Том Кланси
Мрежата (28)

28

Неделя, 03.10.2010, 14:20

Куонтико

Джей Гридли се носеше по шосето в Монтана, когато изведнъж във виртуалния му сценарий се вмъкна съвсем реален телефонен звън.

— Ало?

— Мистър Гридли? — звънна момичешки глас в слушалката.

Гридли смръщи вежди.

С личния му компютърен код разполагаха една шепа хора и никой от тях не би следвало да го нарича „мистър“.

— Кой се обажда?

— Името ми е Беладона Райт. Приятелка съм на Тай Хауард. Тай нямаше време да се обади и помоли мен. Спешно е! Мисли, че е открил синия корвет и в момента е по следите му. Ще ви дам координатите му в сценария… — избърбори момичето почти на един дъх.

— Къде се намира?! — възкликна Гридли.

Бела издиктува координатите и Гридли незабавно ги вкара във виртуалната програма на компютъра си.

— Благодаря ви за съдействието, госпожице Райт. Предайте на Тай, че идвам веднага. Доскоро!

Гридли понечи да се включи в сценария още на момента, но изведнъж се сепна — ако колата наистина беше търсената, възможно беше шофьорът също да е запомнил вайпъра — нямаше смисъл да рискува и да бие прекалено на очи.

Щеше да се спре на най-незабележимия стандартен модел — син неон на две години.

Кажи-речи всяка втора кола по виртуалните пътища изглеждаше така — беше кола, която лесно можеш да зарежеш, идеална за новаци и такива, които не държаха на нещо специално. Докато вайпърът беше съвсем друго нещо — стилна кола от висока класа, която не можеше да остане незабелязана.

Е, сега вече спокойно можеше да се включи в преследването.

Оказа се, че посочените от Гридли координати бяха на един крайпътен автосервиз и бензиностанция.

Гридли остави колата на паркинга и излезе навън, като се оглеждаше. Почти веднага забеляза мотора на Тайрън, паркиран недалеч, и младия си приятел в компанията на едно много хубаво момиче. Самият Тайрън още не го беше видял.

Сценарият беше наистина реалистичен — спрелите камиони бяха покрити с прах, а хладният есенен въздух беше пропит с миризмата на бензин.

Гридли се приближи към двамата тийнейджъри.

— Здрасти, Тай.

— О, Джей Джи! Запознай се с… Беладона.

— Приятно ми е. Нали с вас разговаряхме по телефона? Радвам се да ви видя. В действителност ли изглеждате така?

— Дори още по-красива — смело отвърна Тайрън и изведнъж заби поглед в носовете на обувките си.

Гридли се усмихна разбиращо. Добре че приятелят му беше доста мургав, иначе щеше да е почервенял като домат.

Момчето вдигна глава и погледна към ресторанта, пред който беше паркиран синият корвет.

— Ето колата. Шофьорът е вътре, в ресторанта.

— Благодаря ти, че ме повика, Тай. Провери ли вече табелата на колата?

— Фалшив регистрационен номер.

— Така се и очакваше.

Тайрън се обърна към момичето, което ги слушаше с интерес, и обясни:

— Много често се постъпва така — за по-голяма анонимност. Вкарваш фалшиви данни — име, адрес, самоличност, регистрационен номер на колата… Затова едно от най-важните правила във виртуалния свят е…

— … не вярвай на всичко, което виждаш — довърши вместо него момичето и се усмихна. — Аз може и да съм новачка, Тай, но съм чувала едно-друго…

Тайрън отново заби поглед надолу и замълча притеснено.

Гридли поклати глава. Хлапето беше хлътнало до ушите. А и момичето си го биваше.

— Е, има ли още нещо интересно? — побърза той да смени темата.

— Кара бързо, много уверено, почти винаги успява да хване зелената вълна.

— Значи е… вътрешен човек.

— Без съмнение.

— В смисъл? — вдигна вежди момичето.

— Експерт по компютрите, свикнал с подобни сценарии, най-вероятно програмист или нещо подобно.

— А все пак мога ли да попитам защо го следите?

— Ще ти отговоря, но не точно сега. Информацията е доста… поверителна.

— Значи е нещо сериозно.

— И още как. Засега мога само да ти кажа, че този тип е опасен… с него шега не бива. — И Гридли се обърна към Тайрън: — Смяташ ли, че ви е забелязал?

— Когато го задминахме, със сигурност. Ако пак ни види, ще се сети.

— В такъв случай, ако искате да участвате в преследването, ви предлагам да оставите мотора тук, на паркинга, и да дойдете при мен в колата. Да видим дали този път ще успее да ни се измъкне.

Тай и момичето се съгласиха на драго сърце. Двамата седнаха един до друг в колата.

Гридли се усмихваше вътрешно, като ги гледаше. На тази възраст да седиш на задната седалка до красиво момиче си беше вълнуващо преживяване. Пък и… не само на тази възраст.

Едва бяха седнали в колата, когато Тай възкликна развълнувано:

— Ето го! Излиза!

И действително, излезлият от ресторанта мъж се запъти към корвета. Сърцето на Гридли лудо заби! Той беше!

Вече нямаше никакво съмнение. Досега му се струваше, че е обикновено съвпадение — не беше очаквал подобна дързост или… неблагоразумие от страна на изпечен хакер — да продължи със синия корвет, който вече е бил забелязан веднъж. Може би разчиташе прекалено на високата си класа и на собствената си недосегаемост и точно това щеше да се окаже слабото му място!

— Той ли е? — попита Бела със затаен дъх.

— Самият той.

— Страхотно!

— Пипнах ли те, приятелче? — промърмори Гридли и включи микрофона за свръзка.

— Внимание, внимание. До всички постове на Мрежата. Говори Джей Гридли, личен код Джей Джи — шест-пет-осем-девет-девет. Имам спешно съобщение… — И Джей докладва отличителните белези на синия корвет и шофьора му с най-големи подробности.

Отзад Тайрън разясняваше на момичето:

— Прави това, в случай че го изпуснем. За да имат готовност да ни окажат съдействие.

— Защо, има ли вероятност да ни се измъкне?

— Доста голяма. Явно е доста опитен и рано или късно ще усети, че има „опашка“. И тогава ще се опита да ни надхитри и да се изплъзне… дори с риск да унищожи цялата си виртуална програма.

— Мислиш ли, че би го направил?

— Аз на негово място бих го направил. Правило номер едно при компютрите гласи: длъжен си да се подсигуриш. А той винаги досега се е справял доста успешно. Но… за това ще мислим, като му дойде времето. А сега… затегнете коланите и напред.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 15:00

Албъни, Ню Йорк

Мора Съливан плати на фирмата за обучение на породисти кучета стойността на пуделчето. Направи го, като преведе парите по сметка, и то чрез посредничеството на други две компании. Предпазливостта не беше излишна — на този етап не биваше да допуска повече издънки.

Беше си направила равносметка и беше взела решение да действа твърдо. Беше още млада — навлизаше в най-хубавата си възраст, здрава телом и духом — и дори в превъзходна форма. Същевременно беше придобила незаменим житейски опит и безпогрешни инстинкти. Беше натрупала цяло състояние, за което мнозина можеха само да сънуват, и знаеше, че беше дошъл моментът да се оттегли от сцената и да се порадва на живота. Селки щеше да остане само като спомен от миналото й — щеше да се погрижи занапред никой да не може да я свърже с всичко онова, което възнамеряваше да остави зад гърба си.

Но в момента най-неотложният проблем беше Геналони.

Той също трябваше да се превърне в част от миналото й, и то час по-скоро.

Това всъщност нямаше да бъде кой знае колко трудно. Селки предвидливо разполагаше с достатъчно информация за клиентите си и знаеше слабото място на всеки един от тях. Геналони например се беше обградил с бодигардове, беше се подсигурил с високоплатени адвокати и подкупни ченгета, но домът на любовницата, която посещаваше тайно, не беше толкова непристъпен.

И така, първо щеше да види сметката на Геналони, а след това щеше да довърши оня самотник във Вашингтон, с откритата физиономия.

След което щеше да си даде заслужена почивка на някое слънчево, екзотично място — може би на Хаваите или в Таити.

Някъде далеч от цивилизацията, където нямаше да хаби нерви и непрекъснато да поглежда часовника… Имаше нужда от промяна — и установи, че я очаква с нетърпение. Във всеки случай, нямаше намерение да скучае.