Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (63)

Глава 62

Пру държеше ябълка и се канеше да отхапе, но като я гледаше си мислеше, че е прекалено красива, за да съсипе това съвършенство. Червена от едната страна и зелена от другата — точно като онази от приказката за Снежанка. Запита се дали ябълката, откъсната от Ева, не е била също такава.

След прекрасните омари, които бе хапнала на обяд, наистина много внимаваше какво слага в устата си. Както внимаваше и какви мисли се въртят из главата й, защото, трябваше да признае, доста често мислеше за Еди. Прекалено често, реши тя, отхапа от ябълката и се облегна назад на възглавниците.

Тесоро се бе излегнала в цялата си дължина до нея, предните й лапички докосваха ръката й. Приличаше на онези чантички за пижами във формата на мили животни, които обикновено купуват на малките момиченца за подарък. Дръпваш ципа, който е на коремчето, и поставяш пижамите си вътре. Пру се усмихна, защото си спомни детството. Дали децата все още правеха така? В тази ера на електронните игри и текстови съобщения, на Туитър и всичко друго, което отвлича ума от прекрасните всекидневни неща… Като например красивата ябълка и милото малко кученце, което бе на приятелката й Съни.

Това бе друг проблем. Пру бе разговаряла с Али вчера и днес — отново. Али не се бе чувала със Съни. Не бяха разменили нито една дума. Али се бе опитала да се свърже с нея на мобилния й телефон и чрез електронната поща. Нищо. И сега Али се тревожеше. Особено след като се бе обадила на Маха в хотела й и бе информирана, че Маха Мондрагон е прекратила резервацията си и е заминала, без да остави адрес. Бяха й дали единствено номер на мобилен телефон, на който евентуално би могла да се свърже с нея.

— Но когато се обадих — беше казала Али на Пру, — телефонът бе изключен. Оказа се един от онези еднократни телефони, нали ги знаеш, които купуваш за двайсет и девет долара и обикновено биват използвани от хора, които не искат да бъдат проследени, като например неверни съпрузи и проститутки.

Удивена, Пру каза:

— Сигурна съм, че Маха не е проститутка.

— Разбира се, че не е — съгласи се Али. — Маха е дама. Никога не би направила нещо в стил Кити Рат.

— Кити Рат? — Очите на Пру буквално щяха да изскочат от орбитите.

— Е, какво друго е тя, ако не кучка. — Али се замисли за миг, после добави: — Сещам се и за по-подходяща дума за нея, но съм дама и не мога да я изрека. Освен ако не бъда провокирана, разбира се.

Пру се засмя. Знаеше коя дума има предвид Али. Тя самата не я бе използвала нито веднъж през живота си, макар да знаеше значението й.

— Ще се опитам да разбера закъде е заминала Маха — обеща. Но, разбира се, от хотела не й дадоха друга информация и ето, че сега Съни бе изчезнала, а Али се страхуваше да се обади на Мак, защото Съни искаше да запази пътуването си до Мумбай в тайна и да го изненада с новата си роля в живота. Пру и Али не искаха да развалят изненадата й, затова решиха да й дадат още един ден. Ако Съни не се свържеше с тях, щяха да се обърнат към Мак.

— Той е все още в Прага — каза Али на Пру. — Имам номера му. Рон щеше да е с него, ако не беше паднал от коня и не си беше счупил проклетия крак. — Каза, че възстановяването на Рон върви добре, тя ще хване самолета на следващата сутрин и двете с Пру ще могат заедно да разрешат нещата.

После, два часа по-късно, се бе обадил Рон.

— Здравей, Пру, никога няма да повярваш! — каза с тон, който бе нещо средно между смях и изумление. — Али падна от коня си и си счупи крака.

— Също като теб? — Пру бе изумена.

— Не. Аз счупих левия си крак, а тя — десния. Сега и двамата сме в гипс и ходим с патерици. Е, поне и тя ще бъде така, когато я изпишат от болницата. По дяволите, ще подскачаме един до друг на патерици, като се държим за ръце.

— Това ми харесва — каза Пру и се усмихна широко, макар да й беше мъчно за Али.

И ето, че бе съвсем сама в хотелския апартамент в Монте Карло, ако не се броеше малката чихуахуа на Съни, към която започваше да се привързва толкова силно, че не искаше да я върне на собственичката й. А в главата й се въртяха мисли за красивия мъж, с когото бе споделила прекрасен обяд на слънчев площад в Южна Франция, който я бе целунал и я бе нарекъл своя приятелка. Тя бе щастлива жена, макар и малко разтревожена.

Легна в леглото, положила русата си глава на възглавницата. Телевизорът работеше, но звукът бе изключен. Гледаше френския филм, в който Али имаше малка роля и чието заглавие беше Les Etrangers sur la Plage.

Пру почти бе забравила, че вече е блондинка — толкова бързо бе свикнала с новия цвят на косата си. Свикна и с липсата на двойна брадичка, с новото усещане за тялото си и дрехите, които се плъзгат по-лесно по него. Със сигурност не бе слаба, но бе загубила онази пълнота, за която бе виновен бившият й съпруг, който скоро щеше да се превърне в безименен образ. Понякога животът поднася неща — болка, тъга и поражения, с които жените, а може би и мъжете, не знаят как да се справят. Да се справиш с измяната, е трудно.

Дали вече бе преодоляла болката? Надяваше се да е така. Дори вярваше в това. Бившият й съпруг не заслужаваше в русата й глава да се върти дори една мисъл за него, а онази жена, с която се бе забъркал, можеше да го има целия за себе си. Нека тя плати новия му „Ягуар“ и дори червеното „Порше“, обувките „Гучи“ на краката му, „Виагра“-та, от която имаше нужда, и кредитната карта, с която я водеше на вечеря. Платена от Пру, разбира се. Но тя нямаше вече да се грижи за него.

Включи звука на телевизора и се зарадва да чуе Али да говори на френски с очарователен акцент, в който всеки французин би се влюбил.

И тогава звънна телефонът.