Линда Милър
Горещи страсти (7)

7.

Едно тъмночервено петно се виждаше в средата на челото на момичето.

Изпищях, количката се затъркаля настрани и се блъсна силно в съседна кола. Чантичката ми падна на земята, аз коленичих, сграбчих китката на момичето и започнах да опипвам за пулс, но напразно. С периферното си зрение видях как някакъв мъж се приближава и нова вълна от ужас ме обля. Пипнешком опитах да намеря чантата си и мобилния телефон в нея.

— Господи! — извика мъжът, като видя тялото. — Какво става тук?

Някак успях да фокусирам погледа си на логото на супермаркета върху ризата му. Той бе служител от магазина, а не луд убиец. Започнах леко да се люлея на колене и една случайна мисъл как чорапогащникът ми с вече история прекоси ума ми.

— Обадете се на полицията — казах аз. — Моля, обадете се на полицията.

Докато спирачките на първата патрулка изскърцат на паркинга, наоколо вече се бе събрала тълпа — мъж със спортни гащета правеше цифрово видео на сцената, а аз стоях облегната на една от уличните лампи със скръстени ръце и колене меки като желе. Мила възрастна жена се бе опитала да ме убеди да чакам в нейния буик, но поради някаква причина имах нужда да стоя права.

Сонтера пристигна петнайсетина минути след дежурните полицаи и това не бе точно интересно съвпадение — обадих му се по мобилния, докато заедно с управителя на магазина изчаквахме за първата вълна ченгета. Незабавно бях отговорила на някои въпроси — не, не съм чула нищо, и да, бих обърнала внимание на пистолетен изстрел; не, не съм видяла никого; не, не съм я застреляла аз, — но процедурата е да се изчакат детективите и те да проведат сериозния разпит. Сонтера беше на ход.

— Боже мой — каза той, след като добре огледа тялото. Повика един от дежурните. — Имаме ли документ за самоличност?

Някой му подаде портфейла на жертвата. Партньорът му Еди Колумбия бе с него; точно той забеляза, че треперя и обгърна раменете ми със своето сако.

— Добре ли си, Клер?

Кимнах, въпреки че, естествено, не бях добре. Все пак току-що бях открила труп на шофьорското място в моята кола.

Сонтера проведе кратък разговор с другите ченгета, поговори с лаборанта от Спешна помощ и хората от медицинския екип, после се приближи към мястото, където стоях и все още треперех под сакото на Еди.

— Коя е тя? — чух някой да пита с моя глас. Чувствах се странно безплътна, сякаш се носех някъде леко отзад и вляво от самата мен.

— Казва се Денис Робинс — каза Сонтера и хвърли поглед назад към мъртвото момиче. Вече го затваряха в торба за транспортиране до моргата, където чакаха други унизителни изследвания. — На седемнадесет. Според досието й понякога проституира и краде от магазините. Познаваш ли я, Клер?

Поклатих глава и казах:

— Никога не съм я виждала преди.

Сонтера ме хвана небрежно, но здраво за лакътя и ме побутна към своя спортен автомобил. Качих се на седалката до шофьора, а той запали двигателя и включи отоплението, след това се върна и се облегна на моята врата.

— Някой преследваше ли те?

— Не видях никого — отговорих и нова силна тръпка разтърси тялото ми. Навън вероятно бе 21 градуса, а аз се чувствах така сякаш никога няма да успея да се стопля.

— Навярно осъзнаваш, че престъпникът вероятно я е помислил за теб.

Преглътнах с мъка и успях да кимна. Денис Робинс не прилича много на мен, но бе тъмно, тя е седяла в моята кола и това очевидно е било достатъчно, за да получи куршум. Представих си окървавеното й чело; същото като на Харви.

Спомних си за племенницата ми, тялото ми се скова и след миг започнах да се измъквам от колата.

— Ема… тя е сама вкъщи.

Сонтера постави ръка на рамото ми и ме спря, като каза тихо:

— Първото нещо, което направих, бе да изпратя кола там. Тя ще е добре до прибирането ти у дома.

Ето тогава рухнах. Предполагам заради огромното облекчение, което почувствах, примесено с шока от още едно убийство.

Сонтера се пресегна покрай мен, извади малък пакет носни кърпички от жабката и ги пусна в скута ми. Аз издърпах една, издухах си носа, издърпах друга и си подсуших очите.

— Какво става, по дяволите? — прошепнах. — Все пак какво е правило момичето в моята кола?

— Може да се е опитвала да я открадне — отговори Сонтера и ме погледна с тези свои тъмни, загадъчни очи, — но тъй като няма доказателство някой да е пипал запалването, аз бих предположил, че тя е търсела забравени пари или просто се е мотаела наоколо. Може би е била надрусана, ще разберем повече след аутопсията.

Присвих се от съпътстващите образи.

— Ще трябва да конфискувате колата ми — мислех аз на глас.

Сонтера кимна.

— Съжалявам — тихо каза той и погледна назад, където товареха торбата е тялото на линейката. Дежурните полицаи пишеха сведения, търсеха свидетели, разпръсваха любопитни минувачи. — Освен това купето е в ужасно състояние. Едва ли би искала да караш колата в този вид.

Отново потръпнах и се съгласих:

— Прав си.

Един полицай се приближи, бутайки пазарската ми количка. Поздрави Сонтера и ме попита:

— Тези неща ваши ли са, госпожо?

Кимнах.

— Опасявам се, че е нанесена вреда на друго превозно средство — каза той. Беше млад, леко пълничък и много напорист. — Ако ми дадете застрахователната си карта, аз ще се погрижа за доклада.

Започнах да тършувам из чантичката, намерих портфейла си и извадих картата. Сонтера я предаде на полицая и после разтовари покупките ми отзад в неговата кола.

— Искам да си отида у дома — казах аз, след като приключи.

— Вероятно няма проблем — отговори Тони. Върна се при другите ченгета, за да го обсъди с тях, взе обратно застрахователната ми карта и се върна. Отне му по-малко от десет минути, но на мен ми се стори цял час.

Никой от двама ни не продума по време на краткото пътуване до жилищната ми кооперация. На алеята бе паркирана полицейска кола, точно както Сонтера бе обещал, и аз видях как Ема надзърта през предния прозорец, преди да изтича да ни посрещне. Госпожа К. и двама униформени полицаи я последваха.

Ема започна с обвинителен тон:

— Уплаши ме. Помислих, че си мъртва, а те — посочи с палец полицаите — просто не искаха да ми кажат.

— Е, очевидно не съм мъртва — отговорих нежно. Усетих, че Ема иска да се хвърли в прегръдките ми и бог ми е свидетел, аз също бих се радвала, но тя остана настрани и бе скована.

— Какво се случи? — Това не беше въпрос; изискване. Ема вече бе загубила майка си, да загуби и мен означава да остане сама в света, освен Джеймс Арън, разбира се.

Прегърнах я.

— Да влезем вътре — казах. — Ще ти разкажа всичко.

Сонтера отиде да разтовари покупките, а двамата полицаи му помогнаха. Госпожа Кравински кръжеше наоколо, майка — квачка с кафтан и крещящ цвят на косата.

— Направих ястие с риба тон — съобщи съседката. — Във фурната ви е, пусната на слабо.

— Благодаря — успях да се усмихна колебливо. — За всичко.

Госпожа К. кимна и нареди:

— Обадете се, ако имате нужда от мен. Независимо колко е часът.

Обещах и тя се върна в своето жилище, а ние с Ема в нашето.

Сонтера влезе в апартамента през вратата на гаража, остави покупките на кухненската маса и започна да ги подрежда. Очевидно бе освободил двамата полицаи, изпратени да наглеждат Ема по-рано, защото те не се появиха.

Седнах на дивана, а племенницата ми се сгуши до мен, макар и не съвсем плътно. Бърнис скочи на скута й и се настани, като гледаше ту нея, ту мен.

— Разкажи ми какво се случи — настоя Ема, когато аз се поколебах.

Вдигнах очи и погледът ми се пресече с погледа на Сонтера през прага на кухнята. Той лекичко кимна.

Разказах историята поне за трети път, откакто намерих тялото, а Ема слушаше с широко отворени очи и притискаше до гърдите си кученцето.

— О, божичко — въздъхна племенницата ми, когато свърших страховития разказ. — Клер, някой иска да те убие! Помислили са тази жена за теб…

Хванах ръката й и я стиснах.

— Може би — отвърнах.

— Може би не е отговор — възмути се Ема. — Мислиш ли, че е бил баща ми? Е, той би те познал отблизо, но там е било толкова тъмно…

Един поглед към Сонтера ми разкри точно каквото очаквах: слушаше най-безсрамно.

Въздъхнах.

— Предполагам, че може да е бил той — признах си след известно замисляне, — но при застреляното момиче има някои… сходства с убийството на Харви. А Джеймс все още бе в затвора по онова време.

Ема скочи от дивана, започна да се разхожда нагоре-надолу близо до малката масичка. Кученцето също се включи.

— Ако не е той, кой тогава — разпалено попита тя.

— Не зная, мила. — Посочих Сонтера с глава. — Полицията ще намери този човек и ще го арестува.

— Да не би да вярваш! — изтърси племенницата ми.

Когато бях дете, полицията често идваше в къщата на майка ми, но единствено пишеха доклади, издаваха предупреждения и си заминаваха, като оставяха мен и Трейси затънат в блатото. В последвалите години не бях видяла нещо, което да промени мнението ми, и следователно нямах голямо доверие на момчетата в синьо; осъзнах по-късно, че не е било необходимо да споделям това мнение директно е впечатлителната си племенница, за да го възприеме и тя.

Естествено, антипатията ми към ченгетата, макар и внимателно оформена, винаги е била конфликтна точка между мен и Тони.

— Трябва да им имаме доверие — казах й аз.

Сонтера извъртя очи, а Ема ме погледна гневно.

— Какво искаш да направя, Ема? — Ставах вече нетърпелива и за моя изненада — гладна. Миризмата от рибното ястие на госпожа Кравински бе примамлива. — Трябва да продължим да живеем. Не можем да се преместим в подземен бункер.

Очевидно недоволна от отговора ми, Ема се обърна, избяга нагоре по стълбите и хлопна вратата на спалнята зад себе си.

Седях онемяла известно време на дивана, после се изправих, влязох в кухнята, проправих си път край Сонтера и си измих ръцете. След като приключих с това, взех ръкохватките и извадих тавата от фурната.

Сонтера не изчака друга покана; взе три чинии от шкафа и нареди масата.

Погледнах третата чиния.

— Ема няма да дойде.

— Ще дойде — възрази Тони. — Просто имаше нужда да хлопне нещо.

И наистина, докато започнем с яденето, племенницата ми, кучето след нея, вече се бе върнала, изражението й бе едновременно мрачно и тъжно. Сипа си голяма порция от рибата с паста и от време на време хвърляше по някоя хапка на Бърнис, която търпеливо чакаше до краката й. Двамата със Сонтера бъбреха сякаш бе една обикновена вечер, ала Ема едва ме поглеждаше, а Тони не правеше особени усилия да ме включи в разговора. Още по-добре, реших аз, защото мислите, които ми се въртяха в главата, не бяха подходящи за маса.

След вечерята съвместните усилия на Ема и Сонтера продължиха. Той почисти масата; тя зареди миялната машина. Аз просто си седях вторачена в стената и се чудех кой ли иска да съм мъртва.

Без да броя Джеймс, който ме мрази, защото свидетелствах срещу него след грабежа в денонощния магазин, вероятно има още стотици такива хора.

Щом миялната машина заработи, Ема се извини и изчезна, а Сонтера направи кафе. Дори не попитах дали е безкофеиново; въобще не очаквах да спя тази нощ.

— Защо Ема попита дали баща й не се е опитал да те убие тази нощ? — попита Тони.

Трябваше да предположа, че не бе останал само за да държи ръката ми.

Сонтера знае доста малко за миналото ми, имайки предвид колко интимни сме били, затова започнах да подреждам объркания си ум, да обмислям нещата, които нямам нищо против да му кажа, и нещата, които са си моя собствена работа и ничия друга, като се опитвах да реша кои в коя група попадат.

— Джеймс Арън, бившият ми зет, уби сестра ми. Между нас двамата няма особено топли чувства и свидетелските ми показания са поне отчасти причината, поради която той получи шест години в Юма. Предполагам, че е естествено Ема да се чуди дали той се е опитал да ме убие.

Сонтера се намръщи. Това бе замислено смръщване, малко по-различно от неодобрителното или презрителното мръщене.

— Значи той е излязъл от затвора?

Въздъхнах.

— Вчера.

— Обаждал ли ти се е?

Поклатих глава. Кафеварката забълбука и тъй като Сонтера си бе направил труда да сложи кафето, аз станах от стола и сипах на двама ни по чаша кафе. Той пиеше своето чисто — Странно как се помнят подобни неща, — а аз слагах две пакетчета подсладител.

Тогава Сонтера заключи:

— Вероятно не е бил той. Както ти подчерта пред Ема, убийството прилича на това на Харви Кред и ако този Арън не е бил освободен временно за някаква работа или нещо подобно, просто не е имал възможност. — Замълча, глътна от кафето си, докато изучаваше лицето ми. Сонтера бе добър в нюансите; помага му в професията. После попита: — Защо не си ми казвала, че сестра ти е убита? И защо той е получил само шест години?

— Ние не си оголвахме душите един пред друг — изтъкнах въздържано. Бих могла да придам на думите си повече острота, но все още бях разнебитена. Не всеки ден човек се натъква на мъртвец. — Освен това шестте години бяха за въоръжен грабеж, не за убийство. Ченгетата така и не повярваха, че Трейси е убита. Мислят, че е избягала.

Сонтера вдигна вежди и си пийна отново от кафето. Вероятно във вените на ченгетата тази течност тече вместо кръв; виждала съм как той изгълтва сам няколко кафеварки и после спи като бебе. Разбира се, между двете бе имало няколко часа разгорещен секс, така че и аз самата спях много добре.

— Трябва да е имало причина, поради която полицаите са си помислили, че е избягала — осмели се да вметне Тони. Стъпваше по деликатна почва и го знаеше. Както вече споменах, Сонтера бе добър в нюансите.

— Да — отвърнах с тиха горчивина. — Като млада Трейси приличаше на Денис Робинс, с изключение на проституцията. Успя да влезе в няколко пререкания с полицията, взимаше наркотици. Но се промени напълно след раждането на Ема, стана съвсем различен човек. Законът обаче не обърна внимание на тази част от историята. За тях лошото момиче си остава завинаги лошо момиче. Измиха си ръцете със задължителните процедури, после оставиха всичко да заглъхне.

— Не са намерили тяло — предположи Сонтера.

Аз се защитих:

— Това не означава, че не е мъртва.

Той поклати глава:

— Не, не означава. Ти обаче си адвокат, Клер. Знаеш колко трудно е да се повдигне обвинение за убийство без труп.

— Те просто се предадоха!

За миг си помислих, че ще хване ръката ми, но той очевидно размисли. Не съм сигурна как се почувствах — облекчена или разочарована.

— Разкажи ми всичко — подкани ме той.

Припомних си наум фактите и ги разказах. Когато изчезна, Трейси бе разведена с Джеймс Арън от около шест месеца и работеше в бар Цици с Лорета, Силви и мен.

Ема тогава бе на седем години. Един дъждовен ден Трейси остави Ема при мен след училище и каза, че има нещо наистина важно, за което трябва да се погрижи; обеща да се върне преди началото на смяната ми в бара, и отпраши със стария си огромен автомобил.

Никога повече не видях сестра си.

Известно време не успях да открия Джеймс и за много кратък период също вярвах, че те двамата импулсивно са избягали заедно с лудешката идея да поставят ново начало. Когато мина една седмица обаче и Трейси все още не се бе върнала за Ема, дори не се бе обадила да разбере как е, аз подадох доклад за изчезнал човек. След няколко дни Джеймс се появи отново, беше тъпкан с пари, пиеше много и се хвалеше на приятелчетата си в Цици, че вече е свободен мъж. Опитах се да поговоря с него, след като приятелите му си тръгнаха клатушкайки се от бара, но той не каза нищо за Трейси, поне не на мен, а извади пари и ме покани да преспя с него.

Отказах, разбира се, и то не много учтиво. Продължих обаче да го преследвам за Трейси, а той продължи да пие и тогава спомена за грабежа. Може би се опитваше да ме впечатли.

Направих се на невъзмутима до тръгването му и после се обадих на ченгетата. Те приеха пиянската изповед насериозно и по-късно намериха достатъчно доказателства, за да я потвърдят, но изглежда не повярваха на подозренията ми относно изчезването на Трейси. Арестуваха Джеймс и го съдиха, ала от сестра ми все още нямаше никаква следа.

Минаха няколко месеца и ченгетата започнаха да ме възприемат като досадна истеричка. Уредих си да посетя Джеймс в затвора, което бе твърде смело от моя страна, имайки предвид историята ни. Вероятно не бих се вмъкнала, ако не му бях занесла пари, завити като цигари.

Джеймс ме гледа гневно през плексигласа известно време и се опитваше да ме пречупи, предполагам, но аз продължавах да задавам въпроси. Най-накрая той каза, че не знае къде е кучката и въобще не го е грижа. Очите му обаче ми говореха нещо различно — там имаше триумфален проблясък и такава злоба, каквато не бях виждала преди, дори като дете, когато мама водеше у дома мъже, чиито снимки най-вероятно висяха закачени на таблото в пощата.

Запазих някак си хладнокръвие и го помолих да подпише документите, с които оставя пълното попечителство над Ема на мен. Той се захили и безцеремонно отказа. Обичал дъщеря си, обясни ми тогава.

Почти не успях да хапна или да мигна седмица след тази среща.

Най-накрая съдът ми издаде временно попечителство за Ема. Продължавах да настоявам, че Трейси е била убита. Полицията имаше друго мнение. Минаха вече седем години от изчезването й и аз не съм по-наясно със случилото се с нея, отколкото в началото.

Сонтера слушаше разказа ми, претегляше и премерваше фактите, но си мълчеше.

— Ще проверя Арън — съобщи той, когато най-накрая свърших, и извади мобилния си телефон.

Изслушах обажданията му.

— Няма да си тръгна — каза той, след като затвори.

Всичките предупредителни звънчета зазвъняха в главата ми, по обичайната ми добра преценка често се отклоняваше от правия път, що се отнася до Сонтера. Аз съм само човек; исках да е близо до мен, поне тази нощ, исках това, което знаех, че може да ми даде.

— Ами Ема? — попитах.

— Ще бъдем тихи — отговори той.

Точно така, помислих си. Усетих напрежение в областта на корема.

— Добре — казах. Не посмях да срещна погледа му.

До към десет часа Ема заспа, несъмнено тя бе толкова изтощена емоционално, колкото и аз; двамата с Тони отидохме в спалнята ми към единадесет и се вторачихме един в друг от двете страни на леглото.

— Това е тъпо — промълвих аз.

— Съблечи се — отговори той.

Стори ми се добра идея и го направих. Сонтера дори не се преструваше, че не ме гледа; тъмните му очи горяха като лазер и караха плътта ми да цвърчи на местата, където погледът му се спираше, а то бе навсякъде. Щом като се съблякох гола, той свали якето, откопча кобура и го остави встрани, измуши тениската си през глава, откопча дънките.

— Не е добра идея — казах аз, като се обърнах както към него, така и към себе си.

Той ме хвана за ръка, заведе ме в малката баня и пусна душа. Насапунисахме се един друг и през цялото време се целувахме лудешки, ненаситно, после Сонтера започна да прилага собствената си магия. Изплакна сапуна от тялото ми, като ефикасно използваше ръчния душ и възбуждаше всяка частица от тялото ми, докато хапеше долната ми устна, ухото, врата и най-накрая гърдите, едната, после другата.

Пръстите ми се преплетоха в косата му, притиснах се към него и когато той започна да целува тялото ми надолу, се облегнах на душа, издавайки някаква смесица от писък и стон.

Ще мразиш себе си на сутринта, предупреди ме адвокатът в мен.

А-а, отговори една друга част разгорещената любовница, отгледана не където трябва в Тусон, но точно сега, в този миг, съм се извисила толкова много.

Извисяването се оказа, че се превърна в действителност. Сонтера коленичи, подпря ме на стената с душа и постави единия ми крак над дясното си рамо, а другия над лявото. Когато се премести, за да вземе нещо, аз извиках приглушено и бедрата ми го обгърнаха здраво.

Той ме замая; искаше да ме подлуди и знаеше точно как. Възбуждаше тялото ми, смучеше ме и не след дълго бях сграбчена в лапите на толкова стихиен оргазъм, че всяка клетка от тялото ми потръпваше силно.

Много мъже, доволни от себе си, биха спрели в този миг, ала Сонтера не бе приключил. Продължи действията си и преди да се съвзема от първия оргазъм, усетих как се задава нов. И още един.

Чак когато се отпуснах с омекнали кости, напълно изтощена, той прояви някаква милост, освободи краката ми, взе ме на ръце и ме занесе на пухкавото килимче на пода на банята. Постави ме там и ме облада така пълно и цялостно, както никога до сега. Телата ни, мокри и хлъзгави от водата, се удряха едно в друго и когато достигнах края, най-високия връх, целият квартал щеше да узнае какво точно правим, ако той не бе затиснал устата ми нежно с ръка.

През следващите няколко часа се боричкахме сладко по наш си неповторим начин и изпитвахме блаженство. Аз бях извън себе си, пренесена на друго място, отрупана с трескави чувства, които ме отделяха както от ужасяващите, така и от обичайните, събития в моя живот.

Рано на следващата сутрин се събудих в леглото си сама. Сонтера бе отишъл да се бори с престъпността. Лежах известно време и събирах всичките разпръснати парченца от своя дух и ум, възстановявах психиката си и постепенно постигах споразумение със студената действителност.

Със или без тази случка, нещата между мен и Сонтера не се бяха променили много. Нямахме обща територия, върху която да построим нещо трайно. При нас всичко се свежда до секса и колкото и да сме добри заедно, това не е достатъчно.