Линда Милър
Горещи страсти (59)

59.

— Ще са ни необходими показанията ви — настоя по-възрастният полицай.

— Аз блъснах мъжа — намеси се госпожа К. и размаха ръце. В своя кафтан с тропически щампи тя приличаше на южноамериканска птица. — Видях, че се готви да застреля госпожица Уестбрук и го бутнах с колата си.

Ченгето не се предаваше. Кимна в съгласие с нея и я увери:

— Искаме да чуем всичко, което имате да ни кажете, госпожо, но все пак ще имаме нужда и от показанията на госпожица Уестбрук.

— Спешно е — извиках и се зачудих за колко ли време ще ме тикнат в пандиза, ако напръскам полицая с пиперливия спрей и избягам. Прекалено дълго, реших аз. — Племенницата ми… май е била отвлечена.

Точно тогава се появи Сонтера на волана на своя спортен автомобил. Той изскочи, оставяйки двигателя да работи и вратата отворена, хвърли ми един поглед и ме сграбчи за раменете.

— Какво, по дяволите…? Добре ли си?

— Ема — промълвих задъхано. — Жена със сребриста кола е взела Ема! Това е Копача… сигурна съм, че е Копача.

Сонтера показа значката си на другите полицаи, после обгърна кръста ми с ръка и ме побутна към колата си.

— Ще се погрижа да получите копие от показанията на госпожица Уестбрук — извика той през рамо, а след миг вече бяхме в колата му и потегляхме на заден.

— Кой е този Копач? — попита Тони, а гумите му оставиха следи по тротоара.

Вече наистина бях на ръба, треперех толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Очите ми се изпълниха със сълзи и преляха, а Сонтера се наведе, отвори жабката, извади пакетче носни кърпички и ги побутна към мен, докато завиваше от Скотсдейл роуд към булевард Франк Лойд Райт. Беше се отправил към магистралата.

Избърсах лицето и издухах силно носа си.

Движението по Магистрала 101 Юг бе натоварено; Сонтера извади изпод седалката си полицейски буркан, пресегна се през прозореца и го закрепи на покрива. След като го включи, всички се отдръпваха от пътя му.

— Разкажи ми, Защитник — каза той. Ръцете му здраво стискаха волана.

Обясних му на пресекулки, че Ема е била въвлечена в интернет кореспонденция, за която съм разбрала съвсем наскоро, с някой с компютърно име Копача. Предадох му съвсем сбито моята собствена размяна на реплики с Копача. После му припомних за срещата на госпожа Кравински, ексцентричната, но заслужаваща доверие съседка, с мъжа, който търси Ема и е придружен от жена със сребриста кола. Жената, взела Ема след училище, е била с кола, която отговоря на същото описание.

— Имаш ли някаква представа кои са тези хора?

— Само подозрения.

— Какви?

— Копачът е замесен в убийството на Трейси, заедно с Джеймс. Това е някой от Тусон.

— Знаех си — отговори Сонтера, което ми даде обяснение, ако не как е разбрал, то защо пътуваме на юг, към Магистрала 60 Юг и Тусон. Тони се пресегна за мобилния си телефон, включен в запалката за цигари, и се обади на партньора си Еди, за да се увери, че е разбрал за хаоса в кантората на Кред и съдружници. След като се погрижи за това, позвъни на лейтенант Арло Браудър по пряката линия.

Свързаха го незабавно и той уведоми Арло за последното развитие на събитията, включително за жената със сребриста кола.

Сонтера бе включил говорителя на телефона и аз чух Арло да казва:

— Това се връзва с нещо, на което попаднахме при разследването на убийството на Уайънд. Ще направя проверка и ще се обадя след малко.

Вече бяхме подминали Тила Бенд, когато Арло звънна.

— Има една сребриста корола, регистрирана на името на Ели. Мичъл. Искате ли да я задържим?

Спомних си за снимката, която Хенли ми даде, и на която Джеймс Арън бе прегърнал Ели Мичъл. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАМО!

— Да! — извиках.

— Дадено — отвърна Арло.

— Арло, с нея има някой и те държат Ема! Сигурна съм!

— Успокой се, Клер. Ще ги задържим.

— Тя е майката на Джеймс Арън — допълних аз. — Значи е баба на Ема. — Светлинка проблесна в объркания ми от напрежение мозък.

Сонтера изруга.

Не можех да спра да мисля за жената. Осъзнах, че Ели е изпратила моята и на Трейси снимки със смъртни маски, тя се е опитала да ме прегази на паркинга на хотела и да смачка колата ми. Миризмата на цигарен дим и застояла бира дълго време дразнеха паметта ми, но все ми убягваха. Вече знаех, че тя е държала пистолет на тила ми в онази хотелска баня и тя ме е повалила долу. Може дори да е подпалила бунгалото на Силви, макар да ми изглеждаше малко преувеличаване на истината. По време на срещата ни в бар Цици имах ясното усещане, че Ели се опитва да пази Силви.

— Ели Мичъл — ахнах аз. — Тя е Копача! С нея си е писала Ема.

— Ще я намерим, Клер — обеща Арло.

— Побързайте — помолих аз. — Тази жена е луда. Един господ знае какво й се върти в ума сега.

Никога досега не съм била толкова уплашена, дори и когато гледах дулото на пистолета на Дани Мърдок и знаех съвсем добре, че възнамерявала запрати куршум между очите ми.

Сонтера вече караше с повече от 120 километра в час; един дежурен полицейски патрул от Аризона примигна с фаровете си за поздрав при разминаването ни.

Бяхме на около двадесет минути от Тусон, а аз на ръба на истерията, когато Арло се обади отново. Разбрах по гласа му, че нещата не се развиват по план.

— Открихме ги — съобщи ни той.

— Къде? — попитах.

— Закопали са се в един къмпинг, в подножието на хълма. Момичето е там, също и жената. Няма признаци за съучастник — мъж, но може и да е някъде наоколо.

Сонтера попита:

— Вече установихте ли директен контакт?

— Не можем да се приближим — отговори Арло. — Жената е въоръжена с ловджийска пушка и не искаме да рискуваме да нараним детето.

Затиснах уста с ръката си.

— Дайте ми указания за местоположението — сприхаво каза Сонтера.