Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (73)

Глава 72

Съни се търкаляше от едната до другата стена и се удряше в метала при всеки завой. Мирисът на морето отново нахлу в ноздрите й — неприятната миризма на гниещи водорасли, примесена със солен нюанс, и сладкият аромат на захарния памук, който продаваха по сергиите до плажа. Чу виковете на децата — те като че ли никога не спяха в Мумбай — сгушени едно в друго като бездомни кученца, мършави и уплашени и вече доста осведомени за смъртта и за отвъдния свят, закъдето се бе запътила сега и тя.

Камионът смени посоката. Съни повдигна глава, защото не й достигаше въздух. Качулката я задушаваше. Легна по корем, подпря бузата си на твърдия под и заплака беззвучно. Мак вероятно би очаквал от нея да се измъкне от кашата, която бе забъркала сама, но тя не знаеше как. Дали щеше да види Мак отново? „О, да, да, моля те, господи, люля те, богиньо Махалакшми, моля всички богове в тази страна, които обичат човечеството и Индия, помогнете ми…“

Шумът бе навсякъде около нея. Камионът си пробиваше път през тълпа — чуваше гласове да си бъбрят и да викат грубо; чу шума от вдигащи се метални щори; характерните шумове за разтоварването на тежки стоки; смях, още викове, стъпките на тичащи нозе. Камионът се залюля, после рязко увеличи скорост и тя отново се удари силно в металната стена. Нададе стон.

Камионът спря рязко. Ремаркето не бе заключено и се отвори, някой скочи в него. Изправи се над нея, като дишаше тежко, сграбчи я за ръката, изправи я на крака и скочи на земята, повличайки я със себе си. Тя ожули болезнено бедрата си в металния ръб и усети как кръвта потече по краката й. Каза си, че не трябва да обръща внимание на такива дреболии, а на всяка цена да се постарае да запомни къде я водят и какво се случва около нея…

Мъжът развърза глезените й и й нареди да върви. Подновяването на кръвообращението в стегнатите й дотогава крайници бе толкова болезнено, колкото и ожулването на нежната кожа на бедрата й. Краката й затъваха в калта. „Толкова по въпроса за удобните и високопроходими маратонки“, помисли си и се присмя на себе си, че се държи като жена в момент, когато може би е на прага на смъртта. Не. Не. Не. Нямаше да умре. Нямаше да им позволи да я убият. Нямаше да им позволи да спечелят. Искаше да се върне у дома, при Мак, искаше отново да види Тесоро, искаше си живота обратно…

— Стъпала — каза мъжът на разваления си английски. — Изкачи ги, моля те.

Молеше я? Нещо се бе променило. Не знаеше какво, но то витаеше във въздуха.

— А сега влез. — Бутна я напред, в мрака и тишината, и Съни изведнъж осъзна, че е сама.

Стоеше съвсем неподвижна и едва дишаше. Ослуша се. Това, че бе сама, бе по-страшно за нея от компанията на похитителя й. Едва ли не искаше той да се върне, защото може би щеше да свали превръзката от очите и устата й, качулката от главата й и да махне проклетите муселинени завеси, които я правеха да прилича на мумия.