Кристин Хана
Далечни брегове (14)

Глава 14

Джак се върна в Ню Йорк. Слава Богу.

Знаеше, че проявява слабост и че това е морален недъг, но мразеше смъртта и всичко, което я придружава. Риданията, събирането на хората на едно място, този ужасен и примитивен ритуал, наречен бдение.

Както се очакваше, той погледна надолу по пътечката в църквата и видя украсения с цветя ковчег. И всичко, за което успя да се сети, беше погребението на майка му.

Тогава нямаше цветя, нито скъп махагонов ковчег и, най-тъжното от всичко — хора, които да я оплакват. Само едно мършаво момче във взето назаем палто и прегърбен, пречупен мъж, чиято смърт щеше да дойде само след няколко години.

Джак обичаше съпругата си и обожаваше децата си, но два дни в онази тъжаща и прекалено тиха къща бяха повече, отколкото можеше да понесе.

За щастие, Бърди беше добра във време на криза. На Джак дори не се наложи да моли тя да го пусне или да измисли някакво неправдоподобно обяснение. Тя го беше освободила с думите: „Върни се в Ню Йорк. Тук няма работа нито за теб, нито за момичетата“.

Той беше направил слаб опит да протестира. „Ако имаш нужда от мен…“ Но тя нямаше. Когато времената бяха трудни, Бърди беше като направена от стомана.

Той отново беше свободен.

Слезе от таксито и даде прекалено щедър бакшиш на шофьора (защото отново беше на път да се превърне в знаменитост), след което забърза към студиото. Отиде право в офиса си, остави чантата си в гардероба и седна зад бюрото си.

Купът хартии върху него беше огромен, както и купът розова хартия от телефонния секретар. Беше забравил колко често звъни телефонът, когато си някой. Бяха му обещали секретарка, която да се справя с всичката неприятна работа в офиса. Вече я имаше. Не можеше повече да отговаря на собствения си телефон, а когато започнеха да пристигат и писмата на феновете, щеше да му е необходим още един човек, който да се справя и с това.

Не очакваше с нетърпение обучението на втората секретарка. Бяха необходими седмици, понякога месеци, за да научиш някого на това, какво обичаш и какво — не, да му покажеш какви са странностите ти и какви — изискванията ти. Провеждане на интервюта, преглеждане на автобиографии, избирането на правилния кандидат.

Всъщност имаше нужда от помощник. Някой, който да обучи секретарката му, както и да му помага да формулира въпросите за интервютата на спортистите. В тази работа имаше и доста предварително проучване.

Сценаристите и продуцентите правеха това, разбира се, но Уорън имаше свой собствен помощник-продуцент, а Джак беше забелязал, че на Уорън се пада лъвският пай от добрите въпроси.

Джак взе химикалка и започна да прави списък. Неговата помощничка трябваше да е умна, амбициозна, предана, интелигентна. Някоя като… Сали.

Защо досега не се беше сетил за нея? Тя имаше опит. Бяха работили добре заедно в Портланд, а тя беше тигър и зад кулисите. Долавяше и преследваше всеки нюанс в историята. Щеше да бъде истинско допълнение към шоуто. Всички продуценти и сценаристи бяха мъже. Млада жена, която обича спорта, би променила перспективата по някакъв начин. Тя щеше да се грижи и за това Джак да изглежда добре.

Не се съмняваше, че Сали ще приеме предложението му. Тя беше жена със смели мечти и силни амбиции. Възможността да бъде помощник по продукцията на голямо шоу в Ню Йорк щеше наистина да зареди батериите й.

Това беше бизнес, чисто и просто. Това, че беше привлечен от нея, нямаше значение. Винаги щеше да е изкушен от някоя млада жена, защото това беше вродено, носеше го в гените си, както сините очи и русата коса. Беше се изкушавал много пъти през последните петнайсет години — и дори още по-често напоследък, — но не беше изневерил нито веднъж. Онези дни бяха зад него.

Това беше абсолютно само бизнес.

 

 

Елизабет не можеше да заспи, затова облече един от дебелите хавлиени халати, които Антия беше оставила в гардероба за гости, и слезе тихо долу. Старата къща скърцаше и стенеше под краката й. Вятърът, който се удряше в первазите на прозорците, звучеше като котка, която драска, за да я пуснат вътре.

Тя не се съмняваше, че къщата знае какво се е случило с господаря й, но това място отдавна беше свикнало със смъртта. Първите от семейство Роудс бяха дошли в тази земя дълго преди Гражданската война — бедни англичани от работническата класа, които се осмелявали да мечтаят за по-добър живот. Първият Роудс прекосил океана като договорен слуга и бил продаден на търг на фермер в близкия Расвил. Работил упорито, сключил добър брак и посял семената на династия.

В тъмната кухня, тя си направи чаша чай и застана до мивката, загледана към задния двор. Лунната светлина посребряваше тъмните мъртви клони и те добиваха цвета на меки перли. По небето, нежно побутвани от лекия бриз, се носеха тънки облаци и в градината се редуваха сложни плетеници от светлина и сянка.

Тя пристегна колана на халата и излезе навън. Вратата с прозорчето се затвори с трясък след нея. Вятърът изведнъж затихна. И настъпи почти неестествена тишина.

Тя потръпна, макар и не от студ. Като че ли някой я беше извикал тук навън, може би споменът за онази коледна нощ, прекарана тук.

— Татко? — прошепна тя, като се чувстваше глупаво, но въпреки това беше изпълнена с надежда.

Не получи отговор. Не видя призрак, не дочу неясно стенание. Не видя висок мъж, облечен във фланелена риза и дочени панталони, да върви към нея.

Стъпи върху пътеката от тухли, която разделяше градината на две. Тънките чехли, които беше обула, защитаваха краката й от студа и тя се разходи край вечнозелените храсти, които бяха подрязани в съвършена форма. Тук-там подрязани храсти камелия се извисяваха над квадратния жив плет и лъскавите им зелени листа бяха в приятен контраст с всичко кафяво наоколо.

Това някога беше нейното специално място, а сега тя беше непозната в него. Толкова много пъти, в младостта си, беше идвала тук, особено в дългите летни нощи, когато сърцето я зовеше навън и й беше невъзможно да заспи. Сама и търсеща. През зимата, тя търсеше в черните лехи някакви признаци за идващата пролет — зелен мъх или току-що избили кълнове.

Онова, което всъщност търсеше, беше майка й, разбира се. И тук, сред цветята, за които тя се беше грижила с такава любов и толкова грижа, Елизабет долавяше духа й.

Винаги се беше опитвала да си представя майка си в градината, може би да разрежда нарцисите или да подрязва розите, но онова, което винаги виждаше, бяха черно-бели снимки, а дори и те не бяха много. Повечето бяха правени за празници — сватби, завършване на училище, такива неща. Те оставяха у Елизабет впечатление за неясен и безцветен образ на красива жена, която винаги изглежда перфектно, но никога не говори и не се усмихва.

Елизабет коленичи до лехата с розите. Чувстваше влажната черна земя под краката си като парче материя.

Голите, почти сиви на цвят, розови храсти хвърляха неясни сенки по тъмната земя. Лунната светлина им придаваше призрачен вид, приличаха на изкълчените крайници на древни влечуги, всеки пръст станал по-дебел от старостта и обсипан с огромни остри тръни.

Чу зад себе си да изскърцва врата — да се отваря и затваря, после ритмични стъпки по тухлената пътека.

— Здравей, Антия — каза, без да се обърне.

— Удивително е, като си помислиш, че тези рози някога ще цъфнат. И то само след няколко месеца.

— Аз си мислех съвсем същото.

Когато беше малка, Елизабет често плачеше, когато любимите цветя на майка й изсъхваха и умираха. Сега, като възрастна жена, тя разбираше колко важно е цветето да си почине. Точно мрачната и сива зима правеше пролетта възможна. Мислеше, че ще е добре такова нещо да е възможно и за жените домакини, които са изгубили пътя си в живота — вместо да хабят жизнена енергия, да спят и да събират сили за идващата пролет. Вятърът повдигна няколко изсъхнали, разпилени по пътеката, листа.

— Грижила съм се сама за розите през всичките тези години. Никога не съм позволила на някой градинар да ги доближи.

Елизабет седна на пети и вдигна поглед към Антия.

— Защо?

Антия се усмихна тъжно. Платиненорусата й коса беше само разбъркани къдрици, по бузите и челото й блестеше гъст овлажняващ нощен крем. Тежка, обикновена фланелена нощница я покриваше от гърлото до стъпалата. Изглеждаше поне десет години по-стара за своите шейсет и две години.

— Веднъж долових парфюма й.

Елизабет потръпна. Спомни си красивото малко шишенце, което стоеше на тоалетката на мама.

— Парфюмът на мама? — прошепна.

— Беше един от онези дни, когато ти не беше в настроение, както се изразяваше татко ти, и възразяваше на всяка моя дума. Затова аз въобще престанах да говоря. Излязох тук, готова да атакувам градината на майка ти. Исках да се боря с нещо, което мога да видя. Но когато седнах тук, съвсем сама, изпитах съжаление към себе си и странно, долових парфюма на майка ти. Не я чух да ми говори или нещо също толкова странно. Аз просто… осъзнах, че се боря с нейното малко момиченце, което е пречупено отвътре. Оттогава нататък, когато и да ме подлудеше, аз излизах в градината.

Елизабет долови болката в гласа на Антия и, за първи път, я разбра.

— Нищо чудно, че си излизала тук толкова често.

— Би трябвало да правя нещата по различен начин, предполагам. Знаех, че тя ужасно ти липсва.

— Започвах да я забравям. Това беше най-лошото. Затова постоянно питах татко за нея. Той обаче никога не ми каза нито дума. Винаги казваше: „Пази спомените си, Бърди“. Изглежда, така и не разбра, че всичките ми спомени за нея са като дим. Не можех да се хвана за тях.

— Предполагам, че в този момент майка ти му обяснява някои неща и му се кара за пропуските.

— Не мисля, че някой притежава такава част от сърцето на татко, каквато имаш ти, Антия. — Макар да внимаваше, в думите й се долови болка.

— Благодаря ти. — Антия зарея поглед над празните полета. — Защо не се върна у дома с Джак и момичетата?

Елизабет изведнъж почувства студа. Потрепери, изправи се и скръсти ръце на гърди.

— Той трябва да отиде на работа сутринта. А аз реших да остана, за да ти помогна с разчистването на къщата.

— Елоиз чисти къщата. Прави го, откакто ти носеше две опашки като на Пипи Дългото чорапче. — Антия я погледна. — Можеш да ми кажеш да си гледам работата, ако искаш.

— Истината е, че не знам защо останах. Просто не бях готова да се върна в Ню Йорк.

Антия направи крачка напред. Смешните й розови пантофи потънаха в черната земя.

— Татко ти често ми казваше: „Майко, ако това момиче не разпери криле, някой ден ще забрави как се лети“. Той непрекъснато се тревожеше, че ти пропускаш собствения си живот.

— Знам. — Елизабет не искаше да говори за това. Болеше прекалено много, а точно сега, в градината на мама, тя беше много уязвима. Изтри очи — кога ли беше започнала да плаче? — и погледна Антия. — А ти? Ще се оправиш ли?

— Ще трябва.

Това не беше всъщност отговор на въпроса. И двете знаеха, че този момент ще дойде — денят, в който Антия ще остане сама в огромната къща. Известно време телефонът ще звъни на всеки час, приятели ще идват да я видят, но, рано или късно, потокът ще пресъхне и на Антия ще се наложи да посрещне вдовството.

— Ще ти се обадя, като пристигна в Ню Йорк. Просто за да се уверя, че всичко е наред.

— Наистина ще бъде мило.

Тишината отново се настани между тях. Вятърът шепнеше в листата. Меланхоличен звук.

Неочаквано, Елизабет пожела нещата между нея и Антия да бяха различни, да могат да се държат за ръце и да се утешават една друга. Но сега беше прекалено късно да започват отношения, които са били невъзможни толкова дълго време.

— Пропуснахме шанса си, нали? — запита тихо Антия.

Елизабет кимна. Не знаеше по какъв друг начин да отговори.

— Това е много лошо — каза Антия. — Но не се тревожи за мен, скъпа. Ще се оправя. Не можеш да се омъжиш за човек, който е четиринайсет години по-възрастен от теб, и да очакваш, че той ще те надживее. Винаги съм знаела, че някой ден ще остана сама.

Елизабет не се беше замисляла за това. За нея възрастовата разлика между тях нямаше значение. Смяташе, че от нея е облагодетелстван баща й. Виждаше я от мъжка гледна точка. По-младата съпруга прави мъжа щастлив. Всички го знаят. Мъжете — плитки като стъклени чинии — го доказваха от години.

Сега видя обратната страна на монетата. Разбира се, Антия беше получила добър живот и много пари. Местните я бяха приели като една от тях и тя участваше във всички благотворителни организации, а мъжът й се отнасяше с нея сякаш беше творение от най-крехък китайски порцелан.

В замяна, Антия нямаше деца, които да я утешават, нито партньор, с когото да прекара страшните идващи години. Беше на шейсет и две години и вдовица. Сама, вероятно до края на живота си.

— Защо ти и татко нямахте деца? — запита Елизабет. Най-после зададе въпроса, който я мъчеше от години.

Антия въздъхна.

— О, скъпа, този въпрос е за друго време и, може би, за две други жени.

— С други думи, да си гледам моята работа.

— Да. — Тя се усмихна може би, за да смекчи остротата на думите си. — Този въпрос се забива в сърцето ми, това е всичко. Няма да му отговоря така, както бих направила на приятелско бъбрене без определена тема посред нощ, два дни след смъртта на съпруга ми.

Елизабет я разбра. Бяха пропуснали своя шанс за интимност. Сега те бяха просто две възрастни жени, свързани със слаба роднинска връзка, всяка от които щеше да поеме по своя път.

— Съжалявам — каза тя най-после, без съзнателно да избира изречението, което беше чувала стотици пъти през последните няколко дни. — Обади ми се, ако се чувстваш прекалено самотна.

— В живота има и по-лоши неща от това да си самотен.

Елизабет усети, че Антия подбра тези думи извънредно внимателно. Изведнъж се почувства прозрачна, като че ли нещастието течеше по вените й и се показваше в малките сини венички, които излизаха от сърцето й.

Антия направи крачка към нея. Елизабет отстъпи назад, защото имаше нужда от повече пространство между тях двете.

— По-добре да си легна. Шест часът е прекалено рано.

Отдалечи се, като се застави да крачи спокойно и равномерно. Не беше лесно. Влезе в къщата и тръшна вратата, после погледна предпазливо през прозореца.

Антия продължаваше да стои там, трепереща, бялата й коса — навита на дузина розови ролки. Дори на чезнещата лунна светлина, Елизабет виждаше блестящите сълзи по бузите й. Антия стоеше сама и плачеше. И гледаше розите.

Елизабет плати на шофьора и стъпи на тротоара пред летище „Нашвил“. Беше студено. Въздухът миришеше на предстоящ сняг, небето беше сиво и потискащо. Задърпа количката с багажа след себе си. Тя подскочи на прага, когато електронните врати се отвориха. На гишето за продажба на билети на „Юнайтед Еърлайнс“ беше пълно с пътници, затова тя отиде до редицата компютри до стената. Трябваха й няколко минути, за да открие терминала за заминаващите полети. Провери номерата. Намери своя — 989 от „Нашвил“ до „Кенеди“ в Ню Йорк през Детройт. Докато четеше номера на изхода, информацията се промени. Полетът щеше да закъснее с два часа.

Тя нададе стон и се смеси с тълпата. Най-после стигна до гишето. Чиновникът провери билета й и потвърди забавянето на полета, после даде на Елизабет ваучер за храна. Като че ли можеш да обядваш на летището за пет долара.

Тя й благодари, все пак, и се отдалечи от гишето. Влачеше куфара след себе си, докато вървеше нагоре и надолу по пътеките. Спря се пред сергията за книги и си купи най-новия роман на Ан Ривърс Сидънс и последния брой на списанието „Къщи и градини“.

Най-после реши, че е видяла всичко, което има да се види, и влезе в един от ресторантите. Намери свободна маса до прозореца и седна. Втренчи поглед над пистите. Гледаше безцелно как самолетите кацат и излитат.

„Има едно място в Коста Рика, захарче, нарича се Облачната планина — или нещо подобно — и ми е по сърце“.

„Кога за последен път си пътувала до някое екзотично място? Или си се уплашила до смърт? Или си направила нещо щуро, като например, безмоторно летене или гмуркане?“

Непрекъснато се опитваше да пази спомените да не нахлуят в съзнанието й, но сега те нахълтаха и го завладяха цялото. Не можеше да забрави…

„Ти пропускаш собствения си живот. Той минава покрай теб“.

„Само защото очилата ми са дебели като бутилка от “Кока кола"_, не означава, че не мога да видя в сърцето на моето малко момиче. Чух те как разговаряш с Джак… Чух и нещата, които нему казваш. Мога да позная нещастния брак, щом го видя"_.

Само ако можеше да направи нещо да го промени. Да можеше да се качи на някой самолет и да види къде ще я отведе той. Да се приземи в непозната страна и да стане някоя друга.

Но къде би могла да отиде? Мачу Пикчу, Париж, Непал? Та тя дори нямаше паспорт.

Не беше такава жена. За разлика от баща си, тя не мечтаеше да изкачи Еверест, нито да се спусне с делтапланер от някоя висока скала. Имаше само едно място на света, където копнееше да отиде.

У дома.

Нейното място край морето. Спомни си нощта, в която беше слязла до плажа и беше видяла косатките. Техните тъжни, късащи сърцето, викове бяха сякаш излезли от нея самата, от онова тъжно място в сърцето й, където криеше мечтите си.

През целия си живот беше правила само това — беше крила мечтите си. И от самата себе си.

„… твоя собствен живот… минава покрай теб“.

Вярно беше. И все пак я болеше, че баща й също го беше разбрал. Че беше погледнал порасналата си дъщеря и очите и беше видял нещастие.

„Какво би било, запита се тя, да погледна в огледалото и да видя образа на завършена и щастлива жена?“

Но ето че след по-малко от час, тя щеше да се качи на борда на самолет и да отлети за Ню Йорк. Там щеше да живее в скъп, но безличен апартамент и още веднъж да нагоди живота си към този на Джак.

— Не искам да замина. — Тя прошепна думите на глас и вдигна поглед. Тъжна, уморена на вид, жена оформи думите с устни обратно към нея. Тя втренчи поглед в отражението и се зачуди кога точно беше изгубила бляскавата си външност. И тя ли беше последвала мечтите?

Едва когато младостта й беше отминала и тя вече беше отгледала дъщерите си, се запита какво следва оттук нататък. И, което беше още по-важно, запита се кога ще дойде нейният ред.

Сега този въпрос я изпълваше цялата, закриваше всичко друго на света. Беше като силен огън, който не можеше повече да бъде контролиран, и тя се страхуваше, че ще пострада — ще изгори толкова много, че дори няма да може да се познае.

Всяко малко решение беше като тухла, която се прибавя към стената между жената, в която се беше превърнала, и онази, която си беше представяла на младини.

„Ако това момиче не разпери криле, някой ден ще забрави да лети“.

Тези думи бяха от съществено значение. Някога, през всичките тези обикновени години, беше забравила как се лети. Усилията да бъде добра съпруга и майка я задържаха близо до земята.

Не, това не беше честно. Не работата, която беше вършила, беше подрязала крилете й, а начинът, по който беше избрала да я свърши. В цялата страна жени, които бяха добри съпруги и добри майки, бяха успели да запазят и собствената си самоличност. Елизабет просто не беше една от тях.

Може би това беше нейна слабост, страх от провал, който караше безопасността да изглежда по-важна от сбъдването на мечтите. Или може би беше по-просто от това. Може би тя просто… Свършваше, каквото трябваше да се свърши за деня, и беше прекалено уморена с идването на нощта, за да протегне ръка към някой друг. Имаше дни — и дори години, — когато не беше успявала да намери десет минути, които да прекара насаме със себе си. В онези дни, когато Джак играеше футбол, а децата бяха заети през цялото време, мечтата й беше да вземе спокойно вана вечерта.

Погледна часовника си.

Скоро щяха да обявят полета й. Нашвил, през Детройт, до Ню Йорк.

И тя реши.

Нямаше повече да чака и да се моли да се случи някаква промяна сякаш това беше обикновена химическа реакция. Стана, плати обяда си и се върна на оживената пътека пред различните сергии и павилиони. Купи кутия канцеларски материали — единствената, която имаха. На върха на всяка страница имаше графична рисунка на Грейсланд и думите: „Елвис ви приветства с добре дошли в дивия и прекрасен Тенеси“.

Върна се в ресторанта и зае отново мястото си. Без да мисли — и без да се тревожи — започна да пише.

„Скъпи Джак,

Обичам те. Струва ми се важно да започна това писмо с тези думи. Казваме си ги непрекъснато и знам, че наистина мислиш така. Знам също така, че това вече не е достатъчно, нали? За нито един от двама ни.

Двайсет и четири години аз бях твоя съпруга. Когато започнахме, не исках да бъда нищо друго. Предполагам, мислела съм, че така ще се реализирам. Сега не мога да си спомня какви мечти съм имала някога, но ги пропуснах, Джак. Пропуснах себе си.

Надявам се, че ще можеш да ме разбереш.

За мен вече няма години, в които да съм само зрител. Искам да вляза в играта. Страхувам се, че ако не го направя сега, никога няма да го направя, а вече не мога да съм тази сянка — подобие на жена. Не мога.

Затова и няма да те последвам в Ню Йорк. Не и този път.

Трябваше да имам смелостта да ти го кажа лице в лице. Иска ми се да имах тази сила. Смешно е, че мога да повдигна автобус, за да спася живота ти, но не мога да намеря кураж да кажа на глас, че съм забравила какво е чувството, когато си истински обичан. Моят глас е едно от нещата, които се надявам да открия.

През всичките ни години заедно, имаше само едно място, което можех да нарека свое. И не искам да го напусна. Не искам отново да те последвам.

Отивам си у дома. Имам нужда да остана известно време сама. Трябва да открия коя съм и каква мога да стана.

Моля се да ме разбереш. Обичам те, Джак.

Е.“

Дори не прочете писмото втори път. Сгъна го, сложи го в плик, запечата го и го пусна.

После отиде да търси полет до Портланд.