Кристин Хана
Далечни брегове (2)

Глава 2

Движението в Сиатъл беше натоварено — колите ту спираха, ту отново тръгваха. Джак не можеше да повярва, че има толкова много коли по магистралата. Градът представляваше етюд в сиво, обгърнат в мъгла, поддържан от бетонни колони. Дори езерото „Юниън“ беше сиво и дъждовно днес. На всеки няколко минути се чуваше по някой силен клаксон и скърцането на гуми по влажния паваж.

На него му харесваше оживлението. Енергията. Въпреки лошото време. За първи път от известно време насам попадаше в голям град. Техно индустрията предизвикваше у жителите на града и меланхолия, и хипохондрия — нещо, което допреди години не беше така.

Колата беше на моста над реката. Не беше идвал тук от години, вероятно от дните в колежа. Промените бяха наистина удивителни.

През седемдесетте, Белвю беше започнал живота си като спасително място за хора, които искаха да запазят живописния селски стил на живот. Семействата се заселваха на групи и си купуваха еднаквите жилища на три етажа, намиращи се на малки еднопосочни улички с имена като „Рейн Шедоу Глен“ и „Марвиста Истейтс“. Дебел слой черен асфалт беше излят на няколко шосета с по четири платна от изток до запад и от север до юг. Още преди улиците да са изсъхнали, се появиха и алеите за пешеходци. Изникнаха и сгради с равни бетонни покриви и бели стени, подобни на кутии за обувки, а край тях заблестяха безброй неонови реклами. Години наред предградията растяха без план и мисъл. През осемдесетте градът вече приличаше, на който и да е град от Южна Калифорния.

После избухна нашествието на Интернет. И изведнъж хората имаха нужда от град. Място, което нарастващият брой млади милионери можеха да нарекат свой дом. Промените идваха толкова бързо, колкото и парите. Неугледните квартали се превърнаха в красиви централни шопинг центрове. Елегантни ресторанти предлагаха изискани ястия под чадърите, поставени направо на тротоара. А на старата алея за боулинг Барне и Нобъл построиха огромен супермаркет.

На ъгъла на „Мейн стрийт“ и 106-та улица се изправяше импозантна и богато украсена сграда, елегантна комбинация от бетон и стъкло с фасада в стил рококо. Тя беше съвършен представител на „новия“ Белвю — скъп, стремителен до степен наглост.

Джак паркира на улицата пред входа. Остана седнал в колата минута, за да събере смелост и самоувереност, после влезе в сградата. На седемнайсетия етаж той бързо оправи копринената си вратовръзка — която беше сложил по-скоро по навик, отколкото от усет към модата — и влезе в огромната чакалня, чиито медни и стъклени повърхности очевидно бяха много скъпи.

 

 

Помисли си: „Ти си ненадминат, Джак Флеш. Ще имат късмет, ако те вземат на работа“. Едва тогава се приближи до бюрото. Секретарката му се усмихна лъчезарно.

— Мога ли да ви помогна?

— Джаксън Шор иска да види Марк Уилкърсън.

— Един момент, моля. — Тя вдигна телефонната слушалка и обяви за пристигането му. След като затвори, каза: — Седнете. След малко някой ще дойде при вас.

Той се настани на изискания червен кожен диван в чакалнята. След няколко минути една жена се приближи към него. Беше висока и стройна, с прекрасно тяло. Златното бижу на врата й проблясваше на ярката флуоресцентна светлина. Подаде му ръка.

— Удоволствие е да се срещна с вас, мистър Шор. Аз съм Лори Хансен. Дядо ми винаги казваше, че вие сте най-добрият защитник, който NFL някога са имали. Е, вие и Джо, разбира се.

— Благодаря ви.

— Оттук, моля.

Джак я последва по широкия мраморен коридор. Навсякъде имаше хора — събрани на групички около копирните машини и по праговете. Някои от тях му се усмихнаха на минаване, но повечето не му обърнаха никакво внимание. Най-после стигнаха дотам, закъдето бяха тръгнали — една затворена врата. Тя почука тихо и я отвори.

Джак затвори очи за части от секундата и си представи успеха, после се усмихна самоуверено. Човекът зад бюрото беше по-възрастен, отколкото Джак беше очаквал — може би над седемдесетте.

— Джаксън — каза той, изправи се и му подаде ръка.

Ръкостискането им беше здраво.

— Седнете — каза Марк и посочи стола на голямото си махагоново бюро.

Джак седна. Марк — не. Застана от другата страна на бюрото, което сякаш заемаше необичайно много място. В черен костюм от Армани, Уилкърсън беше прототипът на авторитетността и властта, които беше упражнявал толкова дълго, че ръцете му най-вероятно вече бяха загрубели. Неговата компания беше най-голямата в северозападната част на страната. Най-после и той седна.

— Видях лентите ви. Добър сте. Всъщност бях изненадан колко сте добър.

— Благодаря.

— Минаха, колко, петнайсет години, откакто играехте за „Джетс“?

— Да. Ударих си коляното. Както знаете, сигурен съм, аз изведох отбора до спечелването на Суперкупата.

— Спечелихте и купата „Хайсмън“, да — каза Марк, — миналите ви победи са доста впечатляващи.

Дали ударението, макар и леко, не падаше върху „минали“? Или на Джак така му се струваше?

— Благодаря. Платил съм данъка си към местните новинарски предавания, както можете да видите от резюмето ми. Рейтингът на компанията, за която работех в Портланд, се вдигна значително за времето, когато работех там. — Той се наведе и протегна ръка към дипломатическото куфарче. — Позволих си свободата да нахвърля няколко идеи за вашето шоу. Мисля, че може да се превърне в истински динамит.

— А какво ще кажете за наркотиците?

Просто така, разбра, че всичко е свършило.

— Това беше много отдавна. — Надяваше се, че поражението не личи и в гласа му. — Когато бях в болницата, свикнах с болкоуспокояващите. Телевизионните мрежи ми дадоха голям шанс — предаването за футбол в понеделник вечер, — но аз го пропилях. Бях млад и глупав. Но няма да се случи отново. Чист съм от години. Попитайте предишните ми работодатели. Те ще потвърдят моята етика на работното място.

— Ние не сме голяма компания, Джак. Не можем да си позволим никакъв скандал и разочарования, които са стандартна процедура в големите телевизии. Истината е, че ти си повредена стока. Не виждам как мога да рискувам успеха си заради теб.

Джак пожела да беше възможно да стане мъжът, който беше преди. Онзи мъж щеше да каже: „Заври си шибаната телевизионна програма в сбръчкания бял задник“. Вместо това, той каза:

— Мога да свърша добра работа за вас. Дайте ми шанс.

Всяка дума имаше черен горчив вкус, когато застанеше на езика му, но мъж с ипотека и намаляващи всеки ден способности и две дъщери в колежа нямаше голям избор.

— Съжалявам — каза Марк, макар видът му да не го показваше.

— Защо си направихте труда да ме интервюирате?

— Синът ми ви помни от времето, когато се състезавахте. Той мислеше, че ако се срещна лице в лице ще променя мнението си за вас. — Той почти се усмихна. — Моят син си има своите идеали и вярва в какво ли не. Разбира се, той вярва и в това, че е добре да дадеш втори шанс на човека. Аз — не.

Джак взе куфарчето си. Когато губеше играта на футбол, мислеше, че е стигнал дъното. А когато спря да играе, мислеше, че това е краят на съществуването му. Затова и, на първо място, посегна към шишенцето с хапчетата.

Но беше сгрешил. Нищо не беше по-лошо от бавното и непрекъснато разпадане на неговото самоуважение. Времена като тези могат да съсипят всеки мъж. Изправи се. Събра цялата си сила, за да се усмихне и да каже:

— Е, благодаря ви, че ме приехте.

„Макар че, ти, официален задник такъв, въобще не ме забеляза“. После напусна офиса.

 

 

Елизабет седеше в трапезарията, а в скута й отново лежаха мостри плат и разтворени списания. Не можеше, обаче да се концентрира върху работата.

„Може би тази вечер“, мислеше непрекъснато.

От години гледаше дневните токшоута по телевизията. Психиатрите бяха постигнали съгласие по въпроса, че страстта може отново да бъде запалена, че любовта, изгубена някъде по пътя на отглеждането на децата и оцеляването на семейството, може да бъде възродена. Тя се надяваше това да е истина, защото двамата с Джак имаха проблем. След двайсет и четири години брак, те бяха забравили как да се обичат. Сега връзките между тях бяха много тънки и несигурни.

Бракът им беше като старо одеяло, което изтънява и се къса от години. Ако не го зашиеха — и то бързо — в шепата на всеки от тях щяха да останат само цветни конци. Тя не можеше повече да се преструва, че нещата ще се оправят сами. Трябваше да накара чудото да се случи. Това беше още един въпрос, по който психиатрите бяха съгласни: Човек трябва да действа, за да постигне някакви резултати.

Тази вечер, тя ще сложи ново начало на връзката им.

Цял ден, докато извършваше всекидневните си задачи, мислеше за това. Постави си го за цел. Когато се прибра у дома, приготви любимата му вечеря.

Изкусителният аромат на пиле, вино и подправки изпълни къщата. Трябваше й почти час, за да запали огъня в камината във всекидневната (това беше задължение на Джак, както и да изхвърля боклука и да плаща сметките). Когато свърши, запали ароматизираните свещи е мирис на канела, които й бяха любимите. На светлината на свещите жълтите стени придобиха мекия оттенък на кравето масло. От двете страни на дивана, тапициран в светлосиньо и жълто, двете тъмни махагонови маси проблясваха в оттенъци на червено и златисто.

Цялата къща приличаше на филмов декор. И съблазняваше.

Когато всичко стана съвършено, тя се втурна в банята и взе душ, обръсна два пъти краката си и намаза цялото си тяло с лосион с мирис на бадеми. Отиде до чекмеджето с бельото си и започна да хвърля на пода удобните памучни сутиени и бикини, докато намери бялата копринена камизола и бикини, които Джак й беше купил преди години за деня на Свети Валентин. Никога не ги беше обличала.

Отначало беше решила, че това е подарък, който той прави сам на себе си. Сега видя колко са романтични. Колко време беше минало, откакто беше пожелал да я види в секси дрехи?

Смръщи вежди. Бельото изглеждаше ужасно нежно и с много малки размери. А нейното дупе беше ужасно голямо.

— Не си причинявай това — каза си тя и понечи да ги върне в чекмеджето.

После улови образа си в огледалото. Оттам я гледаше четирийсет и пет годишна жена, която вече имаше бръчки тук-там и всички нормални признаци на остаряването. Някога хората й казваха, че изглежда като Мишел Пфайфър. Разбира се, това беше преди десет години и двайсет паунда.

Сведе поглед към бельото в ръцете си. Десети размер. Един размер по-малко. Всъщност не толкова много.

Ако може някак си, по хирургически път, да премахне спомена за това, че някога носеше шести размер. Много бавно, облече камизолата. Материята се опъна леко на гърдите й. Може би дори беше секси. Освен това, в къщата беше тъмно. Надяваше се, че ще се съблече бързо. Не че тази мисъл беше особено успокояваща.

Спокойно и донякъде предвзето обу копринените бикини и въздъхна от облекчение. Бяха й стегнати, но можеше да ги носи. Погледна се в огледалото. Беше почти красива. Може би щеше да се случи. Може би няколко дребни промени в навиците щяха да преобърнат всичко…

Отиде до своя гардероб, голям колкото стая, и намери яркосиния копринен халат, който беше друг много стар подарък. Облече го. Материята погали гладката й парфюмирана кожа и тя внезапно се почувства секси.

Нанесе грима си внимателно, нежно и добави небиеща на очи очна линия и мазно червило. Докато „свали“ от лицето си всичките тези години, стана шест и половина и тя осъзна, че Джак закъснява.

Наля си чаша вино и отиде да го чака във всекидневната. Когато пресуши и втората чаша, започна да се тревожи. Набра номера на клетъчния му телефон, но това не помогна — никой не отговори.

Шофирането от Сиатъл дотук беше дълго — най-малко три часа и половина. Но ако беше тръгнал по-късно, щеше да й се обади…

В осем, с вечерята беше свършено. Месото на пилето се беше отделило от костите, а лукът се беше свил и нямаше апетитен вид. И не беше останал никакъв сос, който да помогне за преглъщането на ястието.

— Съвършено.

И тогава тя го чу да превърта ключа във входната врата.

Първата й реакция беше силен гняв. „Закъсня!“, бяха думите, които бяха на устата й, но тя си пое дълбоко дъх, успокои се и започна да издиша бавно и равномерно. И какво щеше да се промени, ако се беше обадил?

Тази вечер тя искаше да бъде негова любовница, не негова съпруга. Наля му чаша вино и тръгна към вратата. Той стоеше на прага и я гледаше втренчено.

И тя разбра.

— Здравей, скъпа — каза той, без да се усмихне. — Съжалявам, че закъснях.

Не направи никакъв коментар — нито за свещите, нито за огъня в камината, нито за облеклото й. Тя пристъпи към него и изведнъж почувства колко е привлекателна в копринения халат.

— Не получих работата.

— Какво се случи? — запита го тя нежно, но знаеше какъв ще е отговорът.

— Уилкърсън не искаше да рискува с момче, което някога е вземало наркотици. — Джак се усмихна толкова тъжно, че сърцето й се сви. — Някои петна никога не изчезват, предполагам.

Тя виждаше колко дълбоко е наранен, но когато протегна ръка към него, той се отдръпна. Отиде във всекидневната и втренчи поглед в огъня.

— Помниш ли как се чувстваше, когато си удари коляното? — запита тя, последвала го. — Бяхме спуснали всичките завеси в болничната ти стая, аз легнах в леглото при теб и…

— Това беше много отдавна, Бърди.

Тя втренчи поглед в него с чувството, че е изгубена. Той беше на по-малко от една ръка разстояние, но й се струваше, че е на цели мили оттук. Двайсет и четири години брак и ето ги тук, застанали като двама непознати. И двамата несигурни, всеки от тях неспособен да предложи на другия подкрепа. По време на криза, ставаха двама непознати. Тя не знаеше какво друго да каже и дали въобще може да му говори. И накрая реши да поеме по безопасния рутинен път, но докато говореше, й се струваше, че костите й пукат и всеки момент ще се разпадне.

— Ето. Изпий чаша вино.

Той взе предложената чаша и седна, после отвори куфарчето и извади руло книжа. Без да я погледне, каза:

— Може ли да включиш осветлението? Не мога да видя нищо.

— Разбира се. — Тя бързо се извърна от него, за да не види колко много е наранена. После стегна още повече колана на смешния си халат и тръгна към кухнята. — Ще донеса нещо за ядене.

— Обичам те, Бърди — каза той на гърба й.

— Да — отговори тя тихо и се отдалечи от него. — И аз те обичам.