видим след малко.

Джак остави слушалката, взе два аспирина и започна бързо да се облича.

Ами ако Бърди се досетеше, че й изневерява, само като го погледне?

По дяволите. Не можеше да мисли за двете си провинения едновременно. Засега трябваше да се справи с факта, че беше забравил да посрещне децата си на летището.

След десет минути вече беше излязъл, взел такси и пътуваше към „Кенеди“. Това му даде достатъчно време да реши какво друго ще каже, освен: „Съжалявам“.

Може би Стефани щеше да му повярва, да се усмихне мило и да каже: „Всичко е наред, татко“, но не и Джейми. Очите й щяха да мятат мълнии и щеше да го пренебрегва дотогава, докогато иска.

За пореден път се нуждаеше от Бърди. Тя беше тази, която сплотяваше семейството им. Тя го напътстваше, нежно и не толкова нежно, правеше отношенията с дъщерите му лесни и гладки. Тя се грижеше той да се извинява, когато е необходимо, и да ги изслушва, когато се налага. Без нея, нямаше представа, какво да каже.

 

 

— Не е необходимо винаги да се правиш на силна, нали знаеш — каза Антия, докато седяха до кухненската маса. Бяха решили да обядват по-рано. На плота бяха оставени няколко подаръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Пожелание за щастлив рожден ден и няколко подаръка от мащехата ти не е кой знае какво. Признай, че семейството ти липсва. Поглеждаш към телефона през петнайсет минути.

— Добре съм. Чувствам се прекрасно. Ти ми обеща да ме научиш да играя крибидж довечера. И това е нещо, което очаквам с нетърпение.

Антия изгледа Елизабет.

— Какво правиш обикновено на рождения си ден?

— Искаш да кажеш, освен това, че цяла седмица предварително предупреждавам всички, че ще имам рожден ден?

Антия кимна.

— Да видим. Обикновено освобождавам деня от каквато и да било доброволна работа и спя до късно. Когато се събудя, къщата вече е празна. Джак и момичетата винаги са оставили честитки за рождения ми ден на масата. Веднъж бяха завързали балони за столовете. Винаги Джак приготвя вечерята. Той може да приготвя само едно блюдо — пиле. Необходими са му два часа и две питиета, за да го приготви. И не бива да му говорим, докато готви. Проклина през цялото време. След вечеря прави масаж на цялото ми тяло и се любим. О, и мога да целувам и да прегръщам момичетата толкова, колкото искам. На тях не им е позволено да изразяват протест.

— Звучи чудесно.

— Беше.

— Добра си в това, знаеш ли?

— В какво?

— В отричането. Ако не те познавах, можеше да помисля, че всичко в живота ти е отлично.

— Направих избор. Исках да съм сама. — Гласът на Елизабет омекна, наранените й чувства преляха над бариерата, която беше издигнала за тях. И изведнъж тя започна да се дави в тъгата, макар само минута преди това да беше щастлива. Беше решила, че отричането на лошите неща ще й помогне, защото знаеше колко много ще я боли от това, че ще прекара рождения си ден без семейството. Никой от тях дори не се беше обадил днес.

Това я измъчваше от сутринта. Никой не се беше обадил.

Направи усилие да се усмихне.

— Сега ще отида да рисувам. Трябва да завърша още четири платна за фестивала.

Антия стана и свали салфетката си.

— Имаш ли нещо против да дойда и аз? Мога да плета докато ти рисуваш.

— Ще се радвам на компанията ти — отговори искрено Елизабет. — Ще отида да се преоблека и да взема материалите си.

На горния етаж, тя обу чифт раздърпани дънки „Левис“ и износена дънкова риза. Стигна почти до вратата, когато осъзна, че ще й трябва колан.

Върна се до бюрото и започна да рови из дрехите си. Накрая намери стар кожен колан с голяма сребърна тока. Стегна го здраво около талията си и слезе долу.

Антия й се усмихна.

— Приличаш на онези певци, които се обличат като каубои.

— Татко ми купи този колан в Оприленд, помниш ли? Не можех да го нося дълги години.

Елизабет се усмихна й взе материалите си. Само след десет минути двете с Антия слизаха по стъпалата.

— Не мога да повярвам, че всеки ден носиш материалите си по тези ужасни стъпала. Непрекъснато ми се струва, че ще изкълча глезена си и ще заровя сбръчканото си лице в пясъка.

Елизабет се засмя. Отново се чувстваше добре. Момичетата сигурно щяха да се обадят вечерта. Определено.

— Има отлив — отбеляза тя. — Можем да стоим на плажа с часове.

Антия вдигна торбичката с преждата, която беше пуснала долу от най-горното стъпало. Опъна одеялото си на пясъка и започна да плете. Бялата прежда стоеше в скута й и приличаше на птиче гнездо, свито от ангорска прежда.

Елизабет разпъна триножника си, забоде хартията и се огледа за обект, който да нарисува. Лесно беше да се намерят такива, но й беше трудно да реши кой точно. Тренираното й око видя дузина възможности — маяка в далечината, самотен на фона на морето и небето; черната монолитна скала, която се издигаше от океана и в която вълните се разбиваха на бяла пяна; кормораните, които кръжаха на границата между водата и сушата.

Тя се спря на самия океан, защото щеше да рисува с водни бои. Трябваше да завърши четири рисунки за фестивала и нямаше начин да спази срока, ако рисува с маслени бои.

Щастлива от взетото решение, започна работа.

Не беше толкова лесно, колкото помнеше. Започва и спира три пъти, защото не можеше да намери точното съчетание на цветовете. Всичко беше така дяволски мокро и цветовете непрекъснато се преливаха един в друг. Не можеше да контролира процеса на рисуване.

— По дяволите. — Тя скъса и третия лист и го захвърли на пясъка.

— Никога не е лесно да започнеш каквото и да било — каза Антия почти без да вдигне поглед. — Предполагам, че това очертава границата между хората, които мечтаят, и тези, които действат.

Елизабет въздъхна. До този момент не беше осъзнала, че отново диша тежко.

— Някога знаех как се прави това.

— В гимназията говорех испански.

Елизабет схвана смисъла. В живота уменията идваха и си отиваха. Ако искаш отново да си възвърнеш някое, понякога трябва да копаеш много надълбоко. Отиде до водата и застана там, загледана във вълните. Остави цветисто да я съблазнят, да се разкрият по свой собствен начин.

Правеше всичко неправилно. Опитваше се да наложи волята си на хартията. Беше загубила определени умения. Трябваше отново да се научи да чувства нещата. Да бъде отново дете и да се диви на чудесата.

Изпусна въздуха от дробовете си и се върна при триножника. Приготви отново всичко. И зачака.

Морският въздух галеше бузите й, изпълваше ноздрите й с мириса на горещ пясък и водорасли. Равномерното плискане на вълните се превърна в музика. Тя се залюля заедно с техния ритъм. Този път, когато вдигна четката и я потопи в боята, тя почувства старата магия.

През следващите няколко часа работи с бясна скорост, която я оставяше без дъх. Накрая направи крачка назад и огледа критично работата си.

В нюансите на светлосиния, розовия и бледолилавия цвят беше успяла да улови драматичната, наклонена крайбрежна ивица и блестящата извивка на пясъка. Далечната и издадена над океана черна монолитна скала едва се различаваше — беше тъмна сянка насред синьо-бялото небе. Няколко ивици червено и сиво оформяха една двойка, много далеч и в перспектива, която се разхождаше по пясъка. Но нещо не беше наред…

— Господи, Бърди, много е красиво!

Елизабет така се стресна, че буквално подскочи. Беше толкова погълната от работата си, че дори не беше чула приближаването на Антия.

— Струва ми се, че не съм нарисувала дърветата както трябва.

— Ъгълът не е правилен. Виждаш ли как са наклонени назад? Като че ли вятърът ги блъска от хиляди години и те най-после са се предали.

Предали.

Пред лицето на огромния натиск, те се бяха отказали от опитите си да растат изправени. Противно на онова, което Елизабет беше направила с брака си. Тя потопи четката в боята и поднови работата си.

Стори й се, че са минали само няколко минути, когато Антия каза:

— О, Господи, минава два часът. Трябва да се върнем в къщата. Побързай! — Тя натика плетката и куките обратно в чантата си и тръгна към стълбите.

Елизабет гледаше как тя се отдалечава. Антия наистина се затрудняваше и задъхваше по стъпалата. Но бързаше така, че човек би помислил, че ще има награда за победителя.

Прибра материалите си, хвана внимателно рисунката си с два пръста и забърза по стъпалата нагоре. Беше стигнала почти до върха, когато помириса дим.

— Антия? Усещаш ли това?

Чуваха се гласове, като че ли някой беше пуснал радиото прекалено високо.

Елизабет стигна най-горното стъпало, спря и се огледа. През отворените прозорци на къщата й се подаваха балони и се издигаха леко във въздуха. Входната врата изведнъж се отвори. Мардж, Антия и Мегън — Мегън! — се скупчиха на верандата и запяха: „Честит рожден ден!“

Елизабет почти изпусна материалите си на земята. Досега никой не й беше устройвал парти изненада.

Мегън се спусна към нея с протегнати ръце. Прегърна я здраво и прошепна:

— Не мислеше, че ще пропусна рождения ти ден, нали? Честит рожден ден!

Елизабет не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствала толкова специална. Винаги тя беше тази, която организираше нечий рожден ден, приготвяше храната и купуваше подаръците. Дори на собствения си рожден ден, тя съставяше подробен списък за подаръците и приготвяше собствената си торта.

Видя Антия, застанала до съвсем новата, яркочервена скара — барбекю. Мардж взе още мократа рисунка от ръцете й.

— О, Мърди, много е красива! За мен ли е?

Комплиментът я стопли.

— Разбира се.

След като Мардж се отдалечи, Мегън отиде почти плътно до нея.

— Атия планира всичко това, нали знаеш. И дори ми изпрати самолетен билет. — Тя се усмихна. — Като че ли не можех да си го позволя. — Изведнъж стана по-сериозна. — Не съм очаквала това от нея. Нали знаеш всички истории за Антия, една от племето на хуните.

Елизабет трепна. Беше измислила този прякор в осми клас в час по история. Тогава той прилягаше на Антия. Но през последните няколко дни този прякор я преследваше и я караше да се срамува.

— Тя не е такава, каквато съм мислила — каза Елизабет. — Ще се върна веднага.

Тя прекоси двора.

Антия беше облякла извънредно сложно плетена лилава жилетка над ленената си рокля. Косата й беше прибрана назад в дебел бял кок. Тя се беше навела и бързо вадеше омарите от кофата и ги поставяше на грила. Когато видя, че Елизабет се приближава, се изправи.

— Изненада!

— Всичко това е твое дело — каза Елизабет.

— Не е голяма работа — усмихна се Антия. — Мегън и Мардж са от онези приятелки, които биха изоставили всичко заради едно парти. Освен това, винаги съм искала да ти направя парти изненада.

Елизабет знаеше колко много и колко често е наранявала мащехата си през годините и все пак тя й беше организирала тази приятна изненада. Същото би направила Елизабет за дъщерите си.

— Благодаря ти — каза тя. Знаеше, че не е достатъчно.

Антия нежно отстрани косата й от очите.

— Винаги съм готова да направя нещо за теб, Бърди.

Елизабет хвана ръката на мащехата си и я стисна.

— Искам да започнем всичко отначало.

Очите на Антия станаха кръгли.

— О, Боже…

Мегън отиде при тях. Прегърна Елизабет и удари бедрото си в нейното. В другата си ръка държеше бяла пластмасова кана.

— Интересува ли ви какво има в каната? Може ли да ви предложа по една „Маргарита“? Не се тревожи, Антия, ако се налага, мога да те направя и девственица.

Антия се разсмя и изтри очите си.

— Скъпа, не можеш да направиш нищо, за да стана отново девица, но със сигурност ще изпия една „Маргарита“.

След това партито набра скорост. Мардж изнесе портативната стереоуредба на верандата и постави тонколоните с лице към двора. Мегън пусна музика, която Елизабет дотогава не беше чувала — дрезгава, забавна.

Приготвиха омари и миди, препечени филийки с масло и вино. Половин сьомга, накисната в сос с лук и лимон, подправки и масло, се готвеше на другия край на барбекюто. А раците се изстудяваха в кофа с лед.

Елизабет и Мегън изнесоха кухненската маса на двора. Само след минути тя беше затрупана с храна — купа салата, друга купа с макарони, варена царевица и домашно приготвен хляб с чесън.

Елизабет не можеше да си спомни откога не се е забавлявала така. Всички говореха, танцуваха и се смееха. Чувстваше се така, все едно отново е на двайсет години, дори по-добре.

Докато се приготвяше сьомгата, Мардж пусна песента „Ние сме семейство“ на Систър Следж. Музиката свиреше толкова високо, че можеше да ги заболят ушите.

Елизабет, с усмивка на уста, започна да подрежда сребърните прибори. Тъкмо беше сложила чашите, когато чу кола да приближава по алеята.

 

 

Джак зави в „Стормуоч Лейн“.

— Този път е все така ужасен.

Дочу фалшивите нотки в гласа си. Искаше да се овладее, но не можеше. Не беше достатъчно, че са толкова близо до Бърди. Не. Момичетата бяха избрали този ден, за да мълчат намусено. По време на полета през цялата страна Джейми едва му беше проговорила.

А всъщност и двете му дъщери говореха много. Толкова, че разговорите помежду им и с другите се превръщаха в словесна война. Но днес разговаряха само една с друга. Плахите и очевидно глупави забележки на Джак минаваха незабелязани или поне без коментар.

Сигурно му бяха много ядосани, че е забравил да ги посрещне на летището. Можеше да ги разбере. Онова, което го безпокоеше, беше чувството, че има нещо повече от това. Чувството, че това е… нормално, само че той не е осъзнавал истината за техните взаимоотношения досега.

Когато семейството им беше заедно — по време на хранене, по празниците и през ваканциите — Бърди винаги беше там и му помагаше да разговаря с тях.

Хей, Джак, каза ли на Джейми за…

Стефани, татко ти знае ли…

Джак винаги се беше интересувал от живота на дъщерите си, макар и не от всяка дребна подробност. Искаше да знае в какво вярват и какви искат да бъдат, когато пораснат, в какви жени ще се превърнат. Никога обаче не се беше интересувал от дребните неща във всекидневния им живот. Тази територия беше запазена за Елизабет. Точно тези дребни всекидневни неща обаче запълваха разговорите им.

Сега, без Елизабет, между Джак и неговите момичета имаше голямо разстояние. Той не помнеше достатъчно подробности от обикновения им живот, за да разговаря за тях, и се страхуваше, че ще каже нещо погрешно, с което ще издаде невежеството си. А те ще го сметнат за пълна липса на интерес. Днешният ден не беше подходящ да направи още някой гаф — да сбърка имената на гаджетата им и да покаже, че не знае, ако са ги сменили още преди година. Такава грешка би накарала Джейми да извърти очи нагоре и да каже: „Господи, татко! Да ти подскажа ли малко?“

Днес не се чувстваше достатъчно силен да понесе, така да се каже, плесница от дъщеря си, още тийнейджърка. Не и днес. И така, той се придържаше към безопасни теми.

— Извадихме късмет. Денят е много красив.

— Да — каза Джейми от задната седалка. — Не мога да повярвам, че не вали.

Гледката наистина спираше дъха. През двете години, в които Джак беше живял тук, беше забелязвал само непрестанния дъжд и сивото небе. Единственото, което го интересуваше, беше как да се измъкне оттук, но сега той видя великолепието на крайбрежната ивица. Накъсан от издатините на скалите, разнообразен от разпръснатите живи и мъртви дървета, безкрайният сив плаж не изглеждаше толкова безинтересен. Днешната слънчева светлина придаваше на морето сребрист блясък.

Нищо чудно, че Елизабет обичаше това място. Гледката беше зрелищна и дива. Как така преди не забелязваше тази красота?!

Взе последния завой на пътя и намали скоростта. От едната страна на алеята бяха паркирани няколко коли. Като слезе, чу музиката. Беше някаква стара диско песен, може би Глория Гейнър.

— Хайде, вземете нещата и да отидем в къщата.

— Каза го така, сякаш се намираме в подножието на връх Рейнър, татко.

Джейми, разбира се. Той почти не я слушаше. Сърцето му биеше тежко като парен чук и заплашваше да изхвръкне от гърдите.

Трябваше да се обади. Да я предупреди.

Момичетата можеха да бъдат изненада, но той трябваше да й каже за идването си.

Момичетата тръгнаха пред него. Джак ги последва, но не можеше да върви толкова бързо като тях.

Когато стигнаха двора, първото, което той забеляза, бяха жените. Бяха се скупчили около масата. Едва беше отбелязал факта, че Антия и Мегън са тук, когато Елизабет се обърна.

Момичетата затичаха към нея и запищяха.

Джак не можеше да се помръдне. Изведнъж разбра какво е да се върнеш от война и да видиш лицето на жената, била твоята първа любов. Болеше го само като я гледаше. Чувстваше се като изхвърлен навън, да наблюдава живота, който някога беше и негов. От мисълта, какво беше правил снощи със Сали, му прилоша. Наистина изпита физическа болка.

Забеляза, че сега Елизабет е по-руса и по-слаба. На едната й буза имаше ивица жълта боя и тази малка подробност му припомни първата им среща.

— Татко, ела тук! — извика Стефани и му махна с ръка. Елизабет вдигна глава и го видя. Той тръгна към нея, после я взе непохватно в прегръдките си.

— Честит рожден ден, Бърди.

— Здравей, Джак — каза тя. — Радвам се да те видя. Имаше нещо в начина, по който тя произнесе името му, някаква мекота, от която го заболя. Тя се отдръпна, но на него му беше трудно да я пусне.

 

 

Партито продължи до късно през нощта. Когато се стъмни, Мардж измъкна цяла торба фойерверки. Всички слязоха долу до брега, за да ги изстрелят в небето.

Елизабет стоеше встрани от тях. Гледаше дъщерите и приятелките си, червените и златни падащи искри.

Джак също стоеше съвсем сам. Всъщност стоеше встрани през целия ден. О, от време на време се смесваше с тях и разговаряше приятелски, но пак пазеше известно разстояние. Тъкмо се канеше да отиде при него, когато Стефани застана до нея.

— Не си запалила нито един фойерверк. А това е твоят ден.

Елизабет се засмя.

— Честно, скъпа, никога в живота си не съм правила това. — Баща й се беше погрижил отрано да предизвика такъв страх у нея. „Момичетата не играят с фойерверки, казваше й той всяка година на Четвърти юли. Ще запалиш пръстите си. Остави това на момчетата“.

Стефани започна да бърка из торбата. Извади малко нещо на черти във формата на ракета.

— Просто го зарови в пясъка и го запали, после отстъпи назад.

Елизабет направи каквото й казаха, после отстъпи назад толкова бързо, че настъпи някакво парче дърво, изхвърлено от морето, и падна. Цилиндърът се изстреля в тъмното небе и избухна. Надолу се посипаха бели искри. Беше много красиво, макар и малко опасно.

— Това е краят на шоуто, деца — каза Мардж, когато и последните искри избледняха.

След няколко минути почистиха плажа и изкачиха стъпалата. Една по една, жените се качиха в колите си и потеглиха, включително Антия и Мегън, които решиха да прекарат нощта в малкото хотелче до Екоу Бийч. Елизабет ги прегърна за довиждане и ги гледа как потеглят. И накрая остана в тъмния двор само със семейството си.

— Изтощена съм — каза Стефани. — Сега сме по времето на Източното крайбрежие, не забравяйте.

Тя прегърна Елизабет през раменете. Четиримата влязоха заедно в къщата. Тя заведе момичетата в спалнята за гости. Там още миришеше на Антия — на пудра с талк и торбички с лавандула. Джейми се отпусна на леглото. Стефани легна до нея.

— Партито означаваше много за мен — каза Елизабет. — Благодаря.

— Много ни липсваше — каза простичко Джейми и изрита обувките от краката си. Събу дънките си и се пъхна под завивките.

Стефани излезе в коридора. Върна се, облечена в раздърпана фланелена нощница, лицето й беше розово и блестящо. Целуна Елизабет и легна в леглото при сестра си.

Елизабет още не беше готова да ги остави и да застане лице в лице с Джак.

— Искам да чуя за новото ти гадже, Джейми.

— Това е то — каза Стефани и се изкикоти. — Ако сега започне да дърдори за красивия джаз изпълнител с тооолкова хубавите очи, аз ще заспя. Лека нощ, мамо. — Тя се претърколи в своята половина.

Елизабет седна на пода и се подпря на стената.

— Разкажи ми — каза тя.

Джейми отметна завивките и седна на пода до нея.

— Ти как разбра, че татко е единственият?

Елизабет наклони глава назад. Втренчи поглед в белия таван, където рядко използваният вентилатор събираше прах.

— Първата целувка ми каза всичко.

Спомни си какво означава да ти се замае главата, да изгубиш контрол. Беше готова да изостави всичко, за да е с него. В известен смисъл, наистина беше изоставила много неща.

— Когато татко ти ме целуна първия път, се разплаках.

— Защо?

— Предполагам, че така става, когато се влюбваш и усещаш, че нямаш здрава почва под краката си. Любовта е опасна територия.

Джейми положи глава на рамото на Елизабет.

— Мисля, че съм влюбена в Майкъл. И това ме плаши.

— Това означава, че растеш, детето ми.

— Мисля, че се страхувам заради дядо. Не знаех, че в едната минута можеш да пиеш пунш с яйце и да отваряш подаръци, а в следващата — да си в грозната болнична стая.

Елизабет прегърна Джейми и я притисна към себе си. Дълго време не каза нищо, просто милваше дъщеря си по косата, както често правеше.

— Дядо ти не би искал да се страхуваш. Никога не е искал това.

— И аз това си повтарям през цялото време. Но сега у мен има празнота.

— Знам, скъпа. Но ще стане по-лесно. Обещавам. Той винаги ще ти липсва, но след известно време болката ще стане по-слаба, няма да е все като отворена рана.

— Той искаше да плувам на олимпиада. Само за това говореше онази Коледа. А аз не можах да изляза първа на състезанието на университетите.

— Пет пари не даваше за олимпийските игри. Интересуваше се само от теб, птиченцето ми. Искаше да си щастлива. Щеше да го нараниш много, ако си беше помислил, че се отказваш от плуването заради него.

Джейми я погледна.

— Мога ли да поверя една тайна?

— Винаги.

— Аз всъщност не искам да се откажа от плуването. Просто исках да получа малко повече внимание от татко. Сега го имам.

— Точно сега той е много напрегнат. Бъди търпелива с него. Наистина е голяма работа мечтата ти да се сбъдне, когато си в зряла възраст.

— Знам. Но само искам нещата да са по-лесни.

— Предполага се, че животът трябва да е лесен, Джейми. Кой ще е наранен, ако ти откриеш, че не можеш да преплуваш триста метра по-бързо от Хана Турнилай? По-важното е, че си опитала.

— Значи пак ще се гордееш с мен, ако остана в отбора, но не спечеля нито едно състезание?

— Търсиш си комплименти.

— Ами ако някой ден отпадна?

— Близо ли си до отпадането?

Джейми се усмихна щастливо.

— Всъщност не. Майкъл ми помогна. Просто исках да проверя докъде се простира добрата ви воля.

Настроенията на Джейми бяха като времето по крайбрежието — ако не ти харесва, изчакай все пак десет секунди.

— Ти си добро дете, Джейми. Хайде, лягай си.

Джейми я целуна по бузата, после легна в леглото и се сгуши в сестра си.

— Лека нощ, мамо. Обичам те.

— Аз също те обичам.

Елизабет се изправи и загаси осветлението, после слезе долу.

Джак беше запалил огън, който сега пукаше силно, а златните пламъци се издигаха високо и хвърляха отблясъци върху килима. Той изглеждаше невероятно смутен — като възрастен мъж, който не знае как да се държи на парти с чай.

Тя седна на дивана, не прекалено близо до него, но не и далеч. Дълго време никой от двамата не проговори. Накрая тя каза:

— Преди се налагаше непрекъснато да ви напомням за рождения си ден.

— Знаем. — Той се засмя и като че ли се отпусна. Като че ли се беше страхувал какво ще каже тя.

— Винаги се страхувах, че ще забравиш, а знаех как ще се почувствам, ако това стане. Защо съм решила, и кога, че нямам значение за теб?

Той се обърна с лице към нея. В очите му имаше тъга, която преди тя не беше забелязвала често.

— Защото щях да забравя. Не всяка година, дори не повечето години, но все някога щеше да се случи. Не защото не се интересувам от теб, но защото не се налагаше да мисля за това. Ти винаги беше загрижена вместо мен. Ти беше моят гръбнак, ти ме държеше изправен. — Той въздъхна. — И аз приех това за даденост.

Елизабет знаеше, че той не би помислил това — а още по малко би го изрекъл на глас — преди няколко месеца.

— Мисля, че напоследък и двамата научаваме интересни неща за себе си.

— Аз не съм бащата, за който се мислех. Той като че се изненада от това признание, като че ли не беше имал намерение да го изрече на глас. — Без теб, аз и момичетата няма за какво да разговаряме. Те ме мислят за идиот.

Тази уязвимост беше съвсем нова за Джак. Тя го променяше. Променяше и равновесието между двамата. Тя се чувстваше, все едно са двама приятели, които разговарят за децата си.

— Те са на двайсет и деветнайсет, Джак. И мислят, че всеки, който помни Кенеди, трябва да е в старчески дом. Аз се отнасях с Антия по същия начин.

— Джейми извива очи нагоре и когато ти говориш.

— Разбира се. Обикновено, секунда преди да каже: „Мамо, слез на земята“. А Стефани ме гледа с онзи поглед на сърна и мълчи, докато получи своето. Упражняват се в това, откакто станаха шести клас.

— И как се справяш с това?

— Когато имам добър ден, не им обръщам внимание. Когато денят е лош, чувствата ми са наранени. За щастие, има повече добри, отколкото лоши дни. — Тя видя, че той смръщи вежди, и запита: — Какво има, Джак?

Минаха минути, преди той да отговори.

— Ще трябва да им кажем, нали?

Тя почти го докосна, но нещо й попречи. Страхът може би. Ако го докоснеше сега, когато в сърцето й имаше нежност, всичко можеше да започне отначало, а тя не беше готова за това. Не беше завършила собственото си пътуване.

— Да.

— Те ще обвинят мен, нали знаеш.

— Ще им кажа, че изборът е мой.

— За тях това няма да има значение.

— Те са вече пораснали, Джак. Ще разберат. И няма да споменаваме за развод, просто за раздяла.

Той се усмихна, но беше мрачен и унил.

— Можем да го наричаме, както желаем. По дяволите, можем да го наречем дори ваканция, но те не са глупави. Аз ще ги изгубя.

Внезапно, тя също изпита страх.

— Може би не се налага да им кажем. Може би няма да забележат, че нещо не е наред между нас.

— Бърди — каза той и й се усмихна тъжно, — моята мечтателка.

Тя не беше много сигурна защо, но й се прииска да заплаче.

— Не сме взели решение за бъдещето, Джак. Просто си почиваме един от друг. Това е всичко. За нас все още има шанс — каза тя ожесточено.

Той я докосна нежно по лицето — сякаш беше направена от стъкло, което можеше всеки момент да се счупи.

— Иска ми се да го вярвам.

— На мен — също.