Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (32)

Глава 31

Скалата, на която вече повече от седемстотин години се издигаше замъкът Грималди — години, в които той имаше своите възходи и падения както финансови, така и социални — се извисяваше над малкото градче Монако. По-голямата част от почти четиристотинте му акра площ бяха построени върху подсилени, ниско разположени места, за да се разшири територията му и също така да се разшири пристанището и да се превърне в едно от най-красивите местенца на планетата. Идеята за тези строителни работи били на богатия грък, Аристотел Онасис, който идвал тук преди спречкването си с тогавашния принц на Монако. Гъркът знаел много добре как да извърши строителните работи и да превърне градчето от разпадащи се руини в едно от най-проспериращите и примамливи на планетата места за живеене, причина за което бяха и силно облекчените данъци.

Милионерите винаги са били нещо обичайно в Монте Карло, но по-новата и по-елегантна дума „милиардер“ гарантира достъп до всички грандиозни партита, като в същото време гарантира, че и всички други ще бъдат там, независимо дали събитието е на борда на яхта, в мансарден апартамент с изглед към пристанището или във вила в подножието на планините, макар че много от богаташите имат вили близо до Сен Реми или Сен Тропе, където могат да избегнат донякъде клаустрофобичната атмосфера на Монако и постоянната опасност да срещат все едни и същи хора на различните приеми.

Коренните жители на Монако успяват да водят истински живот сред цялото това великолепие и оживление, несмущавани от постоянния поток туристи и зяпачи, защитени от владетелите си като никои други граждани на света, с осигурена работа и освободени от данъци. И, освен това, те виждаха различни знаменитости на всеки свой празник.

Монте Карло е известно вече десетилетия наред не само с казиното си, но също и със скъпите и луксозни магазини и бижутерията „Фонтанът“, както и с историческите забележителности, разположени по протежението на един от най-оживените булеварди. Казиното дължи популярността си на годините, известни като Бел епок^[1], както и на двайсетте и трийсетте години на двайсети век, когато мъжете били склонни да похарчат цели състояния за екстравагантните бижута на куртизанките или новата любов на живота си.

Въпреки обира в Париж и садистичния акт на насилие, извършен срещу младата продавачка, никой не си представяше, че същото може да се случи в Монте Карло, града на розовите мечти.

— Точно затова и се е случило — отговори най-после Мак на третото позвъняване на инспектора в девет часът и десет минути в деня след обира и убийството на Ивон Елман, както и след неговото пристигане в Монте Карло. Денят, в който трябваше да помисли над думите на Съни, че се налага да подложат връзката си на нова преценка.

— Веднага след Коледа — каза Мак. — Когато всички са спокойни и отпуснати, приключили с покупките и няма търговски натиск. И още по-малко в бижутерия като „Фонтанът“, където не стават разпродажби. Всъщност готов съм да се обзаложа, че там не е имало много работа във въпросния ден, освен може би жени, отишли да върнат подаръците си и да вземат онова, което наистина харесват.

— Искаш да кажеш, бижуто, за което от месеци намекват на съпрузите си и което те, въпреки всичко, не са им купили, защото са били прекалено глупави да ги разберат.

Мак се засмя. Но Мак не бе виждал снимките на мъртвата Ивон.

— Вероятно си прав — каза с мисълта за Съни, която си бе купила червената рокля и ботушите и така го бе лишила от възможността да й направи този подарък.

— На тази улица са разположени само много скъпи магазини — каза инспекторът. — Луксозни бутици. Тук клиентите са все богати хора, изключително почитани от собствениците на магазините. И дори не можеш да влезеш, ако не си подходящо облечен.

Мак предположи, че говори за жени, облечени в рокли „Диор“ и кожени палта. Монте Карло бе различно от Лос Анджелис, където никой не носеше скъпи кожени палта и дори милионерите влизаха в магазините по къси панталони и дънки, тениски и джапанки, ако искаха.

— И така, защо е това обаждане, инспекторе? — запита, макар да имаше чувството, че знае отговора.

— Мак, снощи бе убита млада жена. Майка на двегодишно момченце и съпруга на член на екипажа на една от яхтите. Бяха прекрасна двойка, Мак. Невръстно детенце, останало без майка.

— Съчувствам им — каза Мак. И наистина беше така. — Сблъсквал съм се с подобна ситуация и преди — добави. — Никога не е лесно. Всъщност, инспекторе, никой не трябва да преминава през подобен ад.

— Знаех, че ще проявиш разбиране. И заради онова, което току-що каза, както и заради опита ти с такива странни убийства, те моля за помощ. Извън протокола, разбира се.

Мак погледна през прозореца, хванал чашката с кафе. Мислеше за непознатата Ивон Елман.

— Инспекторе, защо използва думата „странно“, за да опишеш убийството?

— Защото, приятелю, то е било съвсем излишно. Нямало е никаква нужда младата жена да бъде убита. Тя, останалите три продавачки и управителят са дали на крадците всичко, което са поискали — бижута, ключове, мобилни телефони. Охранителните камери са били простреляни, алармената инсталация — изключена, охраната — разоръжена. И трите обирджийки са били с хирургически ръкавици, маски и руси перуки и следователно не е било възможно да бъдат разпознати. Получили са каквото са искали. Трябвало е само да се измъкнат, да заключат вратата след себе си и да се качат в превозното средство, което, сигурен съм, ги е чакало, убедени, че не е вероятно някой да узнае скоро за обира. Докато мълвата се разчуе, те отдавна са щели да бъдат далеч. Което и се е случило всъщност. Персоналът е бил заключен в бижутерията заедно с мъртвата млада жена и не са можели да извикат за помощ.

Мак се замисли за обира в Париж и за акта на насилие срещу друга невинна продавачка. Знаеше, че в тази история има нещо повече от откраднати бижута, макар че те бяха същината. В този живот винаги ставаше въпрос за пари, а тук — за много пари. Освен това, бяха пострадали пет държави и бяха замесени доста хора, които добре познаваха тази игра. Знаеше също така, че този е бил последният им удар. Нито един бижутер в света нямаше да позволи на облечени в кожени палта и богати на вид жени да влязат в магазина, без да ги е проверил, и то неведнъж, а два пъти. Беше му мъчно заради семейството на младата жена, както и инспектора, но не можеше да се намеси. За него Съни беше по-важна.

— Трябва да ме разбереш, mon vieux — каза, наричайки инспектора „мой стари приятелю“, макар приятелството им да датираше само от предното лято. Но трябваше някак си да смекчи удара, тъй като инспекторът му беше помогнал. — Не мога да се намеся. Тук съм по личен въпрос. — Поколеба се, после тихо добави: — Много личен. Всъщност в този момент нищо не е по-важно за мен. Съжалявам.

Чу въздишката на инспектора.

— Аз също съжалявам, Мак. Но разбирам, естествено.

Мак си помисли, че вероятно е така. Французите разбираха най-добре сърцето.

Но инспекторът не се беше предал.

— Поне ела да видиш снимките от местопрестъплението — помоли. — И сподели с мен какво мислиш — как и защо се е случило това.

— Нека аз ти се обадя — каза Мак, тъй като звънна телефонът в стаята му. Изключи мобилния си телефон, вдигна слушалката и каза: „Ало“.

— О! — възкликна женски глас. — С мосю Мак Райли ли разговарям?

Гласът не му беше познат. Говореше с акцент, който той не можеше да определи.

— Да.

— О, мистър Райли. Името ми е Кити Рат. Приятелка съм на Съни. Трябва да говоря с вас, мистър Райли. Много е спешно.

Мак се бе научил винаги да размисля секунда, преди да отговори на подобни настоятелни молби.

— Мистър Райли? — Сега в гласа на жената се долавяше тревога. — Там ли сте все още?

— Тук съм и тъй като не ви познавам, се питам какво толкова спешно имате да ми кажете.

— Е, Мак Райли. — Гласът на жената приличаше по-скоро на мъркане въпреки гърлената нотка, която се долавяше в него. — Става въпрос за Съни. Ще бъда на терасата, вляво от вратата. Косата ми е червена. Не можете да не ме забележите.

— Червена коса — каза Мак.

— Ще ви чакам — увери го Кити.