Кристин Хана
Далечни брегове (17)

Глава 17

С всеки изминал ден Елизабет се чувстваше малко по-уверена. Вече можеше да спи сама. Май не беше кой знае какво. Със сигурност милиони жени спяха сами всяка вечер, но за жена като нея, която беше успяла да прекара целия си съзнателен живот с един и същи мъж, това наистина означаваше нещо.

Вече не се страхуваше и да се храни сама навън. Вчера беше закусила в „Дивата роза“, съвсем сама. И опита дори детските десерти.

Днес беше решена отново да се опита да рисува.

Свали връхната си дреха от куката зад вратата и взе черната платнена торба, в която бяха нещата й за рисуване. Имаше и въглен, и достатъчно хартия, бои и четки. И надежда.

Въздухът беше студен и хрускав. Тя прекоси верандата и спря в края на стъпалата. Океанът беше като размазано петно от пастелно сиво и лилаво. Тревата в нейния двор изглеждаше като вечнозелено коледно растение, осеяна тук-там със снежнобели гъби, които никнеха сякаш само за една нощ. Двойка корморани летяха над главата й и вдигаха ужасен шум.

Тя вдигна качулката си и прекоси мократа и смачкана морава, като се опитваше да избягва красивите гъби. В края на стъпалата, които водеха към морето, се спря и погледна надолу.

Имаше прилив.

Разочарована, тя седна на горното, мокро, стъпало. Белите наедрели и мощни вълни се спускаха настървено към скалите и пръскаха пяна нависоко. Капките стигаха дори до лицето й.

Това й напомни времето, много отдавна, когато татко й я беше завел да карат лодка във Флорида. Мистър Потър беше предложил на баща й да използват една бърза лодка и така да върне парите, които им дължеше, и баща й се беше съгласил. Беше казал: „Защо не? Колко трудно може да е да се управлява лодка във водата?“ И бяха заминали.

Беше истинска катастрофа, разбира се. Всеки път, като стигнеха пристанището, Елизабет трябваше да слиза и да ги бута по-далеч от другите лодки. Беше й забавно и непрекъснато се смееше.

Споменът извика усмивка на лицето й.

— Бърди?

Елизабет се обърна рязко.

Мегън стоеше до черното си „Порше Бокстър“. Скъпите й дънки висша мода и черен кашмирен пуловер бяха напръскани с дъждовни капки, а косата й беше толкова разбъркана, все едно че се беше подложила на шокова терапия.

— Усещаш ли, че вали?

— Мег! — Елизабет се изправи, грабна чантата си и се затича. Мег я взе в прегръдките си и й се струваше, че ще й бъде невъзможно да се отдели.

— Не се осмелявай да заплачеш. Хайде, скрий ме под някой покрив. Предпочитам да имам питие в ръката си.

Елизабет стисна здраво ръката на Мег и двете тръгнаха към сивия двор.

— Като идвах насам, стори ми се, че видях риба да плува по шосето.

Елизабет се засмя и я въведе в къщата, стъкна огъня и извади единствената си бутилка алкохол. Вино. Мегън й хвърли недоверчив поглед.

— Това е по-лошо, отколкото си мислех. Очевидно ме бъркаш с някой от местните. Чакай тук. — Тя излезе с бодра маршова стъпка и се върна след минута с куфар, който остави на масичката за кафе, и го отвори. Започна да рови из дрехите си и извади бутилка текила. — След като получих тъжното ти писмо, реших, че може би ще имаме нужда от това.

— Ти си най-добрата приятелка, която някоя жена може да има.

И двете изпиха по две малки чашки на екс, преди да кажат каквото и да било. Мегън се отпусна и се облегна на дивана.

— Е, мила, как си?

Елизабет въздъхна.

— Ужасно е, Мег. Години наред мечтах да започна живота си отначало, но сега съм прекалено самотна. Уплашена съм до смърт. Ами ако съм постъпила погрешно? Ами ако…

— Всичко, което преживяваш и изпитваш, е съвсем нормално, повярвай ми. И ще става все по-добре.

— Кажи ми го още веднъж.

— Обикновено, ти не се нуждаеш от съвета ми. Аз съм прекалено остра и язвителна.

— Знам, но сега съм отчаяна. Какво щеше да ми кажеш. Ако бях твой клиент?

— Извади чековата си книжка.

— Много забавно. Хайде, помогни ми.

Мегън се наведе към нея.

— Не съм ли ти казала, че понякога решенията се вземат прекалено набързо. Обичала си Джак дълго време.

— Искаш да кажеш, да се върна при него. — Елизабет сама се беше замисляла над това, главно през нощта, когато самотата и страхът лягаха в леглото при нея. Знаеше, че ще е по-лесно да се върне назад. Но се беше уморила да върви все по лесния път. — Чувствах се така, сякаш живея върху подвижни пясъци. Те ме теглеха надолу и все по-голяма и по-голяма част от мен изчезваше. Не мога да се върна към това.

— Кажи ми какво се случи.

— В Тенеси му написах писмо. Просто му казах, че не искам да се преместя в Ню Йорк и затова ще се върна в Орегон.

— Просто така?

Елизабет не обърна внимание на забележката й.

— Когато той дойде тук, му казах, че имам нужда да прекарам известно време сама. По-далеч мислите ми не се осмеляваха да стигнат.

— Предполагам, че Джак е видял цялата картина.

— Той използва думата „развод“. Аз дори не бях го помислила.

— Исусе, Бърди, какво очакваш? Той е мъж, за Бога! Ти го изоставяш, отказваш да го последваш. То е, като да му отрежеш топките.

— За нещастие, не знаех, че говорим за топките му. Мислех, че говорим за сърцата си.

— А аз мисля, че при тях винаги става въпрос за онзи орган, който се намира на педя под стомаха. Ако имах дъщеря, щях да й го кажа. По-добър съвет не бих могла да й дам.

— Достатъчна причина да вземаш редовно противозачатъчните си хапчета. — Тя се усмихна, после въздъхна. — Предполагам, трябваше да съм готова за гнева му — неговото его винаги е било силно, — но знаех, че той също е нещастен. Мислех, че ще се зарадва на идеята да прекараме известно време разделени.

— Той, най-вероятно, не е мислел, че говориш сериозно. Не е приел писмото сериозно, искам да кажа. А после, когато е открил, че си абсолютно сериозна, е избухнал. Просто защото е използвал думата „развод“, не означава, че иска да се разведе.

— Знам. Е, хайде, дай ми някакъв съвет, Мегън. Чувствам се така, сякаш съм нагазила в дълбока вода. Имам нужда от твоя план, който обикновено струва триста долара на час.

Мегън отпи голяма глътка от текилата, после бавно каза:

— Е, за жена като теб, аз обикновено…

— Като мен?

Мегън трепна едва забележимо.

— Чудесна майка, скромен доход, никакъв професионален опит.

— О, жена като мен. Продължавай. — Елизабет отклони предложението й за още текила.

— Както и да е, обикновено препоръчвам на жената да си намери работа. Добре е за самоуважението, да не споменаваме банковата сметка. Както и да е, минах с колата през Екоу Бийч.

Елизабет остави чашата си.

— Да. Може би на пазара за сьомга имат нужда от жена, която да мие вътрешностите. Господ ми е свидетел, имам достатъчно опит в миенето и чистенето.

— Мисля, че трябва да хвърлиш мрежата си малко по-надалеч. Нямах намерение да ти се присмивам.

— Като например Кенън Бийч?

Мегън направи крачка към нея.

— Докато шофирах, мислех за теб. Винаги си искала да вземеш степен по изкуствата, нали? Сега моментът е повече от подходящ.

— Това беше много отдавна.

— Извиненията ти стават все по-несъстоятелни, Бърди. Можеше да завършиш училище и преди двайсет години, но ти избра да не го направиш. Наистина ли искаш да напуснеш Джак, но във всичко друго да следваш стария си модел на поведение?

Вярно беше. Можеше да вземе магистърска степен, преди децата да се родят. Защо не го беше направила?

Защото така животът й щеше да е по-труден. Ами ако вечерята на Джак закъснееше? Или той искаше да играе карти до полунощ?

Ами ако нямаше достатъчно талант?

— Предполагам, че не съм го искала достатъчно силно. — Поне известна част беше истина. Никога не беше притежавала способността да поема огромни рискове. Освен ако те нямаше да облагодетелстват децата. А ето, че сега нямаше на какво да се опре, нито към какво да протегне ръка.

— Бъди смела, Бърди. Подай документите си. Поеми по пътя, който заобиколи преди години. Нима не направи всичко заради това?

— Хайде, Мег. Аз съм на четирийсет и пет и не съм рисувала от двайсет години. Понякога човек наистина няма втори шанс. — Не искаше повече да говори за това.

— Не мога да си представя как ще кандидатствам за университета.

Мегън очевидно беше много разочарована.

— Какво ще кажеш за курс по рисуване, тогава?

Елизабет потръпна при тази мисъл. Да седи в една стая с цял куп непознати и да се преструва, че е намерила отново отдавна изгубения си талант? Едва ли.

Мегън я погледна.

— Окей, окей. Окото ти играе. Ще сменя темата.

— Благодаря.

— Какво ще кажеш за това: Аз имам нужда от твоята помощ. Опитвам се да се променя. Проблемът е, че не мога да си представя как ще се възбудя от мъж на моята възраст.

Елизабет се засмя.

— Започни бавно. Престани да се срещаш с мъже, които казват неща като „т’еа е яко“, „готин задник“ и „цепийка“.

— И да водя истински разговор? Мисля, че не. Нека ти кажа нещо, Бърди. Хората, с които мога да се срещам, никак не са много. Разбираш ли? Последното ми гадже избърса носа си с покривката в „Канлис“, с което всъщност показа, че е едно ниво по-нагоре в еволюцията от онзи, който издуха носа си през прозореца на колата, защото нямаше книжни носни кърпички. Само почакай, Бърди. След шест месеца ще пожелаеш, което и да е момче. Когато най-после разбереш какви са мъжете на нашата възраст, обади ми се. Ще дойда веднага да си поговорим. Почакай! Или, по-добре, премести се да живееш в Сиатъл. Можеш да заемеш втората ми спалня.

— Тук ми харесва, знаеш го.

— Тук? Тук е някаква проклета друга планета — при това, ненаселена. И, позволи ми да ти кажа, това не е обикновен дъжд. Аз съм от Сиатъл, а там познаваме дъжда.

Елизабет се засмя и я прегърна през раменете. Придърпа я по-близо до себе си.

— Плажът е красив.

— Когато можеш да го видиш. Докато идвах насам, видях група японски туристи, които се разхождаха по плажа. Вероятно никога няма да ги открият.

— Когато грее слънце…

— Два пъти в годината.

— Тук е най-красивото място на земята. Човек може да диша.

— Аз мога да дишам и в Бейрут. Но това не означава, че искам да живея там.

Алармата на микровълновата фурна се обади. Елизабет се изправи и изведнъж разбра колко е пияна. Краката й бяха като от гума и въобще не чувстваше върховете на пръстите си. А това я накара да се изкикоти.

— Ела с мен.

Мегън с мъка се изправи на крака.

— Къде отиваме? Да танцуваме? Обичам да тан… — Тя смръщи вежди. — За какво говорех?

Притиснаха се една в друга като момичета от осми клас, допряха глави и се закикотиха. Елизабет поведе Мегън към кухнята.

Като стигнаха входната врата, Мегън спря рязко.

— Навън? Вали толкова силно, че ако дъждовна капка те удари в окото, може да го извади.

— Малко вода няма да ти навреди.

— Предпочитам да не се намокрям.

— Ще слезем долу до плажа. Слизам всяка вечер по това време. За мен, това се превърна в нов ритуал. Нещо като хапче против страх.

— Това е така, защото ти нямаш живот. А аз съм дошла тук, за да се забавлявам два дни.

Елизабет я задърпа напред.

Побързай или ще ги изпуснем. Моите китове са много точни.

Мегън беше като зашеметена.

— Китове? Шегуваш се, нали?

Елизабет се засмя. По дяволите, чувстваше се толкова добре.

— Хайде, съветнико по брачните дела. Поне веднъж ще следваш някого, вместо да водиш.

Елизабет излезе в тъмния двор. Мегън я последва несигурно и я стисна здраво за ръката. Дъждът валеше силно, като из ведро, и превръщаше двора в огромна кална локва.

— Внимавай, хлъзгаво е — каза Елизабет.

Бяха прекосили двора наполовина, когато чуха първия вик.

— Побързай — каза тя. — Тук са.

— Имаш нужда от помощ — каза Мегън и изплю дъждовната вода, влязла в устата й. — От сериозна, дългосрочна, вероятно медицинска помощ.

 

 

Джак пристигна в студиото малко по-късно от обикновено. Беше стоял навън до късно предната нощ с Уорън в „Хогз енд Хайфърс“. Почти не си спомняше как се е прибрал у дома.

Имаше добра причина да празнува — премиерата на шоуто беше миналата седмица и то веднага беше станало хит. Рейтингът му беше неимоверно висок.

Джак отново беше на гребена на вълната.

В залата за конференции, той отиде право до машината за кафе и си взе чашка.

— Мили Боже — каза Уорън и се засмя. — Изглеждаш като Сатаната. Просто не можеш да стоиш до късно на парти като едно време, а, Джако?

Джак се усмихна и се отпусна в коженото кресло.

— И ти изглеждаш малко по-зле от обикновено, Меки пръсти. Може би не биваше да изяждаш онази последна чиния мезета.

Преди Уорън да е успял да отговори, вратата се отвори. Изпълнителният директор на шоуто, Том Джинаро, влезе забързано в стаята. Помощникът му, Ханс, се влачеше след него, натоварен с жълти тетрадки и купища хартия.

Том зае обичайното си място начело на масата. Миг по-късно, помощникът на Уорън влезе в залата и седна до него.

Джак седеше сам до своята половина от масата. Том погледна бележките си, после огледа лицата около себе си.

— Ханс мисли, че трябва да има повече сензация в нашето шоу. Нещо от рода на: Кой е убиецът? Ти какво мислиш, Уорън?

Уорън сви рамене.

— Ако някой е умрял, вероятно там се крие някаква история.

— Джак? Твоето мнение?

— Честно, Том, мисля, че е ужасно тъпо. Такива истории могат да излъчват „Шейсет минути“ или „Съвременни данни“, защото заемат толкова много екранно време. Ние трябва да полагаме малко повече усилия, да караме хората да мислят. Четох някаква статия онзи ден — мисля, че беше в „Крисчън сайънсмонитър“, но може да е била и в „Таймс“, както и да е — беше за „проблемите“ в Северна Ирландия. Сравнени са със случилото се в Съединените щати на единайсети септември. Ирландците знаят какво означава да живееш в опасни, несигурни времена. Може да има начин това да се свърже със спорта. Том започна да почуква по масата с химикала си. След дълга минута, каза:

— Джак е прав. Не знам абсолютно нищо за Ирландия, но е по-добре да замесим тях в предаванията, отколкото някакъв наркотик, чието име никой не може да произнесе. — Обърна се към Ханс. — Ти знаеш ли нещо за Ирландия?

Ханс смръщи вежди и побутна очилата по-нагоре на носа си.

— Има спортен лагер в Средния Изток, където събират заедно еврейски и палестински деца. Може да има нещо такова и в Ирландия. Нали разбирате, нещо от рода на: Католици и протестанти се събират на футболното игрище.

Том се усмихна.

— Ето защо си моето момче, Ханс. Провери. Дай ми доклад до утре сутринта. — После удари с длан по бюрото. — Добре, фенове на спорта, да видим какъв е днешният сценарий.

Прекараха следващите два часа в редактиране на сценария. После Джак и Уорън отидоха в студиото, където ги чакаше техният гост, олимпийски шампион на дълъг скок, на когото скоро бяха поставили диагноза дисемипирана склероза.

След шоуто, Джак остана още малко в студиото, за да говори с различните членове на екипа, които също оставаха до късно. Когато сградата вече беше почти празна, той се върна в офиса си.

Седна зад бюрото си и вдигна телефона. Набра номера по памет.

Тя отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Сали! — каза той и се облегна удобно назад.

— Джак! Страхотно е, че те чувам. Как са нещата в Ню Йорк? Чух, че твоето шоу е причинило смъртта на няколко души.

Не можеше да си спомни кога за последен път е долавял такава искрена радост в гласа на някого. Такава безкористна радост.

— Нещата са наистина великолепни. „Фокс“ мислят, че съм добър.

— Ние всички мислим така, Джак. Но тук не е така забавно без теб.

— Тогава, значи, може би няма да имаш нищо против да се преместиш в Ню Йорк. Имам нужда от помощник.

Мина повече от секунда, преди тя да каже:

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Това е искрено, истинско предложение, съгласувано с моя шеф. Не можем да предложим чак толкова много пари, но съм сигурен, че са повече, отколкото изкарваш сега.

— Мога да бъда там до десет дни. — Тя се засмя. — Ще живея, където и да е. Благодаря, Джак. Не знаеш какво означава това за мен.

— Ти го заслужаваш, Сали.

— Благодаря ти.

След като затвори, Джак остана така седнал за минута. Тъкмо щеше да тръгне към къщи, когато телефонът звънна отново. Беше Уорън.

— Хей, Джако, довечера са заниманията ти по йога. Какво ще кажеш да вечеряме в „Спаркс“?

— Разчитай на мен.

— Седем и половина добре ли е?

— Ще се срещнем там.

На Джак му беше необходимо повече време, отколкото беше очаквал, да се прибере у дома, да се преоблече в дънки „Левис“ и черна тениска и да хване такси. Стигна пред ресторанта в седем и четирийсет и пет. Улови образа си в тъмната витрина. Спря се толкова, колкото да прокара ръка през косата си, която сега беше доста руса.

Домакинята, хубава млада жена в прилепнала черна рокля, му се усмихна. Бузите й бяха розови като захарен памук.

— Добре дошли отново в „Спаркс“, мистър Шор.

Той й се усмихна с усмивката от шоуто.

— Благодаря. Приятно е, че съм тук. Имам среща с Уорън Мичъл.

— Той вече е тук. Следвайте ме.

Тя се обърна и се отдалечи. Малкият й, красив задник се полюшваше леко. Той я последва до една маса в задния ъгъл на ресторанта. Тя го докосна по ръката и му се усмихна сладко.

— Тук съм до затварянето на заведението. Ако има нещо, каквото и да е, от което имате нужда, просто ми кажете.

Господи, колко добре се чувстваше отново желан от жените.

— Ще си помисля, милинка — каза той и се настани удобно. Загледа я как се отдалечава.

Уорън се засмя.

— Поръчах ти „Маргарита“ — Вдигна собствената си чаша за поздрав. — Страшно е, като си помислиш какво прави показването по телевизията за сексапила на мъжа. Дори за стари момчета като нас.

Джак протегна ръка към чашата си.

— Чувствам се чудесно. Прекрасно е отново да си някой.

Уорън отпи от питието си.

— Не би могло да е по-лесно. От лигата направо се отива до спортните новини.

— Не е точно така. Досегашните ми предавания бяха ужасни и с нищо не допринасяха за щастието ми.

— Тогава не съм бил с теб и не съм можел с нищо да ти помогна. Не бях с теб и когато удариха коляното ти.

— Нямаше нищо, което би могъл да направиш.

— Глупости! — Уорън си поръча следващото питие. — Знаеш ли как се изплаших? Докато си на върха на света, в следващата минута се сгромолясваш на дъното.

— Винаги съм знаел, че коленете ми са от стъкло. Беше просто въпрос на време.

— И как го преживя?

Джак се облегна назад на меката седалка. Не беше мислил за това от години. Не му беше приятно да си спомня как беше загубил всичко. След операциите беше спал много, това си спомняше. Беше останал с дни, може би дори седмици, в спалнята си, сгушен в мрака, преструваше се, че болката е по-силна, отколкото беше, и слагаше хапчетата в устата си, все едно че бяха бонбони.

Един ден Елизабет беше дръпнала завесите и светлината беше нахлула в стаята. „Нямаш повече време, Джаксън Шор. Хайде, стани, облечи се и слез при мен във всекидневната. Трябва да планираме останалата част от живота ти. След десет минути ще те залея с леденостудена вода, така че не се бави“.

Вярна на думите си, беше заляла главата му с кофа вода. След няколко минути, или часове, тя се осмели да използва забранените думи: пристрастеност към наркотици.

— Елизабет ми помогна да го преживея.

— Това не ме изненадва. Ти извади голям късмет с Бърди. Ако се бях оженил за момиче като нея вместо…

— Разделихме се. — За първи път казваше думите на глас. Беше изненадан от това, как се почувства — едновременно депресиран и въодушевен. Беше забелязал как го гледаше Уорън предната нощ, когато бяха излезли да пийнат по нещо; неведнъж приятелят му го беше питал кога Бърди ще се премести в Ню Йорк. — Трябваше ми известно време, за да произнеса тези думи, това е всичко.

— Исусе, та вие двамата сте женени вече цяла вечност! Вие бяхте единствената надежда на останалите от нас.

Джак слушаше това от години — от всичките си приятели, които се женеха и развеждаха, а после отново се женеха.

— Тогава, значи няма надежда.

— Добре ли си?

Не беше лесно да отговори на този въпрос. Истината беше, че не му се поглеждаше толкова дълбоко в собствената му личност. Когато се осмеляваше да го направи — предимно късно нощем, когато се чувстваше ужасно самотен, — той си спомняше добрите времена вместо лошите и изпитваше болка по онова, което беше изгубил. Беше по-добре да се плъзга по повърхността и да приветства новия си живот.

— Да. Вече започвах да се задушавам в онази къща.

— Познавам това чувство. Тишината те убива. А тя как го приема?

Значи той мислеше, че решението да се разделят принадлежи на Джак. Разбира се. Никой няма да си помисли, че Бърди би имала достатъчно смелост да сложи край на техния брак.

— Добре е. Сега можем ли, моля те, да говорим за нещо друго?

— Разбира се, Джак — каза Уорън бавно. — За каквото кажеш.