Том Кланси
Мрежата (27)

27

Неделя, 03.10.2010, 06:40

Вашингтон

Застанал до плъзгащата се стъклена врата, Алекс Майкълс наблюдаваше пуделчето, заиграло се в задния двор. То го беше събудило рано-рано — беше се вмъкнало в стаята му и беше скочило на леглото му. И все пак беше добре възпитано кученце, не можеше да се отрече — не лаеше, нито дърпаше завивките, просто си стоеше, вперило предан поглед в него, докато Майкълс окончателно се събуди и го пусна навън да се облекчи.

Алармената система в къщата вече беше включена през цялото време, свързана с командния пулт на компютъра. Достатъчно беше Алекс да произнесе полугласно паролата „Тревога!“, за да я уловят скритите микрофони и алармата да се задейства незабавно. Освен това тейзерът винаги беше в джоба му и Алекс се беше поупражнявал да борави с него, за да не се повтори оня злощастен пропуск.

От другата страна на улицата отново беше паркирана кола с двама федерални агенти. Трети стоеше на пост до градинската порта. Но най-добрата аларма все пак си оставаше малкото кученце, което сигнализираше за всяко чуждо присъствие с оглушителния си лай.

Скаут току-що беше приключил с напояването и наторяването и заприпка обратно към кухнята. Завъртя опашка в краката на Алекс, като го гледаше очаквателно.

— Гладно ли си, дребосъче? — сети се Майкълс.

— Джаф!

— Ясно… Хайде, ела.

Майкълс беше купил няколко консерви кучешка храна и сега сипа малко в една купичка. Наля и прясна вода.

Кученцето търпеливо чакаше. Този, който го беше обучавал, наистина беше свършил добра работа.

Но когато го подкани да си хапне, Скаут омете купичката за секунди. След което последва Алекс в хола.

Алекс се разположи на дивана и кученцето скочи до него. Намести се в скута му и започна да ближе лапичките си, напълно доволно от живота и от себе си. Майкълс го почеса зад ушите — кученцето изобщо не му беше в тежест, дори напротив — действаше му успокояващо.

Замисли се за Сузи — тя винаги беше мечтала за кученце. Меган й отказваше, под предлог, че все още не е достатъчно голяма, за да поеме отговорността. А на него му се струваше, че дъщеричката му расте не с дни — с часове. Имаше чувството, че докато се озърне — и тя ще стане на осемнайсет. И тази мисъл малко го плашеше.

Самият Майкълс също обичаше кучетата. Единствената причина досега да не си вземе едно, беше, че според него кученцето щеше да е доста самотно — при неговия начин на живот.

Предишните собственици на къщата бяха гледали котка и бяха оставили в килера старата котешка тоалетна — тя вършеше работа и на Скаут — спасяваше положението, когато дребосъкът не можеше да излезе навън.

Скаут близна ръката на Майкълс.

— Ти не ми се сърдиш, когато се наложи да закъснея, нали, момчето ми? Независимо от всичко винаги си щастлив да ме видиш.

Кученцето джафна и завъртя опашчица, сякаш в потвърждение на думите на Майкълс.

Той се засмя. Това се казваше да те приемат безусловно. Ако всеки стопанин на куче отговаряше на възвишените представи на любимеца си за него, земята щеше да е рай.

Е, време беше денят да започне — да вземе душ, да се обръсне набързо, да се настрои на делова вълна.

Мина му през ум да вземе Скаут със себе си. Защо не? Кученцето нямаше да прави бели, нито заемаше кой знае колко място.

Какво му пречеше? Да не би да беше забранено?

Отправи се към банята, зарадван от хрумването си.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 07:40

Куонтико

Джон Хауард беше с армейските си ботуши и маскировъчна униформа. Само вместо войнишкото кепе беше сложил хавлиена лента на челото си — потеше се много и това беше най-доброто решение. Освен него на бойното поле тази сутрин имаше още около петдесет войници.

Джон Хауард участваше в тренировката наравно с тях — не би накарал хората си да направят нещо, което самият той не бе в състояние да извърши.

Фернандес даде сигнал със свирката си.

Хауард хукна към пълния с вода ров, скочи, хвана въжето и се залюля над рова. Трябваше да се засили достатъчно, за да скочи на второто залюляване и да се прехвърли от другата страна.

Хауард се прицели на две педи от рова и без да губи време, хукна към оградения с бодлива тел тунел. Стрелците днес имаха почивен ден, иначе над тунела прелитаха картечни откоси, които не можеха да те улучат, освен ако не си подадеш главата през бодливата тел, но бяха в състояние да изкарат акъла на новаците. Неговите момчета обаче бяха стари пушки, врели и кипели — те не се стряскаха лесно.

— По-живо, полковник, времето ти изтича! — викна зад гърба му Фернандес.

Хауард се ухили и запълзя на лакти и на колене под бодливата тел, като се опита да ускори темпото. Цаката му беше да се пълзи ниско долу, при което рискуваше само да се изкаляш, но по-лошият вариант беше да опиташ бодливата тел…

Най-после се измъкна.

Оставаше му да преодолее стената. За тази цел трябваше да е развил достатъчно добра скорост, за да се набере догоре.

Хауард скочи, сграбчи провисналото въже и за няколко секунди успя да се прехвърли от другата страна.

Следващото препятствие бе един дълъг телефонен стълб, проснат на дължина по няколко Х-образни подпори. Трябваше да се изкатериш и да минеш от единия до другия му край, запазвайки равновесие. Тук тънкостта беше да се придвижваш с равномерен ход — нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Не беше кой знае колко страшно да паднеш — височината не беше голяма. Най-много да си изкълчиш някой крак или ръка. Един-единствен път едно от момчетата се беше ударило наистина лошо, тъй като падна на главата си.

Хауард беше минавал по стълба стотици пъти и вече му беше свикнал, нямаше опасност да се изтърси.

От другия край на стълба имаше яма, пълна с талпи или по-скоро някакви изкуствени стърготини. Там трябваше да се скочи, като за предпочитане беше да се приземиш в седнала позиция.

Полковникът стигна края на стълба и скочи в ямата с разперени ръце — тупна, претърколи се, затъна една-две педи в стърготините, но бързо се измъкна навън.

Войникът пред него беше по-бавен, Хауард се изравни с него и подвикна:

— Направи ми път!

Войникът отстъпи встрани и Хауард го задмина.

Беше развил добра скорост — е, не беше най-доброто му постижение, но все пак беше доволен от себе си.

Минното поле беше пясъчен коридор с дължина трийсетина метра. Мините бяха елементарни и не бяха опасни, защото се произвеждаха с учебна цел. Ако стъпиш на някоя от тях, разнасяше се оглушителен писък. Освен това ти се отнемаха петнайсет секунди от времето. Мините можеха да се забележат по вдлъбнатините в пясъка, но колкото повече войници бяха минали преди теб, толкова по-набразден беше пясъкът и задачата ти ставаше по-трудна.

Когато Хауард стигна до минното поле, там имаше двама войници, които бяха стигнали почти до края. Новаците се изхитряваха да минават по стъпките на войниците преди тях, без да подозират, че всъщност електронните мини променяха местонахождението си всеки две минути и човек не можеше да разчита на следите, оставени от минаващите преди него.

Техниците бяха действали по изрично настояване на Хауард, който държеше хората му да тренират рефлексите си. Тук трябваше да си внимателен, но не прекалено предпазлив, почнеш ли да се бавиш, щеше да се паникьосаш — навсякъде щяха да ти се привиждат мини.

Хауард пристъпи напред. След около четиридесет секунди беше прекосил полето и оставил двамата войници зад гърба си.

Последното изпитание за днес беше сержант Арло Филипс — 120-килограмовият боен инструктор. Трябваше да успееш да минеш покрай него, за да се добереш до един стълб в центъра на очертан с бяло кръг и да натиснеш сигналния бутон. Междувременно пък сержантът трябваше да направи всичко възможно, за да ти попречи. Ако успееше да те изтласка извън очертанията на кръга, трябваше да се върнеш и да започнеш от самото начало. Също беше и условието, ако времето ти изтечеше, докато си вътре в кръга. Филип беше як, мускулест, изключително силен и… въобще не обичаше да губи. Тоест, разбираше си от работата и единственият шанс да не те направи на пух и прах беше да си достатъчно пъргав, за да му се изплъзнеш.

Когато дойде редът на Хауард, той се насочи право към Филипс, после изведнъж рязко сви вляво, после вдясно, после отново пак вляво и се претърколи. Всичко това — за частица от секундата. Все пак Филипс успя да го докопа за десния глезен, но твърде късно — Хауард вече беше натиснал сигналния бутон с върха на пръстите си, миг преди Филипс да го просне на земята.

Тъкмо навреме — таймерът отчете, че времето му беше изтекло.

— Имахте късмет, сър — рече Филипс запъхтян.

Хауард се изправи, изтупа дрехите си и се ухили.

— Понякога и това помага…

— Хайде, да идва следващият! — изрева Филипс и запретна ръкави.

Хауард се приближи към Фернандес, който точно отчиташе времето.

— Остаряваш, полковник — поклати глава сержантът. — Имал си и по-добри постижения. Засега си трети.

— Отзад напред ли? — уморено се пошегува Хауард. По челото му се стичаше пот.

— Е, сър, капитан Маркус е пръв и те води с някакви си шестнайсет секунди. Да беше видял как майсторски се справи с Филипс — с една от любимите си жиу-жицу хватки.

— А кой е втори?

Фернандес се подсмихна.

— Скромността не ми позволява… сър.

— Ами! Направо не е за вярване!

— Невероятно, но факт, сър. Бях две секунди по-бърз.

— Хм…

— Можех да бъда и пръв, сър. Спрях да глътна една бира. Реших, че времето ми позволява.

Хауард въздъхна и се отправи към съблекалните. Тренировката си я биваше. Щеше да си вземе един душ, да се преоблече и да се прибере точно навреме за неделната служба.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 08:45

Въздушното пространство над Мариета, Джорджия

Мора Съливан погледна през прозореца на самолета. Както винаги, си беше купила два билета за първа класа и до нея на седалката нямаше никой — в случай, че се наложеше да се дегизира по време на полета.

И без това имаше много свободни места — никой не би си позволил нахалството да й се натрапи.

Есента беше в разгара си и гледката отгоре си я биваше — великолепни наситени оранжеви, жълти и червени цветове, редуващи се с вечнозелени борови горички.

Обикновено Мора си подремваше по време на полета, но тази сутрин й беше доста напрегнато.

Само два пъти досега й се беше налагало да ликвидира клиент. Първият, Марсел Тулие, по една случайност се беше оказал в черния списък на друг неин клиент само шест месеца след като беше работила за него. Жалко наистина, но беше принудена да изпълни поръчката. Бизнесът си е бизнес, не бива да се влагат излишни емоции.

Вторият клиент, търговец на оръжие на име Дентън Харисън, прояви непредпазливостта да попадне в ръцете на полицията и като нищо щеше да се разприказва, за да смекчи присъдата си. Трябваше да се предприеме нещо, преди да е станало късно. В противен случай, току-виж Харисън им подхвърлеше информацията за Селки с надеждата, че ще отърве кожата. Не че можеше да им предложи кой знае какво, освен няколко разписки — Селки се беше погрижила за всичко, но по-добре беше изобщо да не подозират за съществуването й, нали така?

И така, на излизане от сградата на съда в Чикаго Харисън получи един куршум в гърдите от шестстотин метра разстояние и дори бронежилетката не му свърши работа. Куршумът разкъса аортата му и излезе откъм гърба, като остави дупка, голяма колкото юмрук.

Сега беше наред Геналони.

— Ще желаете ли нещо за пиене? Сок? Кафе? — надвеси се над нея усмихнатото лице на стюардесата.

— Не, благодаря.

Но налагаше ли се наистина да приключи с него?

Не заприличваше ли прекалено много стилът й на неговия, а босът беше известен с това, че се бои и от сянката си. Нямаше ли друг, по-елегантен начин да реши проблема, въпреки че, естествено, най-добре би се справила с обичайните си средства? Трябваше да го обмисли добре. Нали, така или иначе, беше взела решение да се оттегли и всичките й предишни самоличности, адресни регистрации, кредитни карти и други подобни щяха да останат зад гърба й?

Би могла да натопи Геналони за нещо сериозно (разполагаше с достатъчно факти) и да се отърве от него. Но той би могъл да вземе мерки за елиминирането й и дори и зад решетките не биваше да изключва подобна възможност. Само че там едва ли щеше да му е до това. А след няколко години щеше изобщо да е забравил за нея. Да се надяваме.

Мъже като него свършваха в затвора или — направени на решето. Бяха си заслужили напълно едното или другото, така че съдбата им не изненадваше никого.

Заслужаваше ли си изобщо да се безпокои?

Знае ли човек. Всичко се случва. Срещат се и престарели мафиотски босове на инвалидни колички. Нали искаше да отвори нова страница и да започне на чисто?

Така че… да се озърта и да пази гърба си не се вписваше в плановете й.

Селки въздъхна. Не разполагаше с много време за мислене.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 13:28

Вашингтон

Тайрън стоеше пред входната врата на Бела и пристъпваше от крак на крак.

После си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. Вчерашният ден беше преминал чудесно — Бела се беше представила доста добре. Във всяко отношение. А най-важното — беше го докоснала два-три пъти съвсем случайно, но лицето му още пламтеше само при спомена за този допир.

Бела отвори вратата. Този път беше облечена с анцуг, а косата й беше вдигната нагоре. Миришеше на свежо и чисто.

— Здрасти, Тай! Тъкмо излизам от банята. Съжалявам, че съм в такъв вид…

— Какво му е на вида ти? Чудесен е. — Стори му се, че гласът му прозвуча някак напрегнато.

Самата мисъл — Бела, излизаща от ваната — го караше да настръхва. Стегни се, момче, какво ти става? Само не си гълтай езика…

— Заповядай, влез.

Седнаха зад компютъра, допрели колене, и веднага се хванаха за работа.

— Днес ще използваме моята виртуална програма. Искаш ли да се повозим на мотор?

— Иска ли питане?!

— Добре тогава. Ето как функционира програмата.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 21:45

Грозни

Плеханов включи виртуалната програма и изведнъж се сети, че още не беше унищожил синия корвет от предишния сценарий. Автомобилът беше паркиран в една отбивка. Поклати глава — това беше пропуск. Помисли малко и реши да го използва за последно — отиваше по работа в Швейцария и не искаше да губи време. Но при завръщането си щеше да се отърве от него. Това щеше да бъде първата му работа.

 

 

Неделя, 03.10.2010, 13:50

Вашингтон

Пришпорил своя „Харли Дейвидсън“ по шосето, което прекосяваше Швейцарските Алпи, Тайрън подхвърли през рамо, като се опитваше да надвика воя на вятъра.

— Разбираш ли сега как функционира програмата?

— Моят компютър преобразува техните сценарии в съответстващи визуални представи. Например оня камион в друг вид сценарий би бил кораб или някакъв шлеп…

— Конкретният образ е само условен.

— Но как по-точно става така? — извика на свой ред Бела.

Тайрън хвърли поглед назад.

Насрещният вятър разпиляваше косите на Бела като златист плащ — прекрасна гледка.

— Много лесно! Ако сценариите ни са съвсем различни, моята програма просто ги наслагва върху неговата, като някои основни характеристики остават същите, а всичко останало се трансформира. Ако програмите ни са сходни, моята чисто и просто приема неговия конкретен образ. Винаги можеш да избереш една или друга програма, а конкретните образи, например този камион, се явяват носители на определена информация — в този случай доста голяма по обем, затова се и движи толкова бавно.

— Мисля, че започвам да схващам.

Тайрън увеличи скоростта и моторът профуча покрай тромаво движещия се камион само секунди преди в другото платно да се зададе един автомобил.

— Уау! — затаи дъх Бела.

— Само се дръж здраво — засмя се Тайрън.

— Значи използваш готов сценарий?

— В този случай, да. Но съм направил някои промени…

— Нима си могъл?

— Разбира се. Мога дори да създам своя собствена програма, от начало до край, но предпочитам да си избера някоя готова и да си я дооформя по мой вкус.

— Колко интересно… Ще ми покажеш ли как става всичко това?

— С удоволствие. Не е толкова сложно.

— Страхотно!

В този миг Тайрън си спомни разговора с баща си. „Предложи им нещо, което противникът ти не може…“

Ако условно приемем Менгемето за „противник“, баща му беше напълно прав. В едно отношение Ле Мот не можеше да се мери с него и Тайрън щеше да се възползва от това. А Бела беше в състояние да оцени предимството му и ако е рекъл Господ, може би беше на път да я спечели!

Спряха на светофара на едно кръстовище. Вляво от тях се падаше Кибердържавата. Дали пък да не се поразходеха из нея? Тайрън я беше посещавал два-три пъти и всичко му се беше сторило много интересно, при положение, че само ако се включиш, имаш достъп до най-забележителните неща… Според него си струваше, но баща му, като човек от старото поколение, беше на съвсем друго мнение: „Да станеш гражданин на някаква си измислена компютърна държава… врели-некипели!“.

Потънал в мислите си, Тайрън за малко да не обърне внимание на синия корвет, който профуча.

Но някъде в периферията на съзнанието му светна червената сигнална лампичка: „Тревога! Син корвет… Син корвет…“.

Имаше нещо, но какво… Тайрън трескаво се мъчеше да си припомни.

Ами да! Съобщението на Джей Гридли по имейла: „Момчета, отваряйте си очите на четири за костюмиран тип в син корвет“.

Не беше успял да види шофьора, а и пред него чакаха още три автомобила. Може би беше някакво съвпадение… Ами ако не беше? Не трябваше ли да провери, за да е сигурен? И какво точно щеше да обясни на Бела?

Самата истина, как какво!

Да не би случайно Менгемето да оказваше съдействие на някой федерален агент?

Тайрън даде газ и се промуши покрай спрелите автомобили. Чуха се няколко възмутени клаксона.

— Ей! Имаме ли право?

— Не съвсем — уклончиво отвърна Тайрън, — но ни се налага.

Завиха в посоката, в която бе завил корветът.

— Ето! Виждаш ли оня син автомобил?

— Аха…

— Трябва да го проследим. Искам да се уверя в нещо. Помагам на… един приятел от Мрежата — изплю камъчето Тайрън.

— Сериозно?

— Напълно. На Джей Гридли, техния спец по компютрите, от време на време му изпълнявам някои поръчки.

— Уха!

Дали му се стори, или Бела наистина се беше притиснала по-силно до него?

— Ще можем ли да го настигнем?

— Съмняваш ли се? Само се дръж здраво!

 

 

Неделя, 03.10.2010, 21:58

Грозни

Плеханов се прибираше след посещението на банката в Цюрих, когато забеляза настигащия го мотор. В първия момент се притесни и смръщил вежди, се загледа в огледалцето за обратно виждане. Моторът се приближи и се опита да го задмине — доста неблагоразумно от негова страна, като се има предвид огромният камион, който приближаваше в насрещното платно. Моторът се размина с него буквално на косъм. Плеханов го проследи с любопитство. Така си и мислеше — бяха двама тийнейджъри и момчето искаше да се изфука пред гаджето си.

Нямаше повод за притеснение — ясно, че изобщо не им пукаше за него.

Луди глави! Плеханов въздъхна… Мислеха си, че откриват света. Вятър и мъгла…

Нямаше нищо ново под слънцето. Всъщност самият той изобщо не съжаляваше за изгубените илюзии и не би искал да се върне на мястото на тоя хлапак — да замени натрупания опит с лекомислието на младостта. Спомняше си какво е да те тресе хормонът и да си мислиш, че светът е в краката ти. Тепърва щяха да научат правилата на играта. А някои от тях животът щеше да изхвърли през борда.

Плеханов предпочиташе сегашната си възраст — вече беше врял и кипял, самият той щеше да диктува правилата. Време беше да изиграе картите си. И щеше да го направи по най-добрия начин.