Линда Милър
Горещи страсти (40)

40.

Все още седях там, готова да се боря за живота си, когато чух изскърцването на автомобилни спирачки навън. До мен, някъде от далеч, долетя гласът на госпожа Кравински, долу се чуха викове и силно тропане, после трясък, последван от стъпки, които се качваха тежко нагоре по стълбите.

Двама униформени полицаи нахлуха в стаята с извадени пистолети. Погледнах ги тъпо.

— Мъртъв ли е? — попитах дрезгаво. Мисля, че можех да бъда извинена за един глупав въпрос при тези обстоятелства.

Един от полицаите, жена, светна лампата и при вида на сцената прибра пистолета си в кобура.

— Господи Исусе Христе — измърмори партньорът й.

— Клер! — госпожа К. клекна до мен, прегърна ме, независимо от кръвта, оръжието и всичко. — О, Клер, добре ли си, мила?

Полицаят се наведе към Арън, за да провери на гърлото за пулс, погледна партньорката си и поклати глава.

— Какво е станало тук? — тихо зададе въпроса си полицайката. Не можах да прочета името й на значката върху униформата; губеше се в сиянието от отразена светлина.

— Това май е съвсем очевидно — заяви госпожа К. нетърпеливо, а ръцете й все още ме обгръщаха. Позволих си леко да се облегна на нея. — Този… този престъпник е нахлул в апартамента й и се е опитал да я нарани.

— Бихме искали да чуем историята от нея — каза полицаят благоразумно.

Ново трополене се чу отдолу. Шум отстъпки по стълбите.

— Клер! — това бе Сонтера и при звука на гласа му аз се разплаках. Видът му срина и последната ми защитна стена.

Сонтера коленичи, лекичко избута госпожа К. и ме придърпа близо до себе си. Не каза нищо, само ме държеше и ме люлееше бавно. Дрехите му бяха влажни от дъжда и аз усетих биенето на сърцето му през пижамата си.

Еди Колумбия също дойде. Туптящ, неясен образ се изпречи пред мен: Еди, подобно на другото ченге, проверява Арън за признаци на живот.

— Извикайте медицинския екип — нареди той на един от униформените — и доведете специалистите по местопрестъплението.

— А линейка? — попита жената.

— Не е лоша идея — отговори Еди и ми хвърли съчувствен поглед.

Все още коленичил, Сонтера обхвана лицето ми с две ръце и ме погледна в очите:

— Клер, какво се случи тук?

— Ти си получил съобщението ми — казах глуповато.

— Какво съобщение?

Затворих очи и щях да припадна, ако Сонтера не ме бе подкрепил; той здраво стисна раменете ми и ме разтърси леко, възстановително. Отново повтори:

— Какво съобщение, Клер?

— О, господи — прошепнах, — обадих се на мобилния ти номер…

Госпожа Кравински беше някъде в периферията на погледа ми, един цветен проблясък.

— Аз се обадих на полицията, скъпа — кача тя. — Чух някой да пищи.

Прошепнах Благодаря и после рухнах до гърдите на Сонтера, като цялата светлина се отдръпна от мозъка ми.