Кристин Хана
Далечни брегове (13)

Глава 13

Елизабет посочи към празната клетка в подземния паркинг на летището. Джак влезе в нея и изключи двигателя.

Тя си пое дълбоко въздух и го издиша бавно. Беше внимавала през целия път дотук. Никакво радио (последното, от което имаше нужда, беше някоя тъжна песен), никакви мисли, никакви спомени. Не отделяше поглед от шосето, а в главата си допускаше мисли единствено за погребението. Можеше да се справи с приготовленията. Но с чувствата не можеше.

Слезе от колата…

(„Колата на татко, но не мисли за това“.)

… и тръгна към терминала.

Джак затътри крака след нея. През последните няколко часа тя на няколко пъти се беше обръщала рязко към него и той вече се беше отказал да общува с нея. Вероятно мислеше, че за момента е по-добре въобще нищо да не казва.

Тя първа видя момичетата. Стефани стоеше на изхода с приятеля си, Тим, до себе си. Както винаги, Стефани изглеждаше безупречно. Дългата й до раменете тъмнокестенява коса беше прибрана назад от лицето й и задържана с два сребърни клипса. Носеше черни вълнени панталони и красив жълт пуловер. Том, в дънки и риза на райета, я държеше за ръката. Джейми беше близо до тях, но все пак отделно, облечена в свободен дънчен гащеризон. Беше дръпнала бейзболната шапка ниско над челото си. Елизабет тръгна по-бързо.

— Хей, момичета… Тим — каза тя тихо и прегърна дъщерите си.

За първи път от няколко часа, Елизабет успя да вдиша с пълни гърди, свободно.

Когато трите се отделиха една от друга, Джак отиде при тях. Прегърна Елизабет през талията. Тя се запита дали е разбрал, че почти беше изгубила контрол над себе си, или просто беше постъпил както трябва, без това да е преднамерено. Както и да е, неговото докосване й вля нови сили.

Джейми вдигна поглед към баща си. Усмихна се уморено.

— По дяволите! Изглеждаш великолепно. Да не си си правил пластична операция на лицето или нещо подобно?

Елизабет беше много изненадана от думите й. С всичко, което се беше случило през последните двайсет и четири часа, тя дори не беше погледнала истински съпруга си. Сега го погледна и разбра какво има предвид Джейми.

Той сви рамене.

— Накараха ме да боядисам косата си. Тъкмо започвах да свиквам със сивия й цвят. Не съм бил толкова рус от осми клас.

Джейми смръщи вежди.

— Изглеждаш като филмова звезда, не се шегувам.

Елизабет направи крачка назад. Изведнъж се почувства стара, раздърпана и сбръчкана. Не беше имала време да боядиса косата си и по-тъмните корени бяха прошарени тук-там. Не беше спала предната вечер и кожата й беше изгубила цвета си. А ето, че мъжът, който й беше съпруг от двайсет и четири години, изглеждаше като Джеф Бриджис.

Джак прегърна Джейми.

— Направиха и някакво лечение за отстраняване на мъртвите клетки от лицето ми. Адски болеше и около седмица изглеждах като жертва на изгаряне. Ето защо богатите изглеждат толкова добре. Плащат луди пари за неща, които дори не можете да си представите, и не смятат, че болката е причина да кажат „не“.

Стефани прегърна майка си през, за нещастие, надебелялата й талия.

— Ти си красива както винаги, мамо — каза тя.

— Благодаря. — Не можеше да измисли какво друго да каже.

Механизмите на смъртта в малкия градец тиктакаха като добре смазан часовник. Всички се заловиха здраво за работа. Сложен балет беше изпълнен първо в погребалния салон, после — на гробището и накрая — в къщата.

Навсякъде имаше снимки на татко — по масите, по первазите на прозорците, по всички плотове. Някои бяха в красиво и сложно орнаментирани рамки, други — в обикновени от дърво или пластмаса. Всички, които дойдоха в Суитуотър след погребението, бяха донесли по нещо за хапване и по някоя снимка. Когато и да влезеше в къщата, Елизабет чуваше тих смях, тъжни въздишки и името на татко, прошепвано тихо.

В град като този, хората се сплотяваха в радост и мъка. Споделяха всяко чувство, но нито едно не беше обсъждано открито. Никой не запита Елизабет как се чувства, и не й предложи да посети някой скъп психиатър. Така се правеха нещата в големите градове. Тук просто те потупваха по рамото и отбелязваха „че се държиш забележително“.

Южнячките криеха чувствата си от времето, когато кринолините бяха на мода. Така бяха възпитавани дълго време и това вече им беше вродено — като способността да пекат сладки и да приготвят шунка. Елизабет правеше това, което се очакваше от нея.

Но колкото и да се опитваше да държи мъката далеч от себе си, не успяваше. Когато не можеше да издържа повече, избяга на задната веранда.

Това трябваше да е последният й избор. Беше седяла толкова често тук с татко, бяха слушали песента на цикадите във високите дървета. Спомените я притиснаха от всички страни. Спомни си как стоеше долу до езерото и се опитваше отново да хване пъстървата, която преди малко бяха хвърлили във водата… Спомни си как се разхождаше в полята по жътва, когато въздухът миришеше на сладка бяла царевица и тютюн…

Тук бяха дошли и в деня след погребението на мама. Тогава беше пролет и не беше така студено като днес. Но, като днес, къщата беше пълна с гости, които говореха тихо, и снимки. „Искаш ли довечера да спиш в моята стая, захарче?“

— Дръж се, Бърди — каза тя и стисна здраво очи, сви ръце в юмруци. Ноктите й се забиха в меката тъкан на дланите.

Не й помогна. Трябваше да се махне оттам. След около десет секунди щеше да загуби всякакъв контрол над чувствата си. Върна се в къщата и се скри в банята, като затръшна вратата след себе си. Спусна капака на тоалетната и седна върху него. На пода имаше списание. „Пътуване и свободно време“.

Вдигна го и то се разтвори на снимка на плаж в Коста Рика, която заемаше две страници. Имаше реклама за приключенски лагер по Карибското крайбрежие. Някой, вероятно татко, беше нарисувал червена звезда върху страницата.

„Има едно място в Коста Рика, захарче, което се казва Облачната планина или нещо подобно. То докосва някаква струна в душата ми“.

Списанието падна на земята. И тя заплака най-после — за всичките часове и дни, които беше прекарала с баща си, и за всичките, които не беше. И за всичките дни, които така и нямаше да прекара с него.

Когато сълзите й пресъхнаха, тя се изправи несигурно на крака.

Напръска лицето си със студена вода, приглади косата си и се върна при гостите. Докато се движеше сред тълпата, се чувстваше скована и уязвима. Дори някой да беше забелязал колко ужасно изглежда, никой не направи каквато и да е забележка.

Провери дали има достатъчно храна, и отвори още няколко бутилки вино, а после забърза към библиотеката, където се криеше нейното семейство.

Стефани и Тим седяха един до друг на дивана. Както винаги, Стефани беше олицетворение на благоприличието. Семплата черна рокля прилягаше плътно към тялото й. По порцелановите й бузи имаше червени ивици, а в сивите й очи блестяха сълзи. Тим държеше ръката й. Изглеждаха като двойка от абсурдна реклама — „млади влюбени се справят с мъката“.

Джейми, от друга страна, не се беше облякла никак грижливо. Седеше прегърбена на табуретката, а бяло русата й коса падаше разбъркано и закриваше половината й лице. Синята й рокля беше вече смачкана. Светлосините й очи бяха подути и зачервени.

— Не мога повече да слушам нито една история за него — каза Джейми тихо и очите й отново се напълниха със сълзи.

Елизабет я разбираше. Наистина беше трудно да стоиш при гостите и да слушаш бъбренето им. Всички го бяха обичали толкова много и сега искаха да споделят с другите любимата си история, но всяка дума се забиваше в техните сърца като острите ръбове на нащърбено стъкло.

Джак стана от коженото кресло и тръгна към Елизабет, без дори за миг да свали поглед от лицето й. Взе я в прегръдките си. Тя се отдръпна леко, защото се страхуваше, че ако се отпусне, ще се размекне съвсем.

— Той те обичаше — прошепна Джак в ухото й, толкова тихо, че децата да не чуят. — При първата ни среща той ми каза, че ще ме убие, ако някога те нараня. Напомни ми какво обещание съм дал, когато поисках ръката ти. Точните му думи бяха: „Ако нараниш захарчето ми, Джаксън Шор, ще те ударя толкова силно, че ще видиш Млечния път“.

Елизабет вдигна поглед към Джак. Никога преди не беше чувала тази история. Тя й върна татко за един кратък, но много ценен, миг. Отново чу веселия му силен глас да я нарича „захарче“. Отвори уста да каже нещо — не беше сигурна какво, — но нищо не излезе от нея. Джак я докосна нежно по лицето.

— Не се налага да правиш всичко сама, Бърди — каза той. — Скрий се някъде и се наплачи.

Опитваше се да й помогне, но така само я накара да се почувства още по-самотна. Тя знаеше, че мъката ще я връхлети още по-силно по-късно, когато напълно осъзнае, че татко го няма, че никога няма да вдигне слушалката и тя никога вече няма да чуе гласа му, нито пък да получи от него писмо, написано със смелия му наклонен почерк.

— О, Джак…

— Остави ме да ти помогна, Бърди — каза той и я погали по косата.

Тя го обичаше за това, че се опитва, но нямаше начин да й помогне да преживее това. Мъката е най-самотният път в света.

— Помага ми дори само това, че си тук — каза тя и беше вярно.

Тя се притисна в него и почерпи сили от прегръдката му. За кратък, един-единствен миг, се почувства така, сякаш двамата отново се обичаха.