Линда Милър
Горещи страсти (57)

57.

Бях оставила колата на Лорета в подземния, не на външния паркинг, затова взех асансьора за надолу.

Някои хора твърдят, че знаят, когато ги наблюдават, но мен напълно ме изненада. Мъжът от гробищата излезе иззад една колона и се усмихна почти извинително.

— Надявам се, че не те уплаших — каза. Предвид последвалите събития, тези думи бяха изключително странни. И беше някак прекалено късно, защото точно тогава всичко си дойде на мястото, макар и късно аз потръпнах от примитивен страх.

— Три на три — замислено промълвих. — Ти си Дани Мърдок.

Запазих присъствие на духа, пресегнах се и сграбчих пиперливия спрей в чантичката ми, но той се оказа по-бърз. Измъкна от якето пистолет четиридесет и пети калибър — несъмнено същия, с който възнамеряваше да ме застреля в Тусон, до гроба на баща ми.

— Чаках те да си спомниш — усмихна се нерешително той.

— Става дума за отмъщение — казах. — Ти загуби съпругата си и двете деца, когато Нед Ленч се блъсна в тях и затова поиска три човешки живота в замяна.

— В началото не го планирах така — отговори мъжът кротко, почти със съжаление. — Просто исках да накажа теб и Харви Кред, защото освободихте Ленч. Ако не се бяхте борили така усърдно за него, моето семейство все още щеше да е живо.

— Ами Джанет Бейлин?

— Помислих я за теб. Караше кола като твоята и седеше в твоя кабинет.

— Ами Денис Робинс?

— Друг нескопосан опит. Май не съм създаден за тази работа.

Бях съсредоточила вниманието си върху пистолета четиридесет и пети калибър, наблюдавах как цевта се движи назад-напред, докато той говори.

— Остави пистолета, Дани — разумно се опитах да го убедя. — Достатъчно убийства бяха извършени.

Той поклати глава, изглеждаше тъжен.

— Не. Стигнал съм чак дотук. Ако те пусна сега, със сигурност ще отида в затвора.

Чувствах се забележително спокойна, внезапно, като че ли стоях извън тялото си, започнах да наблюдавам как се развива сцената. Новата Клер определено контролираше ситуацията. Жалко, че продължителността на живота й щеше да бъде около десет секунди.

— Мога да ти помогна, Дани — заявих. — Зная, че не го вярваш, но е истина. Ти трябва да отидеш в болница, а не в затвора.

Изражението на лицето му бе странно замечтано. Несъмнено той вярваше, че моята смърт ще му донесе спокойствие, ще изкара демоните му веднъж и завинаги, и, да си призная честно, не хранех големи надежди да го убедя в противното.

— Клер, Клер — изрече той цитат от електронните си писма, които ми бе изпратил, — не знаеш ли, че е пагубно да защитаваш злите в техния грях…

Изведнъж ме осени прозрение и попитах:

— Доктор Недъртън?

Кимна:

— Опасявах се, че ще го отървеш. Ще го оставиш да се измъкне, въпреки че е наранил всички онези хора. Трябваше да спра това.

В миг лицето на Дани се изкриви от мъка, от ярост, от десетки други неясни емоции и той бързо поклати глава.

— Семейството ми беше унищожено, Клер; съпругата ми, децата ми, всички те загинаха. Главата на сина ми бе премазана, гръбнакът на жена ми бе напълно прекъснат при удара. Практически всяка кост от малкото телце на Абигейл бе счупена. Знаеш ли за колко време ги е настигнала смъртта?

Задържах погледа му.

— Съжалявам, Дани — казах. И наистина го мислех.

— Съжаляваш? — възрази той, лицето му бе почервеняло, ръката му стискаше пистолета все по-здраво. — Прекалено малко, прекалено късно!

— Да вземеш закона в свои ръце и да убиваш хора, няма да върне семейството ти, господин Мърдок. Харви, госпожа Бейлин и аз си вършехме работата, това е всичко.

Мъжът едва не се задави от ярост.

— Работата си? Вие бяхте не по-малко лоши от него, всички вие, които отвързахте подобен човек да влезе в обществото. Как можахте?

Нямаше време за реч невинен до доказване на противното. Адвокатката бе изчерпала отговорите си.

Тъкмо когато си помислих, че всичко е загубено — да се изправим пред фактите, пистолет четиридесет и пети калибър в лицето решава нещата, — чух изскърцването на гуми на тротоара; Дани също ги чу, колкото и да бе разсеян. Той се завъртя и едновременно с това натисна спусъка, направи огромна, с форма на пролетен цвят дупка в багажника на колата на Лорета и Кип. Измъкнах пиперливия спрей от чантичката и се дръпнах зад една колона, тъкмо когато към нас изрева голям Буик от около 1985 година с госпожа Кравински на кормилото.