Линда Милър
Горещи страсти (8)

8.

Сонтера бе оставил върху кухненския плот ключовете за колата си и бележка. Без пушене, пиене и/или случайни трупове, моля. Ще ти се обадя по-късно. С.

— Харесва те — каза Ема, докато от прозореца на дневната зяпаше навън. Дори да бе разбрала, че той прекара по-голямата част от нощта в моето легло, не го показа външно, а и аз не бях склонна да задавам въпроси.

— Хммм — отговорих. Не бях пила кафе, а вече увъртах. По дяволите, добра съм в това.

Племенницата ми се обърна и ме погледна.

— Защо не можеш да му се довериш, Клер?

Прокашлях се. Погледнах встрани; насилих се да погледна отново към нея.

— Много е сложно — казах. — Тони е добър човек. Смел, преуспяващ, честен, лоялен и истински. Всичко това. Обаче работата ни и философията ни раздалечава по начин, който е трудно да разбереш.

— Глупости! — Ема вирна брадичка, сега приличаше и звучеше толкова много като Трейси, че за миг дъхът ми спря. Наведе се и взе Бърнис на ръце, защото тя драскаше по крачола на джинсите й. — Разбирам доста повече, отколкото ти си мислиш.

Страхувах се, че е така, но не бях толкова глупава, че да си го призная.

— Хайде да закусим и да тръгваме. Ще те закарам до училище.

Ема обикновено ходеше с автобуса, но с всички тези случки напоследък не исках да я изпускам от поглед. Вече се бях уговорила с госпожа Кравински да я вземе след училище.

— Страхливка — нацупи се Ема. — Не играеш честно. Искаш аз да се разтворя пред теб, да ти разказвам всичко, за което мисля, но ти не споделяш с мен, Клер. Не споделяш с никого.

Тринадесет — напомних си мълчаливо — е трудна възраст.

— Приготвяй се за училище — казах аз и се върнах горе, за да си взема душ.

Сложих си маската на смелост заедно с грима и задължителния адвокатски костюм и след като оставих Ема в училище, наблюдавайки я как влиза без проблем вътре, се запътих към Кред и съдружници. През цялото това време обвинението на племенницата ми се въртеше непрестанно в главата.

Права ли е? Емоционална страхливка ли съм аз?

Не бях стигнала до някакво определено заключение, когато пристигнах в кантората, паркирах колата на Сонтера в подземния паркинг и взех асансьора до третия етаж.

Минах покрай приемната, кимнах на Хедър, но се опитах да не забелязвам жадното любопитство на лицето й, оставих куфарчето и чантичката си в офиса и тръгнах към кафемашината.

Кутия купени понички чакаха, когато влязох в служебното фоайе. Бях си сложила по половин фунт грим под всяко око и се опитвах да приличам на нормален човек, не човек, който намира трупове на паркинга на супермаркета и после половината нощ прави любов с неподходящия мъж.

Сипах си голяма чаша силно кафе; успях да пренебрегна поничките, макар те определено да ме предизвикваха и аз почти усещах сладката им глазура. Не исках излишните ми пет килограма да се превърнат в десет, затова тръгнах да се измъквам бързо и при обръщането си едва не залях Джанет е кафето.

Тя веднага се раздразни, типично за нея, но успя да ми отправи една от онези усмивки, които изглеждат сякаш са надраскани на лицето й с тъпия край на пирон.

— Добро утро, госпожице Уестбрук — поздрави тя треперливо. — Ние сме закъснели тази сутрин?

Отбелязах кралското ние и погледнах към стенния часовник над един от евтините, неудобни дивани, специално избрани, за да не предразполагат служителите да се мотаят наоколо в работно време.

Джанет бе облечена в тъмносин костюм, много подходящ за явяване в съда, а очите й бяха по-малки и по-лъскави от обикновено.

— Не съм сигурна за твоето работно време, Джанет — мило отговорих аз със заслепяваща усмивка, научена още в бар Цици, когато исках да поддържам дистанция с определени клиенти, но в същото време да ги накарам да оставят сносен бакшиш със сметката, — ала аз трябва да пристигна след двадесет минути. Значи съм подранила, а не закъсняла.

Малка бръчица се появи между веждите й, които имаха нужда от скубане, но Джанет се съвзе бързо и ми отправи нова строга усмивка. Огледа хубавия ми вълнен костюм с панталон, купен от сезонната разпродажба на Нордщром с втората или третата ми заплата от Кред и съдружници.

— Имаш ли дело, насрочено за днес? — попита тя, а аз се зачудих дали намира облеклото ми за подходящо или не.

В края на краищата не ми пукаше какво мисли. Бях доста безцеремонна, предполагам, за някой с моите ограничени финансови възможности, но това е то. Благоразумието вероятно представлява голяма част от храбростта, но аз бях успяла да възприема тази идея само на най-повърхностно ниво. Може би се дължи на дребнобуржоазното ми потекло.

— Делото няма да започне преди два часа — отговорих мило и без да бързам. — Клиентът е Тревор Трент. Междувременно имам да правя доста проучвания и изводи.

Хедър ме бе последвала във фоайето и ме наблюдаваше със страховито очарование.

— Снощи си намерила труп в колата си. — Гласът й излъчваше страхопочитание. — Съобщиха го по новините в десет.

За миг затворих очи и мислено изпънах рамене.

— Да — отговорих късо.

Джанет се вторачи изумено в мен. Очевидно и тя нито бе гледала излъчванията по медиите, нито бе отваряла сутрешния вестник.

— Какво!?

Около мен се бе събрала малка тълпа. Започнах да чувствам клаустрофобия. Обясних простичко и кратко какво се бе случило снощи.

— Божичко — възкликна Джанет, след като свърших. — Този човек, който и да е той, трябва да е объркал…

— Денис Робинс с мен — кимнах мрачно.

— Жената е имала рана на главата? Като на Харви?

Кимнах отново:

— Същата рана — признах аз.

— Това е ужасно — развълнува се Джанет, а очите й станаха замъглени, ясен признак, че мисли. Тъкмо започнах да вярвам, че вероятно съм я недооценила, когато тя продължи: — Не съм сигурна дали е редно да си тук. Ако някой те преследва, ние сме в опасност само защото ти си наоколо.

Благодаря много за загрижеността и безпокойството!

— Предполагам, че е така — отговорих безпристрастно.

Джанет продължи да обмисля:

— Може би трябва да работиш вкъщи известно време.

— Нямам нищо против — отвърнах. Все едно че говорех на стълб; колежката ми продължаваше да се взира невиждащо през мен, погледът й бе прикован и се съмнявам, че чуваше и дума от това, което казвах.

— Много зависи от това как ще се справиш с делото Недъртън, разбира се — мислеше на глас госпожа Бейлин, — а за Харви бе важно при случая Тревор Трент да се действа с възможно най-голямо внимание и финес. Бащата на Тревор е… беше… добър негов приятел.

Усетих как бузите ми почервеняват. Може би бях заела известно отбранително положение, освен това ме смути как повечето от колегите слушат и чакат Джанет да реши дали е безопасно аз да съм наоколо или не. Моята собствена безопасност въобще не се обсъждаше.

— Ще направя всичко възможно — казах аз. А възможностите ми са доста добри.

Джанет отново фокусира погледа си и нареди:

— До следващо нареждане, госпожице Уестбрук, трябва да се опитваш да не привличаш вниманието. Идвай в кантората колкото е възможно по-рядко.

— Няма проблем — отговорих аз и тръгнах към вратата.

— Искам пълен отчет — извика Джанет след мен с леко недоволство в гласа. — Победа или загуба. Остави съобщение на гласовата ми поща, ако не успееш да се свържеш директно с мен.

Можех да й отдам чест, ако стоях с лице към нея — признавам си всезнайко съм, — но за щастие вече се бях обърнала с гръб и почти бях стигнала до вратата.

— Няма проблем — отговорих жизнерадостно. Е, няма проблем, освен ако не откача от куката бедничкия малък Тревор заради опустошаването на ресторант с колата на баща му. В противен случай Тревор ще има голям проблем, а също и аз.

Върнах се в офиса, започнах да събирам папки и компютърни дискове, когато секретарката включи обаждане, от което се притеснявах и ужасявах, откакто разговарях с Майк Флечър.

— Той казва, че името му е Джеймс Арън.