Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (3)

3

Отстъпих крачка назад. После още една. Не усетих как вдигнах ръката на мумията, сякаш да се защитя с нея от натрапника.

Мумията пристъпи към светлината и аз се вгледах в дълбоките й тъмни очи.

И ги разпознах.

— Чичо Бен! — изкрещях аз.

Ядосано запратих ръката на мумията към него. Удари го по бинтованите гърди и отскочи.

Той залитна към стената, смеейки се гръмогласно.

После видях Сари да наднича откъм вратата. Тя също се смееше.

И двамата смятаха, че е смешно. Но сърцето ми биеше така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.

— Не е смешно! — извиках ядосано, свивайки юмруци. Поех дълбоко въздух, после още веднъж, като се опитвах да възвърна нормалното си дишане.

— Казах ти, че ще се изплаши — каза Сари, докато влизаше в стаята с широка усмивка на превъзходство.

Чичо Бен се смееше толкова силно, че по бинтованото му лице се стичаха сълзи. Беше висок и едър мъж и от смеха му стаята се тресеше.

— Не се изплаши много, нали, Гейб?

— Знаех си, че си ти — казах аз, а сърцето ми продължаваше да тупка, сякаш беше играчка с пружина и някой я беше навил прекалено много. — Веднага те познах.

— Да, но изглеждаше уплашен — настоя Сари.

— Не исках да разваля майтапа — отвърнах, чудейки се дали са видели колко ужасен бях всъщност.

— Трябваше да видиш изражението си! — извика чичо Бен и отново започна да се смее.

— Казах на татко да не го прави — каза Сари и се отпусна на дивана. — Чудя се как хората от хотела му позволиха да влезе в този вид.

Чичо Бен се наведе и вдигна ръката на мумията, с която го бях замерил.

— Свикнал си на майтапите ми, нали, Гейб?

— Аха — казах аз, избягвайки погледа му.

Тайничко се ядосах, че се бях вързал на тъпия му костюм. Все се връзвах на тъпите му шеги. Винаги. А сега и Сари ми се хилеше от дивана, защото знаеше — бях толкова уплашен, че направо се бях шашнал.

Чичо Бен махна част от бинта от лицето си. Пристъпи към мен и ми подаде ръката на мумията.

— Откъде я имаш? — попита той.

— Гаражна разпродажба — отвърнах му аз.

Тъкмо да го попитам дали е истинска, но той ме прегърна силно като мечка. Усетих грубата марля по бузата си.

— Радвам се да те видя, Гейб — каза нежно той. — Доста си пораснал.

— Почти колкото мен е — включи се Сари.

Чичо Бен й махна с ръка.

— Ела и ми помогни да махна това нещо.

— Някак си ми харесва как изглеждаш — каза Сари.

— Ела тук! — настоя чичо Бен.

Сари се изправи с въздишка, тръсвайки назад дългата си коса. Пристъпи към баща си и започна да развива бинта.

— Малко прекалих с тази маскировка на мумия, Гейб — призна чичо Бен и сложи ръка на рамото ми. Сари продължаваше да развива. — Но то е само защото толкова се вълнувам от това, което става в пирамидата.

— А какво става? — запитах заинтригуван.

— Татко откри една изцяло запазена погребална зала — включи се Сари, преди баща й да ми отговори. — Той проучва части от пирамидата, в които хиляди години не е стъпвал човешки крак.

— Наистина ли? — извиках аз. — Супер!

Чичо Бен се усмихна.

— Само почакай да видиш.

— Да видя ли? — Не бях сигурен какво има предвид. — Искаш да кажеш, че ще ме вкараш в пирамидата?

Изрекох това с такъв гласец, че едва ли някой можеше да ме чуе. Но не ми пукаше. Не можех да повярвам на късмета си. Щях да вляза в Голямата пирамида, в онази част, която е била неизвестна досега.

— Нямам избор — каза сухо чичо Бен. — Какво да правя с вас двамата?

— Там има ли мумии? — попитах аз. — Ще видим ли истински мумии?

— Липсва ли ти твоята мумия? — каза Сари, но шегата й беше тъпа.

Не й обърнах внимание.

— А съкровище намерихте ли, чичо Бен? Египетски реликви? Или рисунки по стените?

— Ще говорим повече на вечеря — каза той, издърпвайки последния бинт. Беше облечен в спортна риза и раздърпани бермуди. — Хайде. Умирам от глад.

— Хайде едно състезание до долу — предложи Сари и ме избута от пътя си, за да има по-добър старт от стаята.

 

 

Отидохме в ресторанта на хотела. По стените бяха нарисувани палми, а в саксиите, пръснати из помещението, имаше истински малки палми. От тавана висяха големи вентилатори с дървени перки, които бавно се въртяха.

Тримата седнахме в обширно сепаре — двамата със Сари срещу чичо Бен. Прегледахме внимателно дългото меню. Беше написано на арабски и на английски.

— Чуй това, Гейб — каза Сари с лукава усмивка. Започна да чете високо на арабски.

Ама че фукла!

Облеченият в бял костюм келнер донесе панер с питки и купа с нещо за топене. Поръчах си сандвич и пържени картофи. Сари си поръча хамбургер.

По-късно, докато ядяхме, чичо Бен разказа малко повече какво е открил в пирамидата.

— Както вероятно знаеш — започна той, като отчупи парче от питката, — пирамидата е построена около 2500 г. преди Христа по време на управлението на фараон Куфу.

— Здрасти — каза Сари. Още една безсмислена шега.

— Била е най-голямата сграда за времето си — каза чичо Бен. — Знаете ли каква е площта на основата й?

Сари поклати глава.

— Не — отвърна тя с пълна с хамбургер уста.

— Аз знам — казах ухилен. — 52 декара.

— Ей… точно така! — възкликна чичо Бен, явно впечатлен.

Сари ме изгледа изненадано.

Едно на нула за мен, помислих си радостно и й се изплезих.

И браво за пътеводителите на татко.

— Пирамидата е построена като гробница на фараона — продължи чичо Бен със сериозно изражение. — Фараонът я е направил толкова голяма, за да скрие добре погребалната зала. Египтяните са се опасявали от крадците на гробници. Знаели, че хората ще се опитат да влязат и да отмъкнат скъпите бижута и скъпоценностите, с които погребвали мъртъвците. Така че вътре направили десетки тунели и камери в объркваща плетеница, която да попречи на крадците да открият истинската погребална зала.

— Подай ми кетчупа, моля те — прекъсна го Сари.

Подадох й го.

— Сари вече знае това — каза чичо Бен, топвайки парче хляб в тъмния сос в чинията си. — Както и да е, ние археолозите си мислехме, че сме открили всички тунели и помещения в пирамидата. Но преди няколко дни заедно с моите работници попаднахме на тунел, който не е отбелязан на никой от чертежите ни. Непроучен, неоткрит тунел. И си мислим, че този тунел може да ни отведе към истинската погребална зала на самия Куфу!

— Невероятно! — възкликнах аз. — И двамата със Сари ще бъдем там, когато я откриеш?

Чичо Бен се усмихна.

— Е, за това не знам, Гейб. Може да отнеме години внимателно проучване. Но утре ще те вкарам в тунела. После ще можеш да разказваш на приятелите си, че си бил в пирамидата на Куфу.

— Аз вече съм влизала — похвали се Сари и ме погледна. — Много е тъмно. Може да се изплашиш.

— Няма — настоях аз. — Абсурд!

 

 

Тримата пренощувахме в апартамента на родителите ми в хотела. Мина много време преди да заспя. Сигурно бях превъзбуден от идеята, че ще вляза в пирамидата. Непрекъснато си представях как намираме мумии и сандъци с древни скъпоценности и съкровища.

Чичо Бен ни събуди рано сутринта и тръгнахме към пирамидата. Въздухът вече беше горещ и лепкав. Слънцето висеше ниско над пустинята като оранжев балон.

— Ето я! — обяви Сари, сочейки през прозореца.

Видях Голямата пирамида да се издига от жълтия пясък като някакъв мираж.

Чичо Бен показа специален пропуск на облечения в синя униформа пазач и ние продължихме по тесен, затворен за външни посетители път, който криволичеше през пясъците зад пирамидата. Паркирахме до едни други коли и камиони в синьо-сивата сянка на пирамидата.

Излязох от колата, а сърцето ми туптеше от възбуда. Загледах се в огромните непощадени от времето камъни на Голямата пирамида.

Тя е на повече от четири хиляди години, помислих си аз. Ще вляза в нещо, което е построено преди четири хиляди години!

— Маратонката ти се е развързала — каза Сари.

Как само успява да върне човек към действителността!

Наведох се в пясъка да вържа маратонката си. Не знам защо, но лявата винаги се развързва, дори когато е с двоен възел.

— Работниците ми вече са вътре — каза ни чичо Бен. — От тук нататък трябва да вървим, без да се разделяме. Разбрахте ли? Не се отклонявайте. Тунелите са наистина като лабиринт. Много е лесно да се загубим.

— Няма проблем — казах аз с треперещ глас, който разкри колко съм напрегнат и развълнуван.

— Не се тревожи. Ще държа Гейб под око, татко — каза Сари.

Само с два месеца е по-голяма от мен! Защо се държи така, сякаш ми е бавачка?

Чичо Бен ни подаде фенерчета.

— Закачете ги на дънките си, когато влезем — нареди ни той. После ме погледна. — Не вярваш в проклятия, нали? От тези… древноегипетските.

Не знаех какво да отговоря, така че поклатих глава.

— Добре — отвърна чичо Бен с усмивка. — Защото един от работниците ми твърди, че сме нарушили древен закон, като сме влезли в този тунел, и че сме задействали някакво проклятие.

— Ние не се плашим — каза Сари, като игриво го подбутна към входа. — Да вървим, татко!

След няколко секунди влязохме в малък квадратен отвор в камъка. Приведен ниско, ги следвах през тесния тунел, който сякаш се спускаше надолу.

Чичо Бен водеше, осветявайки земята със силен халогенен фенер. Подът на пирамидата беше мек и пясъчен. Въздухът беше студен и влажен.

— Стените са от гранит — каза чичо Бен, като спря, за да потърка с ръка ниския таван. — Всички тунели са направени от варовик.

Температурата рязко спадна. Въздухът стана още по-влажен. Внезапно разбрах защо чичо Бен ни накара да си сложим дебели фланели.

— Ако се страхуваш, може да се върнем — каза Сари.

— Добре съм — отвърнах бързо.

Тунелът внезапно свърши. Пред нас се издигаше бледорозова стена. Фенерчето на чичо Бен се плъзна към малка тъмна дупка на пода.

— Тук слизаме — каза той. Изпъшка и приседна на колене. Обърна се към мен. — Обаче надолу към новия тунел няма стълби. Работниците ми сложиха въжена стълба. Само не бързай, слизай бавно! Стъпало по стъпало. И всичко ще е наред.

— Добре — казах аз, но гласът ми пресекна.

— Не гледай надолу! — посъветва ме Сари. — Може да ти се завие свят и да паднеш.

— Благодаря за съвета — казах й аз. Мушнах се покрай нея. — Ще сляза пръв — казах аз. Бяха ми омръзнали нейните опити да се прави на по-главна. Реших да й покажа кой е смел и кой не е.

— Не. Дайте аз да съм пръв — каза чичо Бен и вдигна ръка, за да ме спре. — Ще осветявам с фенерчето стълбата и ще ти помогна долу.

С още едно изпъшкване той се нагласи в дупката. Беше толкова едър, че едвам влезе.

Започна бавно да се спуска по въжената стълба.

Със Сари се наведохме над дупката и погледнахме надолу, за да видим как слиза. Въжената стълба се поклащаше. Извиваше се напред-назад под тежестта му, докато той бавно и внимателно се спускаше.

— Доста дълбоко е — казах глухо.

Сари не отговори. Въпреки бледата светлина видях, че е притеснена. Дъвчеше долната си устна, когато баща й стъпи на пода на тунела.

Тя също е напрегната.

Това доста ме зарадва.

— Добре, вече съм долу. Ти си следващият, Гейб — извика ми чичо Бен.

Обърнах се и спуснах крака си към въжената стълба. Усмихнах се на Сари:

— До скоро!

Придвижих ръце по въжената стълба… и докато ги плъзгах, извиках:

— Оуу!

Въжето не беше гладко. Беше грубо. Одра ръцете ми.

Заради острата болка се пуснах.

И преди да разбера какво става, вече падах.