Линда Милър
Горещи страсти (44)

44.

Когато успях да се присъединя към нея, Ема вече беше в кухнята и делеше палачинките на Корнелия с кучето. Тя се усмихна безрадостно и на поздрава ми кимна леко в знак, че ме е забелязала.

Поставих ръка на рамото й; момичето се отърси с внимателно движение.

— Ще има ли погребение за баща ми? — попита племенницата ми. Гръбнакът й бе изправен, а брадичката леко вирната.

Почувствах се зле чак до мозъка на костите. Корнелия, закотвена до печката, улови погледа ми и го задържа. Ние двете не бяхме имали възможност да поговорим надълго и нашироко, но аз бях сигурна, че Лорета я е информирала.

— Предполагам — казах, но всъщност не знаех. Истината бе, че възможността дори не ми бе хрумнала.

— Въобще не те е грижа за смъртта му, нали? — попита Ема с тъпичък, но изпълнен с горчиво предизвикателство глас.

— Не исках това да се случи — промълвих аз и преглътнах сълзите.

— Искам да видя гроба му. — Момичето скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава ние ще направим и това.

— Не ние. Само аз.

Потиснах въздишката си. Корнелия ми хвърли съчувствен, окуражителен поглед и отново започна да бърка тестото за палачинки.

— Добре — казах.

Корнелия се обърна, очите й пак бяха изпълнени със съчувствие:

— Хапни малко, Клер.

Поклатих глава.

— Благодаря все пак. — Избягнах втренчения поглед на Ема, въпреки че изгаряше плътта ми, като проверих колко е часът. — По-добре да тръгвам, имам уговорена среща.

Излязох, качих се в колата на Лорета, включих мобилния си телефон в запалката за цигари, за да запазя скоро заредената батерия и порових в паметта си за ресторанта, в който имах среща с доктор Недъртън. Колкото и да ми бе ниско мнението за моя клиент, сто пъти повече предпочитах да мисля за него, отколкото за разрива между мен и Ема или събитията, дето го предхождаха.

Превключих умствените и емоционалните си скорости, но не така плавно, както го правех преди.

При появата ми Недъртън стоеше на паркинга на ресторанта с ръце, пъхнати в джобовете на панталона, и с нещо подобно на вестник под мишница. Бях там, където се предполагаше да бъда и то съвсем навреме, но очевидно вече бях направила погрешна стъпка.

Нищо ново.

Излязох от колата с куфарче в ръка и отидох да взема лаптопа от багажника.

— Добро утро, докторе — наложих си да проявя жизнерадост и се надявах част от нея да се прехвърли върху клиента ми.

Не стана. Той вече стискаше вестника в ръка и го размаха така, сякаш ще ме тупне с него по главата.

— Искам да ги съдя! — изрева мъжът.

Огледах паркинга, видях семейства, които влизаха и излизаха от ресторанта. Не един загрижен поглед бе отправен към нас.

— Ще трябва да се успокоите — казах. — Ако ли не…

— Видя ли това? — изсъска той и бутна вестника към мен.

Поклатих глава, взех вестника, но не го отворих.

— Да влезем вътре. Хората са се вторачили в нас, а не е добре за обществения ви образ. — Запътих се към главния вход, Недъртън ме последва, а при вратата избърза и я задържа, за да вляза. Заведението бе популярно, но не беше натъпкано; поискахме и получихме една доста уединена маса зад джубокса, който за щастие мълчеше.

Сервитьорката ни гледаше със сдържан интерес, сякаш мислеше, че искаме да сме сами, за да се гледаме влюбено. Явно не бе забелязала нито куфарчето, нито лаптопа. Изгледах я с надеждата да я накарам да се опомни малко, но тя май не схвана намека ми.

Когато момичето си тръгна, аз разгънах вестника и усетих стягане под лъжичката. Заглавието наистина изкрещя новината си към мен БИВША ЛЮБОВНИЦА ПРОДАВА ИСТОРИЯТА СИ НА ХОЛИВУД — пишеше там. Отдолу бе снимката на доктор Недъртън и на Санди Пидмонт, без перука, грим и женски дрехи, а с мъжко облекло.

Първоначалната ми реакция, признавам си, бе истинско облекчение. Статията не разказваше как съм убила Джеймс Арън.

След това, малко късно, ме озари идеята. Уха! Санди Пидмонт е мъж.

С мъка се въздържах да не се обадя на Сонтера и да го информирам.

— Господи — въздъхнах, ала хапех вътрешната страна на бузата си, за да не се усмихна или, още по-зле, да не се разсмея на глас. Сонтера, който бе флиртувал с Пидмонт по време на обяда в хотел Омни миналата седмица, ще даде лудешки на заден веднага щом му разкажа тази история.

— Направи нещо! — извика Недъртън. — Вземи съдебно разпореждане, заповед за задържане, каквото и да е! Не искам да свърша като герой от филма на седмицата!

Прекалено късно, помислих си, може би малко неблагодарно. Когато заговорих обаче, гласът ми бе изпълнен със съчувствие, защото бях имала няколко мига, за да се съвзема.

— Докторе, смущаващо е за вас, зная, но не би трябвало да навреди на делото…

— Ще убия това копеле!

Хората от съседните маси се обърнаха към нас, на лицата им се четеше тревога. Опитах се да ги успокоя с искрена усмивка.

— Доктор Недъртън, моля ви! Ще видя какво мога да направя относно филма, но, честно казано, възможностите ни са доста ограничени. Според закона господин Пидмонт е съвършено свободен да разкаже историята си.

— Но това не е само неговата история — изсъска докторът; вените му по челото и врата се издуха. — Тя е и моя!

Потиснах въздишката си. Не зная защо хората никога не предвиждат бъдещия скандал още докато го създават. Вместо това те обикновено са с вързани очи, когато забъркват кашата.

— Говорихте ли с него?

— Опитах — получих един малко по-спокоен отговор, — но той не приема обажданията ми. Иска отмъщение; това е целта, нали знаеш. Просто отмъщение.

Няма съмнение, че за Аликзандър Пидмонт беше наистина приятно, ала моят клиент изглежда бе на ръба да се пръсне.

Изчаках го да се поохлади малко, отне му доста време.

Най-накрая цветът му възвърна почти нормалния си цвят и той изглеждаше не чак толкова разпален.

— Има ли нещо ново за мен? — попитах учтиво, когато гърдите му спряха да се издигат. Вече бях включила компютъра. — Проведох разговори с всички хора от вашия списък и, честно да си призная, те ми звучаха сякаш четат от напечатан сценарий. Съдията ще забележи определен модел тук.

Докторът погледна глуповато.

— Ами, дадох им някои предложения — призна той.

Костюмът ми бе строго официален и не подканваше към волности. Чифт малки очила с частична рамка, кацнали на носа ми, биха придали съвършена завършеност на всичко, но, но дяволите, зрението ми е чудесно.

— Д-р Недъртън, загазили сме и то без да броим проблема с господин Пидмонт — заявих аз, тъй като прям подход изглежда действаше най-добре при него. — Прегледах публичните материали на прокуратурата милион пъти, търсех поне една вратичка, но не намерих нищичко. Кръгла нула. — Замълчах и наблюдавах как възприема грубата истина. — Ако искаме да водим това дело успешно, ни трябва нещо повече от хор съпруги от провинциалния клуб, които пеят един и същ химн във ваша възхвала. Трябва ми нещо солидно.

Докторът облиза устните си.

— Той е лъжец — изсъска и отново придоби лудешки вид. Толкова за наивната ми вяра, че сме се придвижили отвъд възпламеняващата вестникарска статия.

— Докторе, има други предявени обвинения…

— Зная, зная. Семейство Дорсет. Вярно е, че операцията не мина успешно, понякога това се случва. Госпожо Уестбрук, ако се завежда дело срещу всеки сърдечен хирург, който някога е загубил пациент след операцията, срещу всеки психиатър, който някога е работил с потенциален самоубиец…

— Има нещо вярно, д-р Недъртън — казах тихо. — Хората понякога умират или страдат от продължителни отрицателни въздействия след операцията. Разбира се, това е операция по желание и има различен правен и морален аспект. Ала мога да ви уверя, че да избухвате на обществено място, не е много благоразумно.

Той сякаш изпусна въздуха пред очите ми.

— Добре — съгласи се мрачно.

Точно тогава дойде сервитьорката, любезничеше, правеше мили очи и се суетеше като полудяла. Недъртън си поръча овесени ядки с обезмаслено мляко, а аз си избрах бекон с яйца, при което добрият доктор ме погледна със страдалчески поглед. След като вече бях влязла в ролята си на адвокат и се бях откъснала за кратко от яростната тъга и объркване на Ема, апетитът ми се бе възвърнал.

— Защо искате точно аз да се занимавам с вашия случай? — попитах, когато сервитьорката отново се отдалечи. — Мога да разбера защо бихте наели Харви. Той бе Мечтата; имаше години опит и контакти навсякъде. Аз практикувам само от…

— Харви каза, че след него ти си най-добрата във фирмата. Искаше да придобиеш известен опит и възнамеряваше да те напътства иззад кулисите.

Трябваше ми известно време, за да го възприема. Харви Кред старши никога не бе проявявал специално отношение към мен и не ме бе отличавал, с каквато и да е похвала. Точно обратното, все излайваше заповеди и намекваше, че проституирам с някои съдии.

— Аз съм добър адвокат. Имам отличен, дори изключителен ум. Но ще мине много, много време, преди да вляза в лигата на Харви — изрекох безизразно. Е, ако живея правилно и вземам витамини.

— Не може да не си знаела — настоя д-р Недъртън и се усмихна леко похотливо, — че Харви кроеше планове за теб. Големи. Вече се бе уморил от Бетси; самият той ми го каза. Наистина ли очакваш да ти повярвам, че никога не си, ами, била ангажирана в извънработно време?

— Нямаше нищо, повтарям, нищо романтично между Харви Крет’н, Харви Кред, и мен. — Ала Харви вероятно бе оставил Недъртън и много други хора е впечатлението, че е купил нещо повече от ума ми, докато ме издържаше в юридическия факултет. Егоистично копеле.

 

Недъртън се вторачи в мен подобно на турист, който наблюдава избухването на гейзер към небето.

Каква наивна идиотка съм била, въпреки цялата ми улична мъдрост. Господи, дали Сонтера вярва, че чрез секс се издигам нагоре, ако не до върха, то поне до средата? Гласът ми стана измамно мек.

— Значи вие съвсем естествено си помислихте, че ако съм се заигравала с Харви, ще го направя и с вас?

Не е много трудно да стигна до подобен извод. Беше ми сервирал романтична вечеря в приказно осветена градина. Беше ми предложил обиколка на имението си. Да, знаех, че Недъртън иска, дори очаква, секс. Само не бях разбрала, дори не си бях представяла, че Харви Кред, шефът ми, мой далечен роднина, за бога, бе подвел хората да вярват, че споделям леглото му. Той бе сринал и личното, и професионалното доверие на всички към мен.

— Харви — измърморих аз яростно, — кучи сине…

Затворих рязко лаптопа и се пресегнах към дръжката на куфарчето.

— Къде отиваш? — поиска да узнае Недъртън.

— У дома — отговорих. Ще ме уволнят, ще се разоря, ще потъна в дългове до края на земния си път, дори ще ме съдят за разваляне на договора, но не ми пука. През цялото време интуицията ми подсказваше да не защитавам този мазник, но аз не се вслушах. Е, сега се вслушвах. Ще намеря начин да се изплатя и ще си намеря нова работа, с която поне малко да се гордея. Няма единствено да преглъщам повече тъпотии. — Намери си друг адвокат, докторе.

От самодоволно изражението му бе станало ужасено.

— Не можеш да направиш това — каза. — Никой друг няма да поеме случая!

Ето какво било! Нито един адвокат в щата Аризона не е достатъчно глупав, за да приеме да го защитава. Освен мен, разбира се.

— Довиждане и късмет — изсъсках аз и си излязох.

В началото не знаех какво да направя. Не бях в настроение за нов сблъсък, или не-сблъсък, с Ема и бях прекалено ядосана, за да се обадя на Харви младши, дори на Лорета, която определено щеше да приветства решението ми да се откажа от делото Недъртън. Лесно й е на нея, помислих си в изблик на недоволство. Тя не трябва като мен да се безпокои за всяко пени, което минава през банковата й сметка.

След като успях да си поема дъх, реших да се обадя на Арло Браудър и да го попитам дали е научил нещо ново за смъртта на Трейси. Наистина исках да узная, а и разговорът с него щеше да отвлече мислите ми от факта, че вероятно току-що бях приключила кариерата си. Реших, че по това време следващия месец може би ще сервирам коктейли.

Може би в Кейв Крийк има свободно място в Хорни Тоуд…