Линда Милър
Горещи страсти (54)

54.

Сонтера събра нещата от кутията за обувки, сложи ги вътре и я остави на нощното шкафче. После се опъна на леглото до мен, подпрян с две допълнителни възглавници. Носеше дънки, морско синя тениска и вече бе изритал обувките си.

Радвах се на присъствието му, но поради някаква причина не можех да се накарам да му го кажа.

— Споменах ти, че може да съм заразна.

— Вероятно просто еднодневен вирус. Грип върлува из града.

Оказа се, че е прав, но в онзи миг малко се нацупих. Вероятно е само вирус, но сега го усещах като Черната Смърт. Един мъж винаги омаловажава страданията на жената. И при най-леката настинка Сонтера очаква незабавно разследване от Центъра за контрол на заболяванията.

— Не ме обвинявай, ако се разболееш — казах аз и подсмъркнах.

— О, това е към края на списъка ми от обвинения към теб.

— Не започвай — предупредих го. Знаех, че в края на краищата ще се окаже безсмислена молба.

Той въздъхна:

— Нямах намерение да започвам. Сега съм тук, за да ти окажа морална подкрепа и може би да получа малко в замяна.

Положих глава на рамото му. Не съм направена от стомана, макар понякога да изглежда така.

— Ема е у дома — напомних му, в случай че е в настроение да ме обладае безмилостно. Ако племенницата ми имаше шофьорска книжка, вероятно щях да я изпратя да свърши нещо.

Той се засмя:

— Да. Зная. Тя ми отвори вратата. Успокой се, Клер. Просто си лежим тук, напълно облечени и не правим нищо, за да нараним психиката й. — Снижи гласа си. — Освен това тя е на тринадесет. Знае, че сме правили секс. Децата в наши дни разбират много неща.

Въздъхнах. Вероятно беше прав; Ема не изпуска много.

— Да, расте прекалено бързо.

— С всички деца е така — отговори той. Аз отново задрямах, а когато се събудих, Сонтера вече го нямаше. Включих нощната лампа и намерих бележка, подпряна на циферблата на часовника. Не си се откачила, Защитник — бе написал Тони. — НЕ СЕ ВРЪЩАЙ в Тусон, без да ми се обадиш. Арло каза, че там е горещо, страховити времена, и не става дума за прогноза за времето. Беше се подписал с голямо, категорично С.

Първото нещо, което осъзнах след прочитането на бележката, беше как ме вбесява мъжкарското поведение на Сонтера. Второто — еднодневният вирус ме бе напуснал. Чувствах се възбудена, някак ужасяващо, сякаш съм упоена е достатъчно адреналин, че да стимулира и вкаменена риба.

Може би, заключих, това бе енергийната терапия на госпожа К. Внимавайте, безбожници — имах достатъчно опит с методите й и знаех, че има нещо в тях. Само целта й понякога бе замъглена.

Захвърлих бележката на Сонтера, взех кутията със спомени на Трейси, най-тъжната колекция, която някога бях виждала, и отидох долу в кабинета. Там включих настолната лампа и седнах да изучавам всяка изрезка, останала от сестра ми. Намирането на нещо бе само въпрос на време, сигурна бях.

В гимназията Трейси бе изписала цяла тетрадка с мрачни, мелодраматични стихотворения и аз ги прочетох едно по едно. Не бях имала представа — дори при всички онези повърхностни проблеми, служещи като червени знаменца, — че сестра ми е такава изгубена душа. Разбира се, тогава самата аз съм била дете и съм се борила със своите собствени чудовища.

След полунощ оставих кутията настрани, имах нужда от почивка, и отидох в кухнята, за да си сваря чаша чай. Когато се върнах и настаних обратно, Бърнис вече бе слязла долу при мен, сви се в краката ми и заприлича повече на парцал за бърсане, отколкото на куче. Усмихнах се, успокоена от присъствието й, въпреки че тя не би могла да ме спаси от нещо по-голямо от паяк.

Сръбвах от чая си и се обърнах към верния ми лаптоп, тъй като настолният компютър все още бе в другия апартамент; включих се в интернет от задължение, не от желание. Съвсем разбираемо бях нервна от очакващото ме там, но определено нямаше време да заравям главата си в пясъка.

Нямах нови електронни писма, за мое облекчение; после проверих любимия ми новинарски сайт и открих защо Сонтера бе написал, че събитията се сгорещяват в Тусон. Санди Пидмонт бе вече извън всякакво съмнение, ала смъртта на Джъстин Недъртън определено бе класифицирана като убийство.

Обадих се на Сонтера, тъй като все още бях достатъчно раздразнена, за да не ме е грижа дали си почива.

— Какво? — поздрави ме той с надебелял език. Без здравей, без нищо друго.

Почувствах някакво пристягане, дълбоко долу. Не потърсих значението му.

— Споменах ли ти, че Санди Пидмонт не е жена? — Предполагах, че вече знае, но ми хареса да го кажа. — Спомняш ли си човека, към когото отправяше нежни погледи по време на обяда ни в Омнис.

— Клер? — прогърмя Сонтера, явно раздразнен. — Да не би да ти се е разхлопала дъската от температурата или нещо подобно? Знаеш ли колко е часът?

Пренебрегнах всичко това.

— Е, какво мислиш? — попитах жизнерадостно.

— Мисля, че не си с ума си.

— Той те възбуди — казах.

Това вече го събуди напълно.

— Не е! — изстреля обратно Тони.

Реших да не насилвам повече нещата — все още.

— Той изглеждаше великолепно като жена, все пак — продължих. — Честно, май съм малко разочарована. В бележката ти пишеше, че в Тусон става горещо. Джъстин Недъртън бе официално замразен. Стари новини, Сонтера.

Тони бе все още крив.

— Става въпрос за онзи Дюпри, който е арестуван. Според Арло този глупак се крие постоянно след убийството на сестра ти. Излиза, че Арън, с помощта на свои приятелчета, го е наранил, доста много, след като е открил, че Трейси възнамерява да вземе Ема и да избяга с гаджето си.

— О, божичко — прошепнах, — кога е станало това?

— Седмица-две преди изчезването на Трейси според Любовника.

— И Дюпри просто я е оставил да се изправи сама пред Джеймс? — Яростна горчивина изгаряше гърлото ми.

— Прилагали са му тракция в някаква мексиканска болница — обясни Сонтера.

— Защо не ми го разказа преди?

— Защитник, при последната ни среща ти изглеждаше ужасно зле.

— Копеле — казах аз и имах предвид Джеймс, Дюпри, баща ми и двамата Харви, а може би и всички мъже общо.

Започнах да плача.

— Идвам — обяви Сонтера. Можех да го видя как отхвърля завивките и се изправя в леглото. Тъй като Тони спи гол, тази малка сцена можеше да се включи само във филм, забранен за деца до 16 години.

— Да не си посмял — изсумтях.

Той не каза нито дума повече; само хлопна слушалката така силно, че ме накара да подскоча. Затворих, чух познат звук откъм компютъра и се обърнах да видя електронно съобщение от скъпия стар Копач. Може би заради късния час, но ми отне известно време, докато осъзная, че той не търси Ема. Знаеше, че говори с мен.