Линда Милър
Горещи страсти (60)

60.

Арло завъртя колата по някакви улички и крайградски пътища. След края на разговора ни аз отворих прозореца и поех въздух. Не бе необходимо някой да ми казва, че Ели и Ема са на мястото, където е била убита Трейси; инстинктите ми крещяха този факт.

Веднага щом стигнахме до струпалите се полицейски коли и линейки, паркирани на черния път над едно заливче, аз изскочих от колата и хукнах — голямо предизвикателство за високи токчета и тясна пола — още преди Сонтера да спре двигателя. Той обаче ме настигна, преди да успея да се спусна надолу, обгърна ме с две ръце отзад и ме вдигна във въздуха. Борех се и ритах толкова силно, че едва не паднахме и двамата, ала всичко бе напразно; Сонтера имаше стоманена хватка.

— Трябва да сляза долу — задъхано изрекох, когато Тони направи колеблив опит да отпусне ръце и изпробва дали ще се втурна пак. Което щях да направя на мига.

— Не! — Той дишаше тежко. — Аз ще отида.

— Тя ще те застреля, а може би и Ема — започнах да споря аз. — Тази жена иска мен, тя е знаела, че ще дойда.

Арло се отдели от другите и се приближи към нас.

— Вярно е — потвърди той пред Сонтера. — Ема току-що се обади по мобилния телефон. Госпожа Мичъл ще я размени за Клер.

— Идвам! — извиках на Ема и похитителката.

Дясното слепоочие на Тони започна видимо да пулсира.

— Не бъди глупава!

Изтръгнах се от него и силно го блъснах в гърдите.

— Махай се от пътя ми!

Арло бе по-хладнокръвен и от двама ни; извади пистолет четиридесет и пети калибър и се промъкна между Сонтера и мен.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита ме тихичко.

— Нямам друг избор, нали? — казах, полудяла да стигна до Ема.

Лейтенантът ми помогна да облека защитната жилетка и ми показа пистолета.

— Знаеш ли как да използваш оръжие?

Вероятно бе забравил, че аз изпратих Джеймс Арън в отвъдното.

— Да — отговорих.

Човек с моето детство и работа в долнопробен бар се научава как да борави с пистолет. Махнах предпазителя, избягвайки погледа на Сонтера, който вероятно бълваше огън. Арло ми даде кратки напътствия, после тръгнах надолу по хълма.

Ели се бе настанила до заливчето, а Ема се бе сгушила до лагерния огън, изглеждаше малка и нещастна. Щом ме видя, надежда и ужасен страх пробягаха по бледото й личице; тя веднага скочи от пъна, на който седеше, и се хвърли в прегръдките ми. Ели стоеше наблизо е пушка в ръце, но не се прицелваше в нас.

— Тя може да си тръгва — с тъжно примирение каза възрастната жена.

Почти блъснах Ема към хълма зад мен.

— Бягай — прошепнах.

Племенницата ми се поколеба и аз видях в отправения към мен взор една голяма част от Трейси, но и една голяма част от себе си.

— Не мога да те изоставя. Няма да го направя.

— Върви — изсъсках. — Говоря сериозно. Изчезвай оттук веднага.

Момичето тръгна неохотно. Държах Ели под око, бях готова да я застрелям, ако се прицели в Ема, но тя не го стори.

Тръгнах към нея.

— Хвърли оръжието — каза Ели. Вгледах се в очите й и видях дълбока тъга, а не страх.

— Кой уби Трейси? — попитах, като спрях на място, но пренебрегнах тихата й заповед. Може би бях изпаднала в шок. Ема бе в безопасност горе на пътя, при Тони и Арло Браудър; не се страхувах вече. Обгърна ме познатото, смъртоносно спокойствие.

— Джими — отговори Ели. — Беше пиян, надрусан, разговорлив. Подмами я да се срещнат точно тук. Каза, че ако той не може да я притежава, онзи Дюпри също няма да я получи.

Разни впечатления, повечето мрачни, нахлуха в ума ми. Сякаш виждах образи, които Трейси бе виждала преди смъртта си. Сякаш прехвърлях през ума си нейните спомени, а не своите собствени.

— Ели, и ти беше тук, нали?

Тя леко повдигна пушката. Почувствах студ; вероятно Трейси се бе почувствала така, докато е лежала, потънала в кръв на прага на смъртта.

— Не и в онзи миг. Джими дойде при мен после. Беше толкова уплашен. Върнах се с него и му помогнах да погребе малката уличница. Аз я снимах.

— Защо? Защо я мразеше толкова много?

Ели май се изненада от въпроса.

— Защото тя нарани малкото ми момченце.

— Но убийство…

Очите й бяха влажни, ала се съмнявам, че жената усещаше сълзите.

— Джими преживя трудно детство. Баща му ни напусна, докато той бе малко момченце. За него бе изключително важно да има семейство, за мен също, а тя щеше да ни отнеме всичко това.

Обзе ме паника. Ема е в безопасност, напомних си аз. Нищо друго няма значение в момента.

— Защо се опита да убиеш мен?

— В началото исках само да те изплаша и да те пропъдя, за да не изкопаеш всичко това и да изпратиш моя Джими в затвора както преди. Проследих те с колата си, но нямаше да те ударя. — Тя замълча и поклати глава. — Ти въобще не се изплаши, също както и сестра ти, скитницата. Затова трябваше да се върна и да те хлопна по главата.

— Ами електронните писма?

— Джими изучи компютрите, докато беше на топло — леко се усмихна жената, горда с момченцето си. — Той ми показа как да изпращам снимки по интернет. Отидох в Чандлър и използвах компютрите в една от библиотеките там. — Тя кимна към върха на хълма, където бе изчезнала Ема. — Щяхме да й създадем хубав дом; щяхме да бъдем като едно малко семейство. Ала ти трябваше да го убиеш. Не ти бе достатъчно, че отне шест години от неговия живот.

Поех си дъх:

— А сега какво?

— Сега нямам какво повече да губя. Затова ще те застрелям, точно както ти застреля Джими.

Преглътнах, стоях онемяла. Усещах Сонтера, беше някъде наблизо, приближаваше се, но искаше аз да не се разсейвам.

— Ти уби Силви, нали? — дори и пред дулото на пушка, не можех да си държа устата затворена.

Ели кимна и за първи път сякаш видях по лицето й да потрепва истинско разкаяние.

Определено бях загазила, но и исках някои отговори.

— Защо? Мислех, че двете със Силви сте приятелки.

— Силви и Джими се заиграха за известно време, докато той все още бе при Трейси… но сестра ти си го заслужаваше, тя го мамеше. В пияно състояние той казал някои неща на Силви, които не би трябвало да споделя. Онази нощ, когато ти отиде при нея, реших, че е въпрос на време, преди момичето да се разприказва. — Жената потупа листата по земята с приклада на пушката. — Тя е точно тук, твоята Трейси. Тя съсипа Джими, той не се чувстваше добре без нея и бебето. — Ели млъкна, опитваше се да овладее емоциите си. Лицето й бе дълбоко набраздено с този вид отчаяние, който се появява през ранното детство и преследва човек до гроба. — Обичах Силви; почувствах я като моя дъщеря още от самото начало. Не исках да я наранявам, но не можех да оставя нея или някой друг да изпрати моя Джими на електрическия стол, независимо от делата му.

Нямаше вятър, ала усетих студ. Образът на Трейси изпълни мислите ми; мъртвото й лице, листата и камъните. Умряла е точно тук, където стояхме, и аз усетих силно присъствието й, като че ли можех да обърна глава и да я видя съвсем наблизо как ме подканя да запазя хладнокръвие.

Искаше ми се да се отпусна на колене, да поставя ръце, лице, цялото си тяло върху земята, която покриваше останките на Трейси, и да ридая дълго за нея, ала според мен сестра ми не би искала това. След като истината излезе наяве, тя бе свободна. Усетих, че ако се прилепя за нея, щях да я задържа, а вече беше време Трейси да поеме нататък.

— Остави пушката долу, Ели — казах тихо. — Нека това приключи, още сега.

— О, всичко е приключило. За нас. За мен, за Джими и за теб.

Почти грациозно, Ели се прицели в мен.

Гърлото ми се сви, не можех да говоря. Отчасти от страх, отчасти от мъка.

Ели със сигурност щеше да дръпне спусъка, ако Сонтера не изскочи от храстите зад нея, като изби оръжието от ръцете й и претърколи и двамата в заливчето.

Жената се бореше ожесточено, размахваше и удряше с юмруци, но накрая Сонтера закопча белезниците и я издърпа на брега. Много полицаи се спуснаха надолу по хълма, Арло най-напред. Арестуваха Ели Мичъл и й прочетоха правата.

Ема дотича бързо, след като се освободи от жената полицай, която я задържаше. Ококорена наблюдаваше как отнасят баба й. Извика името ми.

Аз протегнах ръце и племенницата ми позволи да я прегърна здраво.

— Тихо, мила — леко я полюлявах, докато тя ридаеше. — Всичко свърши. Свърши!

Сонтера стоеше вир-вода на брега на заливчето и ни наблюдаваше, като че ли очакваше аз или Ема да се разпаднем на хиляди парченца. Приближи се бавно и нежно постави ръка на гърба на Ема, ала погледът му бе прикован към мен. Попита:

— Добре ли си, Защитник?

Бях разнебитена, но се чувствах силна, по-силна от доста време насам.

— Арън е убил Трейси. — Не се опитах да скрия истината от Ема. Тя имаше право да знае истината за случилото се с майка й. — Както винаги съм вярвала. Ели е искала да го прикрие; дори е дошла тук и е погребала тялото.

Погледнах надолу към влажната почва.

Сонтера прегърна Ема и двамата тръгнаха нагоре по хълма, а аз се забавих, за да кажа последно сбогом на сестра ми.

После Тони се върна за мен.

— Да тръгваме — внимателно ме подкани той.

Бях настръхнала от тъга. Не търсех внимание.

— Арло иска да дадеш показания. — Той кимна към тълпата горе на хълма. — Ще се справиш ли?

— Имам ли избор? Те имат пистолети и значки.

Един мускул на лицето на Сонтера потръпна.

— Ще трябва да преодолееш тези свои чувства към ченгетата — каза той. После има куража да ми обърне гръб и да тръгне нагоре, без въобще да се обръща назад.

Последвах го с ядно потропване, предпазливо си избирах пътя измежду камъните и заешките дупки. Изкачването въобще не ми бе лесно с тези високи токчета.

— Какви чувства? — попитах.

Никакъв отговор. Сонтера продължаваше да се изкачва.

— По дяволите, Сонтера, кои чувства?