Линда Милър
Горещи страсти (26)

26.

Така се хвърлих към Сонтера, че през тънкия дънков плат на якето му усетих служебния револвер, затъкнат в удобния кобур за рамо, и реагирах сякаш се изгорих.

Сонтера погледна лицето ми, което не бе в най-добрата си форма, засмя се, избута и двама ни в стаята и затвори вратата.

— Да — пошегува се дрезгаво, — имам оръжие в джоба си и да, аз също се радвам да те видя.

В този миг вече вървях лудешки назад и напразно се опитвах да възвърна част от достойнството си, което бях загубила, когато отворих вратата и го видях да стои в коридора.

— Какво правиш тук? — поисках да узная, макар да закъснях с няколко удара на сърцето и да стоях прекалено близо до него. — Положението в Скотсдейл трябва да е доста спокойно, щом като могат да се лишат от един криминалист.

— Еди ме покрива — отговори той и ме огледа с изгарящ поглед. Премълчаваше нещо, но май не бях готова да го чуя, затова не го притиснах, поне не тогава. — Добре ли си, Клер?

Седнах в края на едно от двете широки легла в стаята, изпънах гръб и се опитвах да седя възможно най-близо до ръба.

— Добре съм — отговорих.

Сонтера съблече якето и го метна на облегалката на стола, който бе до малкото бюро. Отдолу носеше бяла тениска и се виждаше неизменния кобур, заедно със служебния револвер. Често се бях чудила кое ме възбужда у мъжете, които носят кобур през рамо, но не съм готова да попитам някой, който наистина знае. Като моя терапевт, например.

— Въобще не изглеждаш добре — отбеляза Сонтера. — Имаш торбички под очите.

— Благодаря — изстрелях обратно.

— Отпусни се. Защитник. Не съм тук заради нашата гимнастика.

Тази новина трябваше да ми донесе облекчение, но не успя. Всъщност малко бях разочарована и, разбира се, не бях сигурна, че няма аз да се впусна в гимнастиката. Все пак успях леко да се охладя.

— Как пристигна толкова бързо? — попитах с надежда да нормализирам атмосферата, която бе доста огнеопасна.

Сонтера дръпна стола, на който бе оставил якето си, обърна го, яхна го и остана с лице към мен и ръце подпрени на облегалката. Опитах се да не забелязвам изпъкналите мускули на ръцете, тъмния тен, пепеляво кафявата коса, но ми беше изключително трудно. Тони е огромен и е почти невъзможно човек да го пренебрегне.

— Карам бързо — отговори. — Освен това вече бях в колата си, когато ми се обади първия път, така че тръгнах право насам. Еди провери Тревор Трент. Изглежда момчето е било на събиране на младежката църковна група, за изкупление сигурно, докато ти се опитваш да се убиеш тук. Има цяла стая свидетели, готови да се закълнат за алибито му. Баща му е също чист: извън щата е, на някакъв семинар.

Дотук с удобната ми теорийка. Поех си дълбоко дъх, после го изпуснах бавно. Тогава започнах да треперя. Кимнах с глава към телефона.

— Прослушай съобщението — измърморих аз, като не можех да погледна Тони. — Чакаше ме, когато се върнах в стаята, след разговора ми с полицията.

Намръщен, Сонтера се изправи, отиде до нощното шкафче между двете легла, вдигна слушалката и натисна подходящите бутони. Наблюдавах го, докато слушаше, видях как стиска челюст. Запази съобщението, точно както и аз бях направила, затвори и се обърна да ме погледне.

— Някаква идея е кого си имаме работа тук? — попита.

— Може би Джеймс, а може би някой от неговите приятели. Не съм сигурна, че ще разпозная гласа, ако се опита да го преправи.

Той седна на другото легло и аз се извъртях, за да бъда с лице към него. Колената ни се докосваха точно както под масата в Ел Енканто, когато обядвахме заедно.

— Огледах колата ти, преди да се кача — уведоми ме той тихо. — Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Кимнах отново, въпреки че това беше лъжа и Тони го знаеше не по-зле от мен. Не бях сигурна за нищо тази нощ.

— Свърза ли се със застрахователния си агент?

Опитах да се усмихна:

— Може да се каже. Не е като по телевизионните реклами, където те тичат с чек към теб, лъкатушейки между паднали дървета и изпокъсани електрически жици. Свързах се с гласовата му поща.

Изражението на Сонтера не се промени; беше изключително сериозен, не се поддаде на шегата.

— Нападателят е искал да свърши работа, Клер. Не се е опитвал просто да те сплаши. Искал е да те убие. Идеята е била да те затисне между бронята на тяхната кола и страничната врата на твоята. Неприятна история.

Примигнах. Бях изчерпала духовитите си отговори и просто кимнах.

Сонтера въздъхна. Умилостиви се малко. Беше свикнал да върти на шиш заподозрените в убийство и вероятно би могъл да продължи да ме разпитва часове наред.

— Изтощена си — каза. — Кога успя да подремнеш за последно?

Жадувах някой да се погрижи за мен; такава новост е, че не можах да устоя да не се насладя на това състояние.

— Много неща се случиха — отговорих.

Тони не направи никакъв коментар повече за явната ми умора, а отиде до бюрото и потърси менюто от ресторанта долу.

— Умирам от глад — заяви той и аз посрещнах с удоволствие смяната на темата. Той прегледа предложенията. — Чийзбургер звучи добре. Ти искаш ли нещо?

Замислих се.

— Сандвич с бекон, маруля и домат — реших. — А също и студен чай.

Сонтера се пресегна към телефона, а аз влязох в банята, където напълних една гореща вана, съблякох дрехите си и се потопих до брадичката във водата. Когато имам тежък ден или преживея някаква травма, ми се иска да се потопя. Иди, че разбери това.

Наслаждавах се известно време, после чух как Тони отваря вратата и приема доставката за нашата късна вечеря. Излязох от ваната, изсуших се и облякох хотелската хавлия, която бях намерила в шкафа по-рано. Масичка на колелца стоеше между двете легла, а Сонтера седеше с лице към мен, готов за вечеря.

— Бих станал в чест на твоето влизане — каза, — но тук е малко тесничко.

Махнах с ръка, за да отхвърля предложението, и се намърдах откъм моята страна. Храната изглеждаше добре и похапнах лакомо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Сонтера след края на вечерята. Все още обирах пържени картофки от чинията му и ги придърпвах през локвичката кетчуп сред останките на собственото ми ядене.

— Нов човек съм.

Той се засмя:

— Предполагам, че това е обнадеждаващо — каза и вдигна нещо като тост с останалия му студен чай. — Е, признавам известна слабост към старата ти същност.

В никакъв случай няма да поема тази нишка на разговора. Може да ми създаде само проблеми, а аз вече си имах повече от достатъчно.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах.

— Повярвай — отговори той. Думите се изтърколиха от дълбините на гърлото му.

— Можеш да спиш на второто легло, ако искаш — позволих си да кажа. Сонтера несъмнено бе възбуден, но ако отново правим секс, няма да ми остане и капчица здрав разум, а аз имах нужда от преценките си, при положение, че планирах да остана жива.

Дълго време ме наблюдаваше развеселено мълчалив, погледът му се плъзваше до мястото, където хавлията ми се прихлупваше, ала накрая въздъхна тъжно и се съгласи:

— Добре.

— Ако предположим, че въобще имаш намерение да останеш, де.

— О-о. Наистина възнамерявам да остана — провлечено изговори той.

— Ами твоята работа?

— Казах ти. Еди ме замества. Ще се върна утре, след като те настаня в друг хотел, ако не мога да те убедя да дойдеш с мен.

— Не мога да се върна, преди да свърша работата си тук — настоях тихо.

— Хубаво — мрачно прие той.

Най-накрая се наядох с пържени картофки и Сонтера изкара количката в коридора, докато аз стоях между двете легла и се чудех как все успявам да попадна в такива ситуации.

— В миналия си живот трябва да си бил сервитьор, който обслужва стаите в хотел — отбелязах, когато Тони се върна, затвори и заключи вратата.

Усмихваше се, когато се обърна към мен.

— Всъщност наистина съм бил. Как мислиш, че съм се издържал в колежа?

Това ми напомни за бар Цици, където бях припечелвала пари, за да платя обучението си. Посещението на някогашното ми любимо място бе все още прекалено ярко запечатано в ума ми, за да мога да говоря за него.

— Кое легло предпочиташ? — попитах.

Сонтера въздъхна и поклати глава:

— Твоето. Но тъй като няма да получа желаното, ще спя на леглото до вратата. Така ще мога да защитя целомъдрието ти, такова, каквото е, ако някой нахлуе.

Затворих очи. Сонтера ме дразнеше, но според мен вероятността за нападение беше толкова реална, че въобще не бе забавно.

— Добре — казах и се мушнах в другото легло, издърпах завивката до брадичката си и останах да лежа сковано в средата на матрака.

На Тони дори и това му се стори забавно; засмя се, откопча кобура, а аз стиснах здраво очи. Не помогна, зад червения отблясък на клепачите можех ярко да си представя как той издърпва бялата тениска през глава и разкрива кадифената кожа на гърдите, събува обувките и разкопчава колана на панталона. За щастие, макар и не много бързо, звуците на събличането най-накрая утихнаха и Сонтера щракна лампата. Реших, че вече е безопасно да отворя очи.

— Познаваш ли някого тук, Защитник? — попита Сонтера от тъмнината. Знаех, че лежи на една страна, подпрян на лакът. Не ме питайте откъде знаех. Просто така. Що се отнася до Тони имам някакъв чувствителен радар. — Някой, при когото можеш да отседнеш, докато ровиш за оправдателни доказателства за онзи луд касапин?

Ранчото на Кип и Лорета би могло да е подходящ избор, но се намираше прекалено далеч от града за моите цели. Освен това напоследък доста разчитах на услуги от тяхна страна.

— Не — отговорих и здраво стисках с пръсти чаршафите, сякаш очаквах Сонтера да скочи от леглото и да ме опустоши.

Едно момиче винаги таи надежди.

— Приятели? — Нежността в гласа му бе мръсен номер от негова страна; мога да се защитавам срещу всичко, освен срещу добротата. Свързано е с грижовността; не успявам да го приема добре, когато някой се суети над мен, но в същото време го жадувам.

Силви беше единственият човек в Тусон, който по някакъв далечен начин би могъл да мине за мой приятел, а тя не бе склонна да ме покани да преспя и да си поговорим по женски. Пък и след като Тревор и баща му бяха елиминирани от списъка на заподозрените, не бях напълно сигурна дали нападателят от паркинга не е нейният любим Хенли.

— Не го мисли, Сонтера — казах. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.

Отговорът му ме изненада леко.

— Ти ясно даваш да се разбере това — каза. Не можах да се въздържа да не си спомня други среднощни разговори в тъмнината, обикновено след няколкочасов палав секс. — Все пак сигурно има моменти, в които ти се иска да свалиш предпазния щит и да се оставиш някой да се погрижи за теб. — Тони замълча за миг. — Клер, защо не допускаш никой близо до себе си?

Трябваше да преглътна твърдата буца, образувала се в гърлото ми, преди да мога да отговоря.

— Има определени удоволствия, които момиче като мен не може да си позволи — казах рязко, — и сближаването с други хора е едно от тях.

— Момиче като мен? Какво, по дяволите, означава това?

— Образно казано, Сонтера. Мълчи и заспивай.

Той въздъхна и през петдесетината сантиметра празно пространство помежду ни аз чух как мести тялото си на матрака. Това простичко и вероятно невинно движение отново изостри опънатите ми нерви.

Все той има последната дума.

— Как беше при теб, Защитник? Като дете, имам предвид. Каквото и да се е случило, много те е объркало.

Не бих могла да обясня сълзите, които напълниха очите ми точно тогава и бях много доволна, че не може да ги види.

— Благодаря ти за въпроса, Сонтера. Такава развалина съм, защо не престанеш да се мотаеш наоколо ми?

— И аз съм се питал един-два пъти — каза той. — Не съм успял да намеря точен отговор. Разкажи ми, Клер.

Дявол да го вземе. Ако му хрумне да пропълзи в леглото ми и да ме прегърне, ще съм напълно загубена.

— Тъпа история — опитах да го измамя. — Ще ти стане скучно, преди да стигна до детската градина.

— Пробвай.