Линда Милър
Горещи страсти (52)

52.

Върнах се в ранчото и Корнелия ми каза, че съпругът й Сам е извел Ема да поязди. Тя тъкмо тръгваше да пазарува и ме попита дали искам да се присъединя.

Събитията до сега ми се отразяваха вече, чувствах се особено, затова отказах, а след излизането й се обадих на Арло. Отговори ми гласовата му поща, което ме раздразни малко, но накратко разказах за двете електронни писма, явно изпратени от различни хора, но и двете предвещаващи неизбежната ми смърт; накрая споменах за анонимното обаждане на същата мрачна тема.

Ставах все по-популярна с всеки изминал ден.

После позвъних на Сонтера, макар да не бях сигурна какво ще му кажа. Оставих объркано съобщение. Здрасти, аз съм, Клер. Предполагам, че си зает. Чао.

Бях доста изнервена, затова включих телевизора на кухненския плот и използвах дистанционното, за да прехвърлям от един канал на друг. Най-накрая попаднах на обедните новини, които се оказаха същата смесица от убийства, грабежи, скандали и опозоряващи постъпки.

Нищо чудно, че толкова много хора гълтат успокоителни, помислих си аз. Една постоянна диета със световната действителност води до това. Още един показател, че отказът да приемеш реалността има своето място в каузата за по-добро умствено здраве.

Тъкмо щях да започна да прехвърлям филмовите канали, когато едно познато лице се появи на екрана и едва не ме накара да припадна. Джъстин Недъртън.

Увеличих малко звука.

Местен доктор бе намерен мъртъв в дома си днес, точно преди зазоряване, от дългогодишната си икономка — съобщи говорителят, без всякакво изражение на лицето. — Полицията не е направила изявление относно причината за смъртта, но наскоро доктор Недъртън изтърпя буря от обвинения и някои източници сочат, че е бил доста унил. Да покажем Тед Халъуей на живо, от сцената на събитието. Тед?

Репортерът стоеше пред къщата на доктор Недъртън, всички прозорци бяха ярко осветени, въпреки че бе посред бял ден. Една линейка стоеше паркирана до отворената входна врата, а разни официални коли я обграждаха. Гледах зашеметена как Арло излиза с големи крачки от къщата, изглеждаше сериозен и леко опърпан.

Ето лейтенант Арло Браудър от полицейския участък в Тусон — съобщи репортерът в кадър със същото въодушевление, с което би посрещнал мис Америка от конкурса за красота. Имате ли новини за нас, лейтенанте?

Очевидно имаше новини, но не такива каквито Арло може да съобщи по телевизията, без да го привикат пред разни важни клечки още до края на деня. Изражението му бързо стана безизразно и той закрачи напред, като принуди репортера да удвои крачка, за да върви редом с него.

— Регистрирана е смърт — каза Браудър с равен глас. — Нека да ви припомня, че това не означава непременно убийство. Доктор Недъртън очевидно се е удавил в неговия басейн и ние провеждаме разследване. Когато разберем нещо определено, ще го споделим с обществеността.

Буквално не можех да се движа. Недъртън бе разстроен заради филма следващата седмица, който излагаше на показ личния му живот и други неща. Дали бе сложил край на живота си?

Арло си проправи път сред тълпата репортери и любопитни зяпачи, вероятно вървеше към колата си, а ние останалите наблюдавахме с познат, безпомощен ужас как едно тяло в торба го изнасят от къщата, поставят го на носилка и го товарят отзад на линейката. Вероятно бурканът върху покрива на автомобила бе изключен преди потеглянето.

Няма нужда да се бърза. Не могат да съживят доктор Недъртън.

Изключих телевизора, прилоша ми и бях поразтърсена и от преди това. Дори и фактът, че съм червива с пари, не ме успокои много.

Крачех из стаята, когато телефонът в кухнята иззвъня. Втурнах се към него, тъй като бях дала на Арло номера в ранчото и на мобилния, но определено подскочих, когато видях името Х. Кред, изписано върху панела.

— Какво става там, по дяволите? — поиска да узнае Харви.

Отпуснах се на един от столовете до кухненската маса.

Откъде да започна?

— Какво имаш предвид? — попитах. Да всееш смут бе добра тактика за извъртане, независимо дали е истински или не.

— Първо, обидила си ценен клиент — яростно изрече Харви младши и думите сякаш изригваха от устата му. — После си имала наглостта да зарежеш този мъж на обществено място…

Леко се люлеех напред-назад на стола, но когато се усетих, спрях. Не казах нищо.

— А сега научавам, че горкият човечец е мъртъв! — завърши Кред младши.

— Нямам нищо общо с това — отбелязах и се окопах като за битка.

— При пристигането ми в кантората тази сутрин ме чакаше съобщение — кипеше от гняв шефът ми. — От счетоводителя на д-р Недъртън. Очевидно последното официално действие на доктора е било да оттегли предварителния хонорар и не е необходимо да ти качвам какво означава това за фирмата. Имаш доста обяснения да даваш, Защитник.

Замълчах, главно защото знаех, че всяка моя дума би го разпалила още повече и само щях да влоша положението. Освен това исках да гледам Харви младши в очите, когато му казвам да напъха обидното си отношение там, където слънцето не огрява.

— Кога точно възнамеряваш да ни огрееш с присъствието си? — попита Кред. Кръвното му налягане вероятно бе по-високо от националния дълг.

— Връщам се днес — отговорих въздържано. — Разбира се има вероятност полицията да иска да ме разпита, преди да тръгна.

Припомних си сцената в ресторанта от вчера сутрин, когато казах на доктор Недъртън да си намери друг адвокат. Дали се бе прибрал право у дома и се бе удавил или пък това се бе случило по-късно същия ден? Надявах се да е било по-късно — имах добро алиби за вечерта, тъй като се прибрах в ранчото и двамата, Корнелия и Сам, можеха да го потвърдят. Все пак ако причината за смъртта се окаже преднамерена жестокост от страна на друг човек, аз вероятно щях да съм включена в списъка със заподозрените.

Тежка тишина настъпи откъм Харви младши. После той излая:

— Баща ми би бил много разочарован от действията ви напоследък, госпожо Уестбрук! — И така силно хлопна телефона, че примигнах.

Причерня ми и побързах да се оттегля към стаите за гости, където почти веднага изпаднах в някакво сънливо състояние. Сънувах, че съм се загубила в подземна пещера и се опитвам да следвам звъна на пеещи звънчета, за да се върна обратно към безопасността.

Събудих се и с изненада открих, че лежа на леглото, бях напълно облечена, с изключение на обувките, и се чувствах по-зле от всякога. Корнелия се върна от супермаркета и дойде да ме потърси.

— Клер, изглеждаш ужасно. Какво има?

— Трябва ми мобилния телефон — успях да промълвя. — Моля те.

Обезпокоена, Корнелия го донесе от кухнята. Подаде ми го, аз се поизправих, облегнах се на възглавниците и се опитах да фокусирам погледа си върху списъка с пропуснати обаждания. Арло Браудър. Арло Браудър. Арло Браудър. Тони Сонтера. Госпожа К.

Първо позвъних на последния номер, седнах с нов стон, но веднага се отпуснах пак надолу. Главата ми туптеше и ми се гадеше — или буцата на тила ми се обаждаше, доста невероятно, или бях покосена от един от онези еднодневни вируси. Късмет. Наследяваш огромно богатство и чумата те тръшва.

— Госпожа Кравински? — казах аз с удебелен глас, когато тя вдигна. — Клер е. Търсила ли си ме по-рано?

Приятелката ми звучеше обезпокоена.

— Да — потвърди. — Дойде ми една блестяща идея. Трябва да си разменим апартаментите. Така няма да има нужда да се връщаш в твоето жилище, докато не станеш готова затова. — Пауза. — Един мъж, Клер, звъня на вашата врата. Каза… каза, че търси Ема.

— Какво?

— Само това каза. Не спомена името си. Видях жена, поне си мисля, че бе жена, да го чака в сребриста кола долу, но не можах да разчета номера на колата. Отпратиха прекалено бързо.

Едва успях да продумам:

— Кога се случи това?

— Ранният следобед. Позвъних незабавно, скъпа, но чух само гласовата ти поща.

— Ще се върна веднага щом мога. Ако видиш отново тези хора, обади се в полицията.

— Разбира се, скъпа — отговори госпожа К. — Май трябваше да го направя преди, но… ами… човекът изглеждаше толкова учтив…

Учтив.

— Можеш ли да го опишеш?

— Напомняше ми за велосипедист или нещо подобно. Никога не го бях виждала преди.

Хенли?

— Едър мъж, намусен?

Тя звучеше неубедително:

— Предполагам…

— Ще те помоля да ми повториш подробностите, когато се върна у дома.

— Разбира се, скъпа — каза госпожа К. — Значи ще се видим тази вечер? Ще приготвя апартамента за теб и Ема.

— Благодаря. Много си мила — отвърнах развълнувана. Почувствах замайване. Настинката, или каквото бе то, се влошаваше с всяка изминала минута. — Не съм сигурна дали ще успея да върна тази вечер или не, но възнамерявам да опитам.

— Не се преуморявай, скъпа — предупреди ме госпожа К. Сбогувахме се, после аз изслушах съобщенията на Арло.

Започнах от първото и всяко следващо бе по-стегнато от предишното.

Номер едно — сериозно, но спокойно. Клер, обади ми се на пет-пет-пет осем-девет-нула-седем, каза той.

Номер две — по-сериозно, не толкова спокойно. Клер? Важно е. Обади ми се, моля. Отново бе оставил номера.

Номер три — направо сприхаво. Клер, плашиш ме. Къде, по дяволите, си ти?

Набрах номера му.

— Браудър — рязко каза той. Бях чувала този тон и у Сонтера при малкото случаи, в които му се бях обаждала на работа. Означаваше, че е притиснат до стената и се бори за живота си със зъби и нокти.

— Клер е — заявих раздразнено. — И ти се обадих. Ако си проверяваш съобщенията на работа, ще го разбереш.

Никакво чувство за собствената му вина. Типично мъжки стил.

— Добре ли си? Къде си?

Корнелия, бог да я благослови, бе излязла от стаята и сега се върна с един от цифровите термометри, все още в кутията си.

— Добре съм — казах на нея, пък и на Арло Браудър. — В ранчото на Кип Матюс съм, недалеч от Тусон.

Корнелия се усмихна, отвори кутията, извади термометъра и изглеждаше готова да го пъхне под езика ми.

— Не ти вярвам. Звучиш особено.

— Май се разболявам от грип — казах. Отворих уста, защото знаех, че довереното лице на Лорета няма да се откаже, докато не отчете показанията. — Къде е Ема?

— В хола — отговори Корнелия.

— Коя е Ема? — поиска да узнае Арло.

— Племенницата ми.

На Браудър това бъбрене явно му се стори достатъчно.

— Джъстин Недъртън е твой клиент, нали?

Говорех с термометър в уста, което леко изкривяваше думите ми.

— Дъ — казах. — Ну не съм гу убила ас.

— Болна си — позволи си да заяви Арло, леко поомекнал. — Никой не е заявил, че си го убила ти. Все още има възможност да е злополука.

— Съмнявам се.

Той въздъхна:

— И аз. Все пак официално не сме готови да съобщим, че е убийство.

Термометърът избипка, Корнелия го извади и се намръщи на показанията.

— 38.4 градуса — измърмори тя и забърза навън. Надявах се да не повика линейка или доктор.

Облегнах се на възглавниците, чувствах се много по-зле, след като вече знаех, че имам температура.

— Какво точно се е случило с Недъртън? Съобщиха по новините, че се е удавил…

— Някой го е ударил по главата и го е хвърлил в басейна — каза Арло. — Господи, никога не бях виждал толкова много кръв. Водата бе набраздена с нея.

Дотук с теорията за самоубийство.

— Значи е бил жив, когато е влязъл.

— Вероятно — призна полицаят.

— По кое време се е случило?

— Някъде между шест и десет снощи, според най-доброто предположение на медицинската експертиза. Икономката пристигнала рано и при вида на включените в двора лампи решила, че докторът вероятно закусва там и отишла да провери дали няма нужда от нещо. Тогава го намерила и ни се обади.

— Горката Мария…

Арло подскочи при това изявление.

— Познаваш ли я?

— Не много. Виждала съм я няколко пъти. Оказа се, че е работила за семейство Уестбрук. — Нямаше нужда да споменавам за двадесетте и седем милиона или за тлъстия авансов чек, който прогаряше дупка в чантичката ми.

— Хмм. Какво бе впечатлението ти от нея?

— Стори ми се приятен човек. Не мога да си я представя как удря доктора по главата и го бутва в басейна, Арло.

— Да — съгласи се той, звучеше уморено. — И ние така мислим. Значи ни остава любовника, онзи, дето напоследък вдига шум до небесата във вестниците. Повикахме го за разпит тази сутрин, но не е предявено обвинение.

Изчаках го да каже, че трябва да се отбия в полицията за една малка игра за откриване на истината или последствията, но той не го направи. Може би се страхуваше да не се зарази от мен.

— Проведох само кратко интервю със Санди, но ми се струва, че не би направила подобно нещо — казах.

— И по-странни неща са се случвали.

Поех си дълбоко дъх и разказах на Арло за последните заплахи и моята снимка като труп. Споменах и за разказа на госпожа К. за мъж при апартамента ми, който пита за Ема. Е, не очаквах някакъв резултат. Все пак Кейв Крийк не беше негов район.

— Божичко, изпрати ми снимката, а? Също и електронните писма — въздъхна той. После ми даде адреса си, който се надявах да запомня до приключване на разговора ни. Главата ми бе натъпкана с памучна вата. — Каза ли на Тони Сонтера за този йо-йо, с който е говорила съседката ти?

— Все още не. Оставил ми е съобщение по-рано, но още не съм стигнала до него.

— Днес ли се прибираш?

— Такива бяха намеренията ми. Освен ако не ме задържите за разпит. Съобщението ти звучеше настойчиво — казах. И ако този грипен вирус не ме убие първо.

— Зная, че си работила с Недъртън. Исках да се уверя, че не си попаднала под кръстосания огън, така да се каже. — Лейтенантът замълча, въздъхна. — Мисля, че нямаш нищо общо със смъртта му, но това не означава, че няма да се обадя за някои случайно възникнали въпроси. Пък и исках да те уведомя, че все още работим по случая на Трейси. Този Бен Дюпри е страхливец. Ще те държа в течение.

— Благодаря, Арло — отговорих. В някакъв миг исках да се срещна с Дюпри. Имах свои въпроси за него.

— Звучиш прекалено болна, за да можеш да шофираш. Може би е по-добре да се помотаеш още няколко дни в Тусон.

— Това официална заповед ли е?

Поздравих завръщането на Корнелия, която бе с поднос в ръце и решително изражение. През краткото й отсъствие бе приготвила купа пилешка супа. Бях трогната от загрижеността й, но просто не изпитвах глад.

— Не, но моля те, проверявай по-често съобщенията на мобилния си телефон.

— Ако и ти прослушваш своите — парирах го аз.

Той се засмя, сбогувахме се и аз затворих.

— Не мога да я изям.

— Опитай — настоя Корнелия, кръжейки около леглото. — Това си остава най-добрия лек за настинки и грип.

Взех една лъжичка, опитах я. Супата бе вкусна и стомахът ми закъркори за още.

— Добре. Печелиш. Чудесна е и ще я изям.

Корнелия кимна и излезе от стаята.

Държах лъжицата с едната ръка, а с другата набрах номера на Сонтера.

— Сонтера — обади се той. Звучеше сприхав както преди. Странно, но това ме окуражи.

— Клер — отговорих и веселият ми тон контрастира сладко на неговата рязка интонация.

— Ти си в Тусон! — обвини ме той. Звучеше доста ядосан, май можеше да ме обърне към стената и да ме нашляпа; имах късмет, че бях далеч.

— При последното ми преглеждане на правните книги — отговорих кротко — нямаше постановление, което да ми забранява да напускам област Марикопа.

Сонтера опита отново, този път направи истинско усилие да овладее тона си.

— Недей да си такъв многознайко. Този, който уби Харви Кред и останалите, е все още там някъде, спомни си.

Разказах му за мъжа, когото госпожа Кравински бе видяла, и това не допринесе за по-доброто му разположение. После събрах кураж и го уведомих за новите електронни писма, снимката, компютърните съобщения и телефонното обаждане ти трябва да умреш, да не говорим за ненавременната смърт на д-р Недъртън.

— И ти ми разказваш чак сега? — изръмжа той.

— Беше прекалено далеч, за да ми помогнеш, пък и беше зает.

Тони замълча, възприемаше току-що казаното от мен, но в затишието се криеше нещо опасно.

— Кога се връщаш? — попита.

— Скоро.

— Ще открия кой е бил посетителят — закле се той мрачно. Последва възпламенително обмисляне. После продължи — По дяволите, а ти какво правиш в Тусон?

Върнахме се на въпроса, нали? Почти почувствах облекчение; всичко изглеждаше толкова нормално.

— Дойдох по работа. — Помислих си за Джъстин Недъртън, който се носи по повърхността на басейна. Вероятно е убит от разярен пациент или член на семейството на пациент. Дори имаше възможност за обикновена кражба с взлом, превърнала се в неприятна случка, но се съмнявах в подобна версия. — Оставих ти съобщение, не го ли получи?

— Получих го. Обадих се в кантората ти, мислех, че ще си там. Да видим защо ли? О, да, защото при последния ни разговор ти ми каза, че ще си там и нямах никаква причина да мисля, че си извън града. Секретарката, някоя си Хедър, ми съобщи, че си в Тусон.

— Зная, казах…

— Мразя да ме лъжат, Клер. Наистина го мразя.

Въздъхнах. Не бях готова да се извинявам.

— Хайде да не се впускаме в това сега.

— Добре — съгласи се той мрачно. — Но ние двамата ще трябва да обсъдим основните правила съвсем скоро.

Съгласих се. И аз имах свои собствени основни правила.

— Сигурно имаш много работа — казах с надежда, че ще отвърне на цялата моя споделена информация и ще ме уведоми за случая, по който работи извън града.

— Да — бе единственото, което каза. — Ще те видя ли тази вечер.

— Ако пътувам и ако не съм заразна, да. Но няма да съм у Лорета. Госпожа Кравински ще си размени апартамента с Ема и мен.

— Какво означава ако не си заразна?

— Разболявам се.

— Може би пристъп на съвест. — В тона му продължаваше да се долавя раздразнителност. — Следващия път ще кажеш на Кред и съдружници къде да се разкарат и ще използваш гъвкавия си мозък, за да защитаваш невинни хора.

Можех да му спомена, че вече съм история за фирмата, за двадесетте и седем милиона причини, но точно тогава не ми се искаше да му давам повод за удовлетворение. Нека го прочете във вестника.

— Да ти припомня, Сонтера — възразих. — Всеки е невинен до доказване на противното.

— О, да. Все забравям.

Май се усмихвах, въпреки че бях ужасно раздразнена, точно както преди малко.

— Довиждане, Сонтера — казах.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— Разбира се. Е, възможно е да не отговоря. Затворих първа. Въпрос на гордост.