Кристин Хана
Далечни брегове (22)

Глава 22

Най-новата художествена галерия в Екоу Бийч беше на ъгъла на Първа и Мейн. Железният знак над вратата гласеше: ЕКЛЕКТИКА.

Само преди няколко седмици тук се помещаваше магазин, но собствениците очевидно се бяха отказали да придават нов вид на квартала. Под предната витрина обаче бяха поставени сандъчета с цветя.

Сега тази витрина беше празна, покрита от единия до другия край с черна хартия. На стъклото беше залепен малък знак, на който пишеше: „Не надничай. Сега аранжираме витрината. Ще ти хареса.“

Елизабет погледна листа хартия, който й беше дал Даниел. Това беше мястото.

„Просто иди да я видиш, беше й казал той над чашката кафе. Тя е нова в града и може би се нуждае от помощ“.

Елизабет искаше да откаже предложението, но когато Даниел я погледна с невероятно сините си очи, тя автоматично се беше съгласила.

А сега й се прииска да беше по-твърда. Повечето от така наречените художествени галерии в Екоу Бийч излагаха дрънкулки, направени от дърво… Коледни украси, изработени от грозни материали, които приличаха на бъркотия от шоколад и ванилия… Безвкусни кукли, такива неща. И тя стоеше по-далеч от тях.

Но обещанието си беше обещание.

Отвори вратата и влезе. Звънчето над вратата звънна мелодично, а някаква птица изграчи високо.

— Ехо?

Никой не отговори. Тя се огледа.

От лявата й страна имаше маса, затрупана с изумителни дървени статуетки. Повечето от тях бяха на жени — голи — от врата до хълбоците. Дървото беше невероятно красиво, с цвета на добре отлежало червено вино, излъскано до съвършенство. Не можа да се сдържи да не докосне една от статуетките. Пръстът й се спусна по едно от деликатно изваяните рамене.

На следващата маса беше изложбата от черно-бели снимки. Всяка снимка беше екстравагантно поставена в черен велур и златна рамка. Фотографът беше уловил майсторски духа на крайбрежието в серия от изненадващо оригинални снимки: плажът при отлив във ветровит ден; мъглив, преходен образ на маяка, който се казваше Ужасния Тили; набиваща се в съзнанието нощна снимка на скалата Хейстек, която се издигаше от водата като древен монолит.

На задната стена имаше няколко картини. Достатъчно, но не прекалено. Имаше колаж с водни бои на отворени чадъри. Абстрактна работа, която предполагаше доста талант. Най-голямото платно беше зрелищна рисунка с маслени бои.

— Удивително! — каза тихо Елизабет сама на себе си.

— Нали?

Елизабет се обърна бързо. Толкова бързо, че удари бедрото си в масата и огърлиците от стъкло затракаха.

Зад висящия на стената гоблен излезе жена. Беше висока поне шест фута и почти толкова широка, колкото и висока. Косата й приличаше на гнездо от кафяви водорасли и стигаше до кръста й. Носеше широка рокля, подобна на палатка, която стигаше до босите й крака. На големия пръст на левия й крак имаше сребърен пръстен.

Дълбокото деколте разкриваше гърди, които потрепваха, когато вървеше. На дясното й рамо беше кацнала огромна бяла птица. Тя се приближи, широко усмихнала.

— Аз съм Голямата Мардж. Сдобих се с този прякор в една комуна в областта Бей. Не мога да си представя как такова дребно и изящно момиче като мен може да се сдобие с прякор като този, но ето, че е така. — Тя смръщи театрално вежди. — Не ми харесва. Забранявам ви да го използвате.

— Ще се въздържам.

Голямата Мардж се засмя от сърце. Движението почти изхвърли гърдите й във въздуха. Елизабет й подаде ръка.

— Аз съм Елизабет Шор. Даниел Бодро ме помоли да се отбия да ви видя.

Мардж стисна здраво ръката й.

— Той ми разказа за вас. Радвам се, че се отбихте. Исках да говоря с вас за фестивала на изкуствата.

— Тук той е истинско събитие.

— Така ми каза и Дани, макар да ми е трудно да си представя как се провежда фестивал в такова дъждовно време. Никога не съм виждала толкова много дъжд.

— Ние, местните, почти не го забелязваме, а туристите откриват този факт прекалено късно. Ще бъда щастлива да ви помогна да организирате галерията си за събитието, ако това ви интересува. Познавам хората, които са ви необходими.

— Организационни способности си имам. Но местните художници се броят на пръсти. Всъщност намират се толкова, колкото зъби — у кокошката. И ми се струва, че всички, които са добри, са вече ангажирани. — Започна да изучава Елизабет с поглед. — Дани ми каза, че може би ще си струва да изложим някоя ваша работа.

Елизабет се засмя.

— Да, точно така.

Мардж добави тихо:

— Каза ми също, че ще ви е страх.

Усмивката на Елизабет изчезна. Тя направи крачка назад. Направи го несъзнателно и когато се усети, се спря.

— Аз просто започнах отново да рисувам. След като години наред се занимавах с други неща.

Погледът на Мардж се спря многозначително на венчалната й халка.

— Отглеждането на децата, ха?

— Да. — Тя се усмихна, макар усмивката й да беше сериозна, почти гримаса.

— Добра ли сте?

— Бях. — Беше наистина уверена в това.

Мардж издаде някакъв неопределен звук, после изсумтя и плесна с длани по дебелите си бедра.

— Преценката на Дани е достатъчно добра за мен. Ще се радвам да покажа ваша работа на фестивала.

— Не.

— Защо не?

Елизабет не знаеше кой е верният отговор.

— Ами ако не е добра?

— Тогава няма да се продаде. А може би ще се продаде, независимо каква е. По дяволите, скъпа, това е изкуство. Всичко може да се случи. Ако искате гаранция, намерете си работа в банка. Но какъв смисъл има да рисуваш, ако никой няма да види рисунките ти?

— Предполагам, че мога да си помисля.

Мардж погледна часовника на стената.

— Давам ви три минути.

— Хайде…

Мардж направи стъпка към нея.

— Познавам те, Елизабет. По дяволите, била съм като теб. Десет години се опитвах да напъхам прекалено пълната си и свободна личност в брак. Ако не ми отговориш веднага, никога няма да те видя или чуя.

Елизабет се чувстваше разголена от тази проницателна забележка. И лишена от сила. Нямаше нужда от парапсихически възможности, за да чуе гласа на Мегън: „По дяволите, Бърди, не се осмелявай да се колебаеш“.

— От колко платна имате нужда?

— Пет. Възможно ли е?

Елизабет нямаше представа, но знаеше, че трябва да опита. Поне веднъж.

— Няма да се продадат, нали знаете.

— Сигурна съм, че и двете сме преживели по-лоши неща от това. Хайде, Елизабет, кажи, че ще го направиш.

— Ще се опитам.

Мардж се усмихна.

— Обичам самоувереността у жената. — Потупа Елизабет по гърба толкова силно, че тя залитна на една страна. — Още ли си тук? Трябва да си вкъщи и да рисуваш. Хайде, бягай.

 

 

През последните пет дни Джак беше посетил шест града и всеки момент в тези градове беше отделен връх. Беше интервюирал Алекс Родригес, Кен Грифи, Дж. Р. Ранди Джонсън, Шон Кемп и Брайън Босуърт.

Когато интервютата свършиха, той прекара още три дни в стаята за редактиране, за да поработи върху авторските думи и музиката. Всичко трябваше да се събере само в един час със специалното заглавие „Чупливи богове“.

Харесваше му всяка минута от работата.

— Ти и Сали свършихте страхотна работа — каза Том Джинаро и се облегна назад. — Беше прав, че я взе на работа. Работи много и добре.

— Благодаря.

Джак беше дошъл на срещата, уверен в себе си. Знаеше, че резултатът от работата му трябва да е виртуозна смесица от новини и развлекателен елемент. Беше се осмелил да се разкрие емоционално пред камерата, но само толкова, колкото да придаде известна хуманност на историята. Беше признал колко е трудно, когато те е забравил градът, където някога всички са те обожавали. Алекс и Кен също бяха откровени и бяха признали, че е много трудно, когато старите ти фенове изведнъж са решили, че си злодей. Брайън не смяташе, че да те забравят, е нещо, заради което се налага да страдаш.

Том отново се наведе напред.

— В този бизнес съм от дълго време. Виждал съм хора да идват и да си отиват, но предимно — да си отиват. Ти обаче ще останеш. Никога не съм виждал някой да се изкачва толкова бързо нагоре. Накарах Марк да режисира специалното ти предаване, защото той е най-добрият, който имаме. Честно, не мислех, че си готов за нещо такова, но той ми каза, че си бил толкова добър, колкото и другите, с които е работил.

— Благодаря — каза Джак отново.

— И така, какво искаш?

— Моля?

— Въпросът е много прост. Какво искаш? Неделното шоу NFL? Свой собствен час за интервюта? Книга? Какво?

— Знаеш ли какво правех преди три месеца, Том? Молех за работа в спортните шоу програми с най-нисък рейтинг. И получавах само отказ. — Остави образа да се разнесе. — Ти ме нае, когато, професионално, бях на дъното. Даде ми шанс, повярва в мен и няма да го забравя.

Том се усмихна уморено.

— Помни го, ако искаш, но след известно време ще започнеш да получаваш и други предложения. И тогава ще се замислиш за възрастта си и агентът ти ще ти каже да жънеш, докато грее слънце. Така се играе тази игра. — Той се наведе напред. — Това, което ще ти кажа сега, трябва да остане в тази стая. Ако се разчуе, ще знам, че си ти.

— Какво е?

— Едно от момчетата напуска неделното шоу NFL. Един от големите четирима. Не мога да ти кажа кой точно. Но ние разчитаме на теб да запълниш състава поне през следващата година.

Единственото шоу, по-голямо дори от „Футбол в понеделник вечер“.

Джак си пое дълбоко дъх, наслади се на мига.

— Благодаря. — Само това можеше да каже. Още една дума и можеше да започне да се смее неудържимо.

— Не е съвсем сигурно. — Том се усмихна. — Но почти. Нека ти дам един съвет като мъж на мъж. Имаш имиджа на лошо момче в NFL, а на мен не ми се струва, че си се променил. Чух, че на практика живееш в кръчмата на Кел.

Джак понечи да възрази, но смехът на Том го спря.

— Спести си отричанията за твоята, интересно защо, отсъстваща съпруга. Не ме интересува какво правиш вън от екрана, освен ако това не вреди на рейтинга ни. Знаеш обаче какво е, когато таблоидите ти обявят война.

Възможностите могат да се стопят начаса. Стой далеч от наркотиците и малолетните.

— Не се тревожи. Този път нищо няма да ме изкара от релсите. Сега съм по-стар и по-мъдър.

— Радвам се да го чуя. Сега, хайде да вървим. Говори със Стив от помощната продукция. Искам ти и Марк да дублирате още веднъж музиката. Началото ми звучи като песента, която свиреха на погребението на леля ми. А в сегмента с Ранди Джонсън има лошо срязване.

— Благодаря. Кога, мислиш, можем да го излъчим?

— След седмица. Ще говоря с Марион да пусне серия от промо реклами. Ще излъчим първо тях.

Джак излезе от офиса и отиде направо в стаята за редактиране. Заедно с Марк Лакофт прекара следващите десет часа в „полирането“ на всяка секунда от материала. Като свършиха, „Чупливи богове“ беше достоен за награда.

Макар да беше изтощен и да умираше от глад, не можеше да си спомни откога не се беше чувствал толкова добре. Отиде си у дома в приповдигнато настроение.

— Здравей, Били! — извика весело на портиера, прекоси фоайето и се изкачи с асансьора до етажа си.

Отвори вратата и влезе в апартамента. И почти извика: „Здравей, Бърди, у дома съм!“ Обаче се усети навреме, миг преди думите да излязат от устата му.

В апартамента беше тихо като в гробница. Въздухът не беше ароматизиран от запалени свещи, не свиреше музика и от кухнята не идваше аромат на вкусни гозби.

Разочарованието накърни доброто му настроение. Не знаеше колко самотен може да се чувства човек в успеха, ако няма с кого да го сподели.

Направи си питие и постави компактдиск в уредбата — албум на „Куин“. „Ние сме шампионите“ се разнесе високо от тонколоните.

Като отпиваше от питието си, той отиде до прозореца и втренчи поглед навън. Тази вечер и гледката не му помогна. Гледаше надолу и виждаше само тълпа непознати. За първи път се почувства самотен в града с милиони жители.

Вдигна слушалката и набра номера на Бърди, после затвори, преди тя да е отговорила. Вече не знаеше какво да й каже. „Обичам те“ не беше достатъчно, но не можеше да измисли нищо друго. Знаеше само, че днешната победа му се вижда безсмислена без нея.

Изпи питието си и си наля друго. Апартаментът му се струваше вече по-уютен, острите ръбове на стените се размазваха. Плъзна се на пода и остана да седи там, облегнат на големия и грозен кожен люлеещ се стол. Отвори барчето, скрито в едната му страна. Опита се два пъти да постави чашата си в дупката, после се отказа и изпи и останалата част от скоча си.

Може би трябваше да излезе, да изпие няколко питиета в кръчмата на Кел.

Но не му се мърдаше. Онова, което искаше, беше да говори със съпругата си. Искаше да й покаже лентата и да види усмивката й. Тя щеше да каже: „О, бейби, това е удивително! Винаги съм знаела, че носиш успеха в себе си“.

Точно от това имаше нужда сега. Смешно е колко дълбоко и искрено можеш да се нуждаеш от нещо, чиято липса години наред не си усещал.

Изправи се. Апартаментът се залюля за секунда, после застана на фокус. Беше по-пиян, отколкото си мислеше. „И какво от това?“ Защо трябваше да е трезвен? По-добре беше да е пиян, защото трябваше да забрави много неща. Като например колко мека и нежна е плътта й… Или как блестяха зелените й очи, когато изпитваше гордост от постиженията му.

Запрепъва се към кухнята и си приготви още едно питие. Май беше загубил мярката, но това нямаше значение.

Звънна звънецът на входната врата. Сърцето му подскочи. Въпреки здравия разум си помисли, че е Бърди.

Забърза към вратата и я отвори.

На рамката на вратата се подпираше Сали. В ръка държеше бутилка „Дом Периньон“. Косата й беше свободна и се развяваше около раменете. Беше облечена в красива рокля, силно пристегната в тънката й талия, с дължина малко над коленете.

— Прокраднах се покрай портиера. Надявам се, че всичко е наред.

— Хм. Разбира се.

— Видях последния резултат — каза тя с усмивка.

Вълшебните думи.

— Добър е, нали?

— Ти си гений, Джак. Бог. Разплаках се, когато Алекс Родригес говореше за желанието си да напусне Сиатъл.

Думите й бяха като скъпоценна вода за изсъхналото му сърце. Той направи крачка назад, за да я пусне да влезе. Удари се в стената и залитна.

— Упс! Съжалявам.

Тя го хвана за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

— Предполагам, че нямаш нужда от шампанското.

— Малко съм пиян — каза той. Стори му се, че произнесе признанието шепнешком.

Тя се приближи почти плътно до него. Той почувства крехкото й тяло до своето и нададе стон, защото изведнъж осъзна колко самотен е бил през последните няколко седмици.

— Сали… — Не знаеше какво да каже и за какво да я помоли. Знаеше само, че главата му се върти и членът му е твърд като скала. Буквално усещаше как кръвта му се отдръпва от мозъка.

И все пак, направи опит. Извиненията и причините минаха бързо през главата му. Тъкмо щеше да изрече, със заваляне, думите: „Почакай, Сали“, когато тя го целуна.

Това сложи край дори на псевдоразумните му мисли. Устните й докоснаха неговите и той беше загубен. Стори му се, че времето едновременно забавя ход и започва да препуска.

Предаде се — беше толкова просто. Знаеше, но смътно, че скача без парашут от много висока сграда, но не можеше да се застави да се разтревожи. Години наред беше успявал да се сдържа, да устоява на клетвата, дадена на Елизабет.

Но сега тя живееше в Орегон и му беше дала ясно да разбере, че не го иска. Нищо не го беше наранявало повече от това признание.

Сали вдигна поглед към него. Очите й бяха потъмнели от същата неконтролируема страст, от която членът го болеше.

Устата му беше пресъхнала, но това само го караше да мисли за места, които са влажни.

— Знаеш, че все още съм женен — каза той и почувства, че това изречение е триумф на самоконтрола.

— Разбира се, че знам. Не искам пръстена ти. — Тя се усмихна бавно и пъхна ръка в панталона му. — Ще се задоволя с това.

Джак не можеше да се сдържа повече. Остави се на ръката й. Почувства как тя разкопча горното му копче, почувства топлите й пръсти по кожата си. Отвори уста, макар да нямаше представа какво ще каже…

— Заведи ме в леглото — прошепна тя.

Четири кратки думи, които сломиха съпротивата му.