Линда Милър
Горещи страсти (55)

55.

Ема не е ли прекрасна? — започваше съобщението. — Изпитвам нетърпение да се съберем завинаги. Това ще поправи много неправди.

Кой си ти? Написах го, като удрях силно клавишите.

Не би ли искала да разбереш?

Пръстите ми летяха. Абсолютно прав си, че бих искала. Всичко това е прекрасно, дори скромно, но не много оригинално.

Единствено тя ми е останала. Всичко и всички си заминаха.

Кажи ми кой си, проклет страхливецо! Предполагам, ти си мъжът, който е идвал в апартамента ми, говорил е със съседката и е търсил Ема.

Не разбирам за какво говориш. Проклет лъжец.

Остави Ема на мира! — написах разярено в отговор. — Тя няма да си кореспондира повече е теб.

Във вените й тече толкова от моята кръв, колкото и от твоята, дори може би повече.

Не ти вярвам. Докажи го. Започни с името си.

Добър опит, Клер. Да не мислиш, че глупостта ми е присъща?

Вероятно. При повечето мошеници е така.

Ема се нуждае от семейството си.

Аз съм семейството й изстрелях обратно.

Не задълго. С това смразяващо сбогуване, Копачът си отиде.

Копач. Дори от самото име ме полазваха тръпки. Отпечатах разговора и го напъхах в чантичката си.

Фарове осветиха алеята отпред, докато прекосявах всекидневната, за да оставя празната чаена чаша в миялната машина. Гледах през единия от прозорците на входната врата, докато Сонтера излизаше от колата си и вървеше с големи крачки по пътеката. Беше наистина възбуден; тръгна към стария ми апартамент, после се завъртя на пети и поправи курса си.

Знаех, че трябва да го пусна. В противен случай щеше да събуди всички в блока с тропане по вратата.

— Какво правиш тук? — изсъсках и отстъпих назад, когато той нахлу през прага като лош вятър.

— Дойдох да те предпазя, по дяволите!

— Нямам нужда от предпазването ти. — Хлопнах вратата е малко повече сила, отколкото бе необходимо.

— О, да! Имаш инстинктите за оцеляване на охлюв!

— Престани да крещиш!

Носът му бе на милиметри от моя.

— Така по-добре ли е? — изръмжа той с опасни нотки в гласа.

Ема се появи в горния край на стълбите.

— Шшт. Вие двамата можете ли да говорите по-тихо? Ние с Бърнис се опитваме да спим тук!

Сонтера се засмя. Едва не се задави обаче. Каза:

— Всичко е наред.

Несъмнено, помислих си.

— Извинявай, Ем — изрекох на глас възможно най-спокойно. — Връщай се в леглото.

Вратата й се затвори след малко.

— Мислех, че си болна — обвини ме Сонтера вече шепнешком.

— Преодолях го — рязко отвърнах аз. Преди да успея да формулирам думите, с които да му разкажа за последната размяна на електронни съобщения с Копача, поведението му надигна грозната си глава.

Тони прокара ръка през косата си и измърмори:

— Това ще е една ужасна нощ.

Беше прав. Той гледа телевизия с намален звук долу, а аз лежах горе, зяпах тавана, чудех се на вкуса си за мъже и се надявах проклетата ми упорита гордост да не ме погълне най-накрая.