Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (67)

Глава 66

Малко по-нататък по улицата се намираше площадът на Стария град, откъдето се носеше музика. Боядисаните в пастелни цветове дворци и готически сгради, ресторантите и кафе-баровете вече гъмжаха от празнично настроени посетители. Някъде по света Новата година вече бе настъпила. Покрай Мак минаха танцуващи момичета, уловени за ръце. Поканиха го да се присъедини към тях.

Мак се спусна по тясната павирана уличка към реката. Прага бе град на църквите — издигащите се към небето осветени кули бяха толкова много, че едва ли не се докосваха. Прекоси „Карловият мост“ със замръзналите „гардове“, охраняващи арките от шестнайсети век над замръзналата Вълтава. Спря, за да разгледа една от готическите кули. Мостът гъмжеше от търговци, които продаваха стоките си под каменния взор на многото статуи, подредени по протежението му, а художници чакаха възможността да нарисуват портрета му или да му продадат автентични маслени платна на града.

Мак си купи хотдог и го изяде, докато вървеше. Беше силно подправен и горещ. Помисли си, че някой предприемчив американец може да направи състояние от вноса им, но пък, от друга страна, човек можеше да направи състояние навсякъде по света. С изключение на малката циганка Валерия Винская.

Тя бе спечелила достатъчно пари, за да си купи красиви дрехи, да плати за мъжа, с когото да вечеря в изискан ресторант. Пръстенът с жълтия диамант не бе й донесъл състояние, но може би бе осигурил добри допълнителни пари на Шарън Барнс. Е, ако не бе толкова невнимателна, че да остави визитната си картичка в джоба на скъпото кожено палто.

Беше сигурен, че е била Шарън. Проблемът бе, че не разполагаше с доказателства. Освен ако не успееше да убеди малката циганка да каже истината — от кого бе откраднала палтото и на кого бе продала пръстена с жълтия диамант.

Загърна се по-плътно в черното палто и продължи да върви. Беше го купил на летище „Шарл дьо Гол“ — дълго и с висока яка. Не бе типичното палто за бизнесмени, но пък и Мак не бе такъв. То бе с марката на Хюго Бос и бе доста скъпо, но той нямаше избор, защото, в противен случай, щеше да замръзне от студ. Палтото се вееше около краката му, а понякога залепваше за тях заради вятъра и му пречеше да крачи свободно. Влезе в една телефонна кабина и набра номера на Валерия. Тя не отговори. Остави й съобщение, което простичко гласеше: „Обади ми се“. Страхуваше се да остави името си. Разтревожи се за нея, но бе навечерието на Нова година и бе възможно Валерия да танцува в някой клуб. Да си изкарва прехраната или просто да се забавлява.

Сам насред цялото това новогодишно оживление по „Карловият мост“, Мак втренчи поглед в беззвездното небе и се замисли за Съни. Трябваше да се свърже с нея. Имаше нужда да знае къде е в навечерието на Новата година, какво прави, да се увери, че е в безопасност. Набра номера на мобилния й телефон, но отново — нищо. Запита се дали да не се обади на Али, но тя си имаше свои собствени проблеми.

После се сети, че Пру Хилсън ще бъде в Прага същата вечер. В осем. И щеше да й се наложи да му каже къде е Съни.

Като се върна в хотела, Мак се обади на инспектора и го информира какво бе открил за циганката, пръстена и визитната картичка в джоба на палтото. Разказа му и за посещението си при Шарън Барнс.

— Знам, че е замесена по някакъв начин — каза. — Не знам само дали е участвала в обира.

Направи описание на външния й вид и инспекторът каза, че ще провери. Щеше да направи проверка и на Маха Мондрагон, която бе добре известна със скъпите си бижута.

— Макар и да не са от класата на онези, които се продават във „Фонтанът“ — каза инспекторът. — Тъй като в тях няма диаманти.

— Да — съгласи се Мак. — Циганката е продала пръстена с жълтия диамант. Вероятно е взела за него две хиляди евро. Тя няма връзки в подходящи среди, а и е била много уплашена. Диамантът не е бил характерен за нейните среди и освен това е имала нужда от парите. — Като си спомни мрачния апартамент с розовите стени, добави: — Не мога да я обвинявам.

— Крадецът си е крадец — напомни му студено инспекторът.

Мак описа двамата мъже в асансьора и инспекторът обеща да разследва и тях.

— Всичко това има връзка с Маха Мондрагон — каза Мак. — Интуицията ми подсказва.

— За нещастие, това не е достатъчно — отговори инспекторът. — Доказателства, mon vieux, това е, от което имаме нужда.

Пред погледа на Мак изплува лицето на мъртвата Ивон Елман.

— Ще намеря, имай ми доверие.

 

 

Провери кога пристига полетът от Франкфурт. Нямаше закъснение и той седна във фоайето на хотела с чаша водка със сода в ръка и се сети за малката чашка сливовица, която му бе сервирала циганката. Очакваше с нетърпение Пру Хилсън.

Около него продължаваше радостното оживление, характерно за навечерието на Нова година. Хотелът пулсираше от музика, фоайето прекосяваха мъже с черни вратовръзки и жени в рокли от сатен и без гръб; прекрасни русокоси пражки момичета и техните кавалери с носове като клюнове, екзотични като персонажите от филмите на трийсетте години на двайсети век. Въздухът ухаеше на смесица от парфюми, чуваше се отварянето на бутилки шампанско. Мак никога през живота си не бе чувствал такова нежелание да празнува. Освен на Коледа, разбира се. А сега щеше да настъпи и Новата година. Кога ли щеше да пристигне Пру? Щеше да я застави да му каже къде е Съни.

Чу високо и рязко излайване и се изненада. То му подсказваше да очаква Съни. Но Пру Хилсън бе тази, която водеше малката чихуахуа на каишка.

— Грижа се за кученцето — обясни. — Не можех да я оставя в хотела.

Мак веднага скочи и й помогна да съблече палтото си. По косата й с цвят на пшеница бяха полепнали снежинки, бузите й бяха зачервени, но студени, както усети, когато я целуна.

— Като стари приятели — каза тя с усмивка.

Мак си помисли, че усмивката й е очарователна. Не помнеше тя да изглежда така. Помнеше пълна жена с безжизнена кафява коса, облечена в широк ужасен червен кафтан, която изглеждаше като излязла от каменната епоха.

— Изглеждаш страхотно! — Комплиментът му бе искрен. Усмихна се, като я видя да се изчервява.

— Благодарение на Али и Съни — каза Пру. — Те ме преобразиха в Монте Карло.

— Промяната е наистина за добро — каза Мак. — А сега, за Съни…

Пру го погледна, след това хвърли поглед на часовника си. Трябваше да минат още десет часа, преди двете с Али да могат да нарушат обещанието си. А Съни може би щеше да се върне дотогава.

— Не мога да ти кажа. Не сега. По-късно може би…

Мак я погледна и въздъхна.

— Обещах — обясни тя.

Кученцето скочи в скута на Мак. Той извика сервитьора и Пру помоли за „Космополитън“.

— Питието на Съни — каза. — Тя ме научи.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Мак.

Пру му съобщи, че е запазила стая и той извика пиколо, което да отнесе багажа й.

— Сигурно си гладна?

— Още не. — Седеше там, в кафявия пуловер и дънките, кръстосала крака. Изглеждаше много нервна.

— Трудно е да се обясни — каза Пру. — Ужасно е. Не знаех какво да направя. Но после казах на Еди, че трябва да се обърнем към Мак. Че той е единственият, който може да ни помогне.

Мак не се усмихваше, просто слушаше — хладен, предпазлив. Пру се надяваше, че постъпва правилно. Какво друго би могла да стори, за да спаси Еди и семейството му? И тяхното бъдеще.

Извади кафявия плик от чантата си и го побутна през масата.

— Тук вътре има и писмо. Изнудване. И снимки. Нека първо ти кажа, че са направени без знанието на Еди.

Мак отвори плика и извади бележката, но преди да успее да я прочете, чу някой да казва:

— Пру, не можех да те оставя сама, нито да ти позволя да се погрижиш за мен. Трябва сам да се погрижа.

Еди Йохансен стоеше до Пру, поставил длан на рамото й.