Линда Милър
Горещи страсти (23)

23.

Пътуването до Тусон отнема около два часа и половина по Магистрала 10 и позволява спиране на няколко места край пътя. Стигнах преди залез-слънце, сега вече стоях във фоайето на средно скъп хотел и плащах с кредитната карта, която ми даде Кред младши преди тръгването от офиса. Оставих чантите в стаята си, проверих банята и си поръчах по телефона салата Цезар и студен чай.

Докато чаках вечерята, набрах номера на Лорета в Скотсдейл.

Попаднах на Кип.

— Хей — подвикна той жизнерадостно.

Не можах да не се усмихна. Така въздейства Кип на хората, дори на адвокатите. Той е спокоен, умен, красив и богат. Много жалко, че не могат да го клонират.

— Хей — отговорих. — Лорета там ли е?

— Заведе Ема и кучето до близкия магазин Уол-Март. Пускат ли кучета в Уол-Март?

По-уместен въпрос е Какво прави Лорета в Уол-Март?, но си премълчах.

— Предполагам — отвърнах. После му дадох номера на стаята и телефона в хотела и го помолих да предаде на Ема и Лорета, че съм пристигнала здрава и читава. Той се съгласи, сбогувахме се и затворихме.

Честно казано, бях доволна, че приятелката ми я няма да ме върти на шиш петнайсетина минути.

Разопаковах си багажа и храната ми пристигна. Подписах сметката, добавих скромен бакшиш и сервитьорът си тръгна, като обеща да се върне след час за подноса.

Измих си ръцете, изядох салатата и после смених костюма, чорапогащника и чехлите с дънки, памучна риза и гуменки. Взех си чантичката, ключовете и мобилния и се запътих към паркинга, където бях оставила колата си.

Бяхме продали къщичката на баба ми веднага след нейната смърт, но аз отидох с моя сатурн до там заради старото време. Сега изглеждаше леко запусната и по-малка, отколкото бе в спомените ми. Полянката бе с прераснала трева, ала в пластмасови саксии на прозорците растяха буйно розови мушката, а под пурпурното тропическо дърво имаше люлка. Забавих малко, но не спрях; все пак хората, които живееха там, бяха непознати.

От квартала на баба отидох в бар Цици, разположен в една мръсна част на града, недалеч от университета.

Старата огромна неонова табела с женски гърди проблясваше неприятно на фона на красивото пустинно небе и аз почувствах бодването на неохотата, докато паркирах на чакълестия паркинг между лъскав Харли и стар камион с лепенка Обявен за дървеняк на бронята. Питбулът, завързан отзад, се озъби и заръмжа така, като че ли искаше да прегризе гърлото ми. Посегнах към пиперливия спрей, готова да го напръскам, ако веригата не издържи.

За щастие издържа, аз обърнах гръб на Брут и се запътих към страничната врата, която бе подпряна с две каси празни бирени бутилки. Като служител преди влизах през задната врата и кухнята, но, слава богу, тези дни вече бяха приключили. Повече никакви прозрачни тениски.

Сградата на бар Цици е била кръчма, в която са продавали нелегално алкохол, а преди това — страхотно честна каубойска кръчма на Стария Запад. Все още притежава оригиналните надупчени, хлъзгави дървени подове, въпреки че са покрити със сантиметър и половина черупки от фъстъци и други не толкова безвредни боклуци, а на бара са издълбани толкова много инициали, сякаш поколения червеи са вилнели там. Стените са изпъстрени с дупки от куршуми и не всички от тях датират от времената на наемните убийци на Дивия Запад.

Тази вечер музикалната уредба бе надута до дупка, сепаретата, повечето от високите столове на бара и игралните маси бяха заети, а елегантни същества с къси панталонки и униформени тениски бързаха насам-натам с подноси, пълни с чаши наливна бира. Господи, помислих си, била ли съм някога толкова млада?

Клиентелата се състоеше от каубои, велосипедисти, бизнесмени от други градове и захласнати колежани, точно както си спомнях. За мое облекчение не разпознах бармана. Не бях дошла на другарска среща в края на краищата и да се натъкна на Фреди Лорън щеше да означава да се върна към старите времена, времена, които бе по-добре да забравя.

Подсвирквания, дюдюкания и печално лишени от въображение предложения ме посрещнаха, докато минавах през тълпата, блъсках се и си поръчвах наливна бира. Никога не пия, когато карам, но вече достатъчно се чувствах не на място, че да си поръчам и диетична кола.

Барманът ме погледна дръзко, а аз се направих, че не забелязвам. Както каза Лорета, имам голяма уста, но не съм глупачка. Мога да си държа езика зад зъбите, ако е абсолютно наложително. Повечето време, дори.

— Сама ли си, сладурче? — попита той.

Тялото му приличаше на куршум, носеше опърпана спортна риза и от ушите и носа му се спускаха почти толкова косми, колкото от подмишниците. Долових гранивата миризма на дезодорант.

Пренебрегнах въпроса му.

— Търся Силви Уайънд — казах аз и пийнах една малка глътка от бирата, после я побутнах настрани, като че ли ми се стори недобра. — Все още ли е наоколо?

Барманът ми хвърли поглед, изражението му бе недоверчиво, сякаш ме подозираше в нещо мътно.

— Кой пита? — парира ме мъжът.

Извадих служебна визитка от страничния джоб на чантичката си и я задържах пред него.

— Клер Уестбрук — прочете след известно взиране в буквите. — Името ми звучи познато.

Нямах намерение да му съобщя, че съм работила в бар Цици като студентка; както вече казах, за мен това не бе точно завръщане у дома. Изчаках го да разгадае написаното.

Той отново присви очи към визитката и произнесе подозрително:

— Пише, че си адвокатка.

Държах езика зад зъбите си. Би трябвало да получа награда, че оставих всичко това да ме отмине.

— Да — отговорих.

— Какво искаш от Силви?

— Нейна приятелка съм — обясних. Преувеличавах малко. Силви сигурно щеше да си спомни, че сме били колежки, но никога не сме били приятелки. В онези дни се шляех с Лорета, както и с Трейси, разбира се. Разкъсвана между училището и работата, нямах много свободно време.

Барманът взе визитката, отиде до другия край на бара, показа я на висока, върлинеста като плашило жена, вероятно около шейсетте, с червило, което се прокрадваше в гънките около устата. Тя се наведе напред, за да ме погледне, после се плъзна от стола си и полека тръгна към мен. Усмивката й бе мъртвешка, а когато протегна ръка, видях татуировка на дясната ръка — червено сърце, прободено с три саби.

Усетих някакво леко, странно потръпване от неприязън и едва се въздържах да не се отдръпна.

За миг любопитството ми надделя и едва не я попитах какво я бе подтикнало да носи това сърце на ръката си, но аз съм адвокат все пак, не психотерапевт. Нямах никакви илюзии, че мога да й помогна да преобърне живота си или нещо подобно. Както и да е, дожаля ми за нея, въпреки че ме плашеше по някакъв особен, неопределен начин. Протегнах ръка.

— Ели Мичъл — каза тя. Гласът й носеше дрезгавото проскърцване на дългогодишен пушач. — Какво искаш от горката Силви? Ако си мислиш да й създаваш неприятности, съветвам те да върнеш задника си обратно на пътя.

— Някога работехме заедно — отговорих; надявах се да е достатъчно.

Тя ме огледа, стана още по-скептична:

— Работила си тук?

— Отдавна. — Държах брадичката си вирната и погледът — спокоен. Закон и ред 101: никога не им показвай, че си уплашена. — Някъде тук ли е?

— Може би.

Потиснах въздишка и казах:

— Вероятно можеш да й се обадиш. Кажи й, че Клер, сестрата на Трейси Арън, иска да я види.

Плашилото отдели още няколко минути, за да ме изучава, а аз отново потиснах настойчивото си желание да отстъпя назад.

— Ти си сестра на Трейси? — попита. Погледна ме през дима и разкъсвания от неонова светлина сумрак. — Тя не избяга ли някъде преди няколко години?

— Аз мисля, че е била убита — отговорих тихо.

— Заради това ли си тук?

— Не — отвърнах, въпреки че ако Силви знае нещо за смъртта на Трейси, несъмнено бих искала да го чуя. Нямаше да призная, че представлявам доктор Недъртън, ако не е наложително; не бях сигурна дали мога да разчитам на колоездачите, дори на каубоите, да ми помогнат в случай, че госпожа Америка реши да ме направи на пух и прах, а това не бе изключено, тъй като очевидно жената се опитваше да предпазва Силви и не харесваше твърде адвокатите. — Лично е.

— Силви не се чувства много добре напоследък. Може да ти откаже.

— Ще го преживея — блъфирах аз. — Просто я попитай, а?

Настъпи пауза, докато жената продължи своя вътрешен дебат. После промърмори някакво проклятие, обърна се, фъстъчените черупки захрущяха под очуканите й ботуши, и се запъти с тежки крачки към телефона на стената, където пусна четвърт долар и набра седем цифри.

Върна се след няколко минути, явно бе станала още по-подозрителна за мотивите ми, но ми даде адрес и аз изхвърчах, без да се обръщам назад. На паркинга питбулът продължаваше да пази ръждясалата таратайка и се скъса от лай, щом ме зърна, ала сега, в сравнение с жената, която току-що срещнах, той вече не ми изглеждаше толкова страшен. Не си направих труда да извадя пиперливия спрей.

Проверих задната седалка, преди да се кача в колата и не запалих двигателя, преди да заключа вратите. Потръпнах само като си спомних за своите дни в бар Цици, когато напусках заведението след затварянето му и то най-често сама. В онези години не бях достатъчно разумна, за да се плаша, но сега вече съм по-възрастна и, надявам се, по-мъдра.

Адресът, който Медуза ми даде, звучеше познато — в квартала, недалеч от мястото, където баба бе живяла — и аз се запътих незабавно натам, чувствайки се ужасно нервна. Силви явно се бе съгласила да се срещне с мен, но това съвсем не означава, че ще бъде отзивчива, особено след като й кажа как представлявам доктор Недъртън, а от морална гледна точка трябваше да го направя. Тя може да има грамадно, противно куче или грамадно, противно гадже, или и двете, ида ги насъска срещу мен.

Радвам се, че не трябва да върша подобни неща често. Не ми стиска да се занимавам с детективска работа.