Кристин Хана
Далечни брегове (20)

Глава 20

Ако въобще още съществуваше слънцето, ако Земята описваше своята орбита, то никога не бихте узнали. Обедното небе беше толкова плътно и сиво, колкото и гранитът.

В ден като този — нито ветровит, нито ясен — няма какво да правиш, освен да запалиш огън и да се свиеш на дивана с чаша чай в ръка. И да се обадиш на най-добрата си приятелка. Точно така направи и Елизабет.

— Кой е умрял? — отговори недоволно Мегън.

Елизабет погледна часовника. Беше девет и четирийсет и пет в събота сутрин.

— Предполагам, че си извадила късмет снощи.

— Късмет е относително понятие. Най-после имах страхотен секс. — Мегън направи пауза. — Нали знаеш, че не може и дума да става за дълготрайна връзка, ако любовната игра трае по-малко от десет минути, а това е два пъти по-дълго от самия секс. Почакай. Ще си направя кафе. — Чу се звукът от поставянето на телефонната слушалка върху покривката на масата. После Мегън отново я вдигна. — Е, как мина урокът?

— Направих го. Рисувах.

— Знаех, че можеш да го направиш. Как беше? Все още ли рисуваш страхотно? О, и получи ли каталозите на колежите, които ти изпратих?

— Намали скоростта, съветнико. Едно по едно. Рисувах отново. Това е достатъчно засега.

— Гордея се с теб, Бърди.

— Мисля, че снощи не си прослушала съобщенията си. Учителят ми е адски привлекателен.

— Не се ли шегуваш? Красавец в онази затънтена провинция? Такъв ми е късметът. На колко е години?

— Идеален за теб. В младенческа възраст.

— Е?

— Е — какво?

Мегън въздъхна театрално.

— Ти си на четирийсет и пет, не на деветдесет и пет. Не почувства ли някакъв трепет?

Елизабет не знаеше защо е изненадана от този въпрос. Мегън от години я разпитваше за нейния така наречен любовен живот. Мег не можеше да повярва, че Елизабет не се чувства привлечена от други мъже.

„Не казвам, че трябва да направиш нещо по въпроса, казваше Мегън, но не можеш да ми кажеш, че дори не си фантазираш“.

Разговорите винаги оставяха у Елизабет чувството, че не е съвсем нормална, но истината беше, че не се чувства привлечена от другите мъже. О, понякога, като видеше някой мъж по телевизията, си мислеше: „Ето, това се казва хубав мъж“. Но никога не си представяше образи, когато легнеше в леглото. Господ й беше свидетел, никога не се беше замисляла дори да изневери. Просто не можеше да си го представи. Вярно беше и това, че сексът с Джак винаги беше страхотен. Едва наскоро бяха започнали да губят страстта.

— Да, всъщност — отговори тя, с което изненада и себе си. — После си спомних кой размер бельо нося.

— Ти си направо сърцераздирателна, знаеш ли? Ако имаше хранителни навици, щеше да си сигурна, че изглеждаш страхотно. Което е така и сега.

— Никога не съм се хранила безразборно.

— Точно както казват Флокхарт и Бойл. Истината е, че си качила няколко паунда. Само няколко. Все още си красива. Брад ще е щастлив да се снима с теб.

Разговорът отиваше прекалено далеч.

— Да, добре. Мисля, о, секунда, звъни другата ми линия. — Провери идентификационния номер. — Мег? Момичетата са. Трябва да затворя. Ще ти се обадя по-късно, ОК?

— Добре. Гордея се с теб, Бърди. Надявам се, че и ти се гордееш със себе си.

— Така е. Благодаря. — Елизабет остави слушалката и отговори на другото позвъняване. — Ало?

— Мамо?

Беше Джейми.

— Здравей, Слънчице! — каза Елизабет. — Хубаво е да чуя гласа ти. Как мина срещата?

Джейми избухна в плач.

— Какво има, скъпа?

— Мразя плуването. Мокра съм през цялото време.

— Това никак не е изненадващо. Плуваш още от детската градина. — Елизабет положи истински усилия да не се засмее, но й беше трудно. Кризите в настроението на дъщеря й идваха нечакани като тропически бури и траеха също толкова дълго. Сигурно е изгубила състезанието в събота.

— Знам, но ужасно ми омръзна. Ако бях закъсняла с още трийсет секунди, щях да отпадна.

Е, това вече беше новина. Елизабет изправи гръб и придърпа коленете си към гърдите.

— Ами онзи треньор, който наехме за теб?

Настъпи кратка пауза, после Джейми каза:

— Излизаме като гаджета. Майкъл. Той е толкова привлекателен. Свири на саксофон в джаз квартета на колежа. Наистина е много секси. Той е първото момче, с което излизам и което не говори за футбол.

Можеше да се очаква от Джейми да се влюби в своя треньор. Нямаше смисъл да задава сериозни въпроси, докато дъщеря й и говори за новата си любов.

— Добре, разкажи ми за него.

Както обикновено, Джейми разполагаше с много истории за новото си гадже. Очевидно се беше оказало невъзможно да тренира с Майкъл заради очите му — толкова кафяви, мамо, направо удивителни — а и гласът му се оказал проблем, също така — той почти шепне и гласът му е дрезгав като на джаз певец, абсолютно секси.

Когато, най-после, се умори да говори за новата си любов, се върна на въпроса.

— Както и да е, вече нямам нужда от треньор. Имам нужда от време за учене. Затова искам да зарежа плуването. Сега татко изкарва много пари — той ми каза, — така че можете да си позволите моето образование, нали?

— Едно по едно, дете. Не се опитвай да ме заблуждаваш относно времето за учене. Искаш да зарежеш плуването, за да прекарваш повече време с Майкъл, нали?

— Слез на земята, мамо. Аз пазя равновесие между момчетата и спорта, откакто бях в Малката лига.

— И така, какво всъщност става там? Защо искаш да зарежеш тренировките?

Настъпи пауза. После:

— Не съм достатъчно добра.

Думите бяха казани тихо, но Елизабет я заболя сърцето. Искаше да ги оспори, да каже на Джейми, че, разбира се, е достатъчно добра… Че въпросът не е в това да си достатъчно добър, а в това непрекъснато да опитваш. Че да се откажеш е лесно, а не си струва да вървиш по лесния път. Детски отговор на въпрос за възрастни.

— Продължавай.

— Другите момичета имат талант, мамо. Хана Турнилай е материал, от който става олимпийски шампион. Да бъдем честни, можех да се откажа отдавна, само че татко идваше на всяко състезание и когато спечелех, се държеше така, като че ли го бях излекувала от рак. Само че той вече не е сред зрителите. Дори не се обажда и не знае за резултатите от състезанията.

— Татко ти те обича. Знаеш, че е така. Нито един от нас няма да влияе на решението ти. Ние просто искаме да си щастлива.

— Значи ти ще му кажеш, че съм се отказала?

Елизабет се засмя.

— Няма начин. Ще трябва сама да говориш с татко си за това. Аз ще ти кажа само, че е опасно да се откажеш от нещо, защото мислиш, че не си достатъчно добра. Може да ти стане навик, грозен модел, който да следваш цял живот. Повярвай ми, знам това.

— Искаш да довърша сезона. — Джейми стигна до заключението толкова бързо, че Елизабет осъзна, че отговорът е присъствал в самото начало на разговора им.

— Сигурна съм, че треньорът ти ще оцени усилията ти.

— Мразя, когато правиш така.

— Как?

— Преструваш се, че се съгласяваш с мен, а после отново прибягваш до здравия разум.

Елизабет се засмя. Това беше идеалното описание на майчинството.

— Ще подкрепя решението ти, каквото и да е то.

— Добре. Ще се откажа в края на сезона. Джейми се опита да звучи силна и самоуверена, но колебанието караше гласа й да трепти едва забележимо. — Няма да кажеш на татко вместо мен, така ли?

— Не.

— Добре.

Знаеше, че дъщеря й е ядосана, но знаеше също гневът й няма да трае дълго. Джейми беше като дядо си — жизнен, широко скроен човек. Можеше да те мрази, а в следващата минута — да те обожава безкрайно.

— Джейми? — каза Елизабет, очаквайки цял порой сърдити думи.

— Да, какво?

Знаеше какво иска да каже, но не и как да го каже. Сериозният разговор с Джейми беше като да шофираш по магистралите на Лос Анджелис. Трябваше да сменяш платната извънредно предпазливо.

— Не мислиш ли, че искаш да се откажеш от плуването, защото си депресирана от смъртта на дядо?

На Джейми и беше необходим момент, преди да отговори, а когато го направи, гласът и беше нежен и трепереше.

— Той ми липсва през цялото време.

— На мен също. Все още разговарям с него, по навик. Това ми помага малко.

— Точно сега ти живееш сама. А аз съм заобиколена от хиляди студенти, голяма част от които вероятно и без това са психо. Ще ме затворят някъде в изолация, ако се разхождам и говоря на мъртвия си дядо.

— Никога не си се интересувала от това, какво мислят останалите хора. Не започвай сега. Но ако се смущаваш, говори му, когато си сама в стаята си. Стефи няма да ти се смее.

— Коя Стефи? — каза тя с горчивина.

Да, това също беше част от проблема. Стефани беше заета с подготовката на завършването си, а Джейми не искаше да признае колко много й липсва по-голямата й сестра.

— Прекалено е заета, за да прекарва много време с теб, това ли да разбирам?

— Тим, момчето чудо, на практика живее тук. И й носи цветя, когато вземе поредния тест. Цветя. Господи, та още откакто я посочиха да рецитира азбуката в детската градина, тя успява на всички тестове. Апартаментът ни прилича на магазин за цветя. От това ми прилошава.

— Мисля, че завиждаш малко — каза нежно Елизабет.

Пауза.

— Да. А сега искат да се влача след тях и през пролетната ваканция. Барби, Кен… и Скипър. Йеха! Единственото по-лошо нещо е да остана сама в апартамента и да гледам как глупавите й цветя увяхват.

— Защо, тогава, не си дойдеш у дома при мен? — каза машинално Елизабет. Едва после разбра какво е направила.

Та нали подготвя къщата за наематели! Дали можеше да признае истината на глас, лице в лице?

— У дома? И къде е това — при теб или при татко? И, като говорим за това, кога ще се преместиш в Ню Йорк? Татко звучеше много самотен последния път, когато му се обадих.

Тези води бяха дълбоки и опасни, особено ако до нея плуваше Джейми.

— Веднага щом намерим подходящи наематели.

— А кого чакаш? Британското кралско семейство ли? Просто дай къщата на някой бедняк, който обича гъбите, които израстват посред нощ, и дъжда, който те удря в главата като тежък чук.

— На теб не ти харесва тук?

Джейми се засмя.

— Всъщност харесва ми. Но това е просто къща, живели сме в много такива.

Елизабет въздъхна. Това беше един от страничните продукти на живота й с Джак. Не бяха дали на децата си усещането за корени, за дом.

— Права си — отговори тя.

— И така, какво ще правим? Помня, че март е един от особено досадните дъждовни месеци. Вероятно няма да видим слънцето дори веднъж.

Елизабет не можа да не се усмихне на това.

— Можем да гледаме касети под наем и да играем на различни игри.

— Господи, да играя на игри с майка си през пролетната ваканция! — Тя се засмя. — Ще си помисля за това, мамо. Наистина. Но сега трябва да тичам. Майкъл ще ме вземе след час.

— Сестра ти у дома ли си е?

— Съжалявам. Днес е нейният ден да лекува болните от Алцхаймер. Ще й кажа да ти се обади утре. Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Елизабет остави слушалката и втренчи поглед в телефона. Първата й мисъл беше: „Ще се обадя на Джак“.

Той трябваше да знае какво става с Джейми. Ако приемеха спокойно решението й да се откаже от плуването, разговорът на тази тема щеше да протече много по-гладко. Елизабет винаги беше помагала на децата си да общуват с баща си и беше изглаждала отношенията им с него. Той… понякога пропускаше нещата, важните моменти. Нейната задача беше — или поне тя смяташе така и се беше нагърбила доброволно — да помага на добрите връзки между баща и дъщери.

Без нейната помощ, страхуваше се тя, той щеше да накърни лошо чувствата им.

Набра неговия номер.

 

 

Джак беше на работна среща със Сали.

— Всъщност той го удари след края на срещата и му счупи челюстта. Така ли беше?

Тя кимна.

— Всяка секунда е записана на лента. Въпросът е следният: Дали нападението умишлено е предприето след срещата? Или то е симптоматично за онова, което се случва на ринга?

— Този въпрос винаги е стоял при подобни обстоятелства. Хайде да се придържаме към футбола и да оставим хокея. С неговия нов интерес към…

Звънна телефонът. Джак изчака секретарката му да отговори, после си спомни, че тя беше излязла да обядва.

— Само секунда. — Вдигна слушалката и каза: — Джаксън Шор.

— Тъкмо се канех да затварям. — Смехът на Елизабет беше принуден, нервен.

— Здравей, Бърди — каза той след пауза, която издаваше изумлението му.

Усмивката на Сали изчезна. Тя погледна към вратата.

— Да не би моментът да не е подходящ? — запита Елизабет.

Звучеше различно, несигурно. Като се замислеше, това май не го изненадваше. Само за няколко кратки седмици се бяха превърнали в непознати. Не беше мислил, че това е възможно, след като двайсет и четири години бяха живели заедно, но беше вярно.

Мълчанието им се проточи и стана неудобно. Всичко беше така неочаквано. Тя винаги беше неговият компас или поне той беше мислил така. Беше си представял, че без нея е загубен. Но това не се беше случило. Всъщност беше станало точно обратното. Сега се страхуваше, че се е изгубил, докато е бил с нея.

— Джак?

— Тук съм. — Не знаеше съвсем точно какво очаква да чуе тя. По-лошо дори, не знаеше какво му се иска да каже. Може би нищо, въобще. Изведнъж изпита страх, че тя се обажда, за да се сдобри с него. Защото сега той беше този, който искаше време.

Сали се изправи.

— Ще те оставя сам за минутка — прошепна тя.

Той кимна и оформи с устни: „Благодаря“.

— Кой е при теб? — запита Бърди.

Изведнъж той изпита остро чувство на вина, макар от него да нямаше нужда. Той и Сали не бяха направили нищо непрофесионално.

— Помощничката ми. Имахме работна среща.

— Може би трябва да се обадя по-късно…

Искаше да й каже: „Добре“, а после да избегне следващото й обаждане. Такова поведение обаче би било безсмислено. Въздъхна тежко и, с още по-натежало сърце, гледа как Сали излезе от стаята. После каза:

— И така, Бърди, какво става?

— Как върви работата ти?

Не знаеше какво е очаквал, може би: „О, Джак, обичам те. Не мога да живея без теб“. Но със сигурност не беше очаквал въпрос за работата си.

— Много ми харесва, Бърди, честно. Чувствам се с двайсет години по-млад. — Той сам чу онази нотка в гласа си, която сякаш го защитаваше, затова се опита да смекчи тона си. — Бях забравил как се чувства човек на върха на славата.

— Когато е звезда, искаш да кажеш?

Тя го познаваше толкова добре.

— Да.

— Гордея се с теб, Джак. Знаех, че ще си много добър. В това никога не съм се съмнявала.

Той се усмихна. Нейното мнение за него винаги беше означавало много повече от това на всички останали. Повече дори от неговото собствено мнение за себе си. Никога не беше чувствал успеха напълно, ако Елизабет не го целунеше и не кажеше: „Успя, бейби!“

Онова, което не знаеше досега, до тази секунда, беше, че макар всичко между тях да се беше объркало, той все още имаше нужда от това.

— Благодаря. А ти как си, как се справяш?

— Посещавам курс по рисуване.

За негово удивление, той почувства завист. От години се опитваше да я накара да се върне към рисуването. Или го беше правил просто за да я окуражи? Сега вече не можеше да отдели намерението от действието. Но все пак наистина го мислеше, когато каза:

— Това е страхотно, Бърди!

— Говорих…

— Ти…

Заговориха едновременно, после и двамата се засмяха. Джак каза:

— Първо ти.

— Току-що говорих с Джейми. Тя преживява тежки времена. Нали знаеш… Училището, плуването, смъртта на татко, завършването на Стефани. Не може да се справи сама с всичко това.

— Преди винаги си била до нея.

— Това вероятно е част от проблема. Както и да е, ще се обади и на теб за съвет. Бъди нежен с нея, окей? Изслушай я, преди да говориш.

Каквото и да означаваше това, по дяволите! Той беше страхотен слушател, когато ставаше въпрос за дъщерите му.

— Окей.

— Добре. — После: — Много ми е трудно да ги лъжа. А на теб?

— Да лъжеш? Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш… Казвам им, че подготвям къщата за даване под наем. Джейми няма да приеме, че това може да трае вечно. Мисля, че много скоро ще се наложи да им кажем истината.

Джак се почувства така, сякаш някой беше изкарал въздуха му със силен удар в корема. Макар да му харесваше да живее сам, все още не беше готов да мисли за края на брака си. На семейството.

За мига, който му беше необходим да си поеме дъх и да го изпусне, той си спомни целия техен общ живот и добрите мигове. Както и лошите. Странно, но лошите мигове му бяха толкова скъпи, колкото и добрите.

Единственото, на което винаги беше разчитал, скалата, на която се опираше целият му живот, беше, че Елизабет го обича. Молбата й за кратка раздяла всъщност не беше накърнила тази му вяра. Но сега вече започна да си задава въпроси.

Като оставеше всичките незрели чувства и разсъждения, характерни за тийнейджърската възраст, можеше ли да живее без любовта й?

— Имаме шанс, нали? — запита той.

Мина секунда, преди тя да отговори. Когато го направи, гласът й беше толкова тих, колкото шепота на дъжда.

— Надявам се.

Той се усмихна, изпитал облекчение.

— Аз също се надявам, бейби.

Настъпи дълга пауза. Най-после Елизабет каза:

— Не забравяй за Джейми. Точно сега тя е много крехка и уязвима. Бъди нежен.

Казваше го за втори път.

— Винаги съм нежен с нея.

Елизабет въздъхна… А дали не беше приглушен смях? Не можеше да е сигурен. Каквото и да беше, дразнеше — по някакъв неясен начин.

— Вече не мога да помагам на отношенията ти с тях, Джак. Връзката ти с твоите дъщери е в твоите ръце.

Той нямаше никаква представа, какво иска да каже тя.

— Окей.

— Е, по-добре да те оставя да се върнеш към работата си.

— Да. Беше хубаво да разговарям с теб — каза той и двамата отново станаха непознати.

— Аз също се радвам, че поговорихме.

Той осъзна, че очаква тя да каже: „Обичам те“. Но чу поставянето на телефонната слушалка на мястото й.

Елизабет почувства внезапен подтик да му се обади пак и да каже: „Не може да сме се отдалечили чак толкова много“.

Да, но сега бяха разделени — емоционално, както и физически. Нали това беше искала. Точно затова той беше прозвучал толкова уверен и щастлив, когато беше вдигнал слушалката, и толкова предпазлив и несръчен, когато беше разбрал кой се обажда.

След като двайсет и четири години бяха споделяли всеки миг от живота си, сега бяха поели в различни посоки и сложили началото на собствения си, отделен, живот. Разговорите им бяха все едно на Морзовата азбука — бързи изречения, следвани от тромави паузи.

Тя се опита да отдели незначителните си чувства, за да открие кои са онези, които наистина имат значение. Само преди няколко дни беше видяла тяхна стара снимка и си беше помислила: „За нас все още има възможност“. Но всеки ден ги отдалечаваше все повече един от друг и от любовта, която някога ги свързваше.

И изведнъж тя се озова на кръстопът, чието приближаване дори не беше видяла. Ето я, застанала на ъгъла на онова, за което винаги беше мечтала, и онова, което щеше да остави зад гърба си.

Ако вдигнеше слушалката и се обадеше на Джак, щеше отново да се превърне в онова, което беше преди.

Някой ден (да, тя признаваше, че все още таи тази надежда) тя ще се почувства достатъчно силна, достатъчно уверена в себе си да се обади на Джак и да каже: „Да опитаме отново, но не и днес“.