Линда Милър
Горещи страсти (50)

50.

Взех аспирина, изгълтах половината вода и се пъхнах в леглото. Тази нощ изкарах един здрав сън, вероятно защото бях изтощена до смърт. Наследяването на богатство може да умори човек.

На сутринта бързо си оправих леглото, облякох дънки и памучна блуза с къс ръкав и се втурнах в банята. Косата ми бе чорлава; оправих я с четка и вода, сложих си малко грим.

Влязох в кухнята, Ема и Корнелия бяха там, заедно с Бърнис, и гледаха утринните новини по телевизията.

Ема ме дари с великолепна усмивка и аз осъзнах, че след като ми бе помогнала, макар и мъничко, тя бе получила възможност поне веднъж да бъде силната. Доверието ми към нея донесе полза и на двете ни. Може би, замислих се, аз съм наистина прекалено независима.

Следях часовника с едно око, за да не изпусна срещата си с Уолтър Кае, но все пак реших да взема назаем компютъра на Кип и Лорета и да си проверя пощата, докато закуската стане готова. Корнелия вярваше, че закуската трябва да е обилна, селски тип и затова приготвяше бекон, палачинки и яйца, заедно с горещо кафе и прясно изцеден портокалов сок. Имах вълчи апетит и се чувствах почти добре, с изключение на лекото главоболие и слаба дезориентация.

Отидох в кабинета до кухнята с чаша кафе в една ръка, седнах на бюрото на Лорета, това на Кип стоеше на отсрещната страна, и се включих в мрежата.

Флагчето на малката кибер пощенска кутия се развяваше и аз си поех дълбоко дъх. Мобилният ми телефон бе останал блажено безмълвен от снощи до сега; малко чудо, тъй като Джъстин Недъртън със сигурност трябва да се е обадил на Харви младши и да е пропищял за парите си. Харви, на свой ред, щеше да преследва мен.

По дяволите да върви Харви младши! Бях богата; можех просто да му дам чек и да му кажа какво да го прави.

Освежена от тази удовлетворителна картина, аз се съсредоточих върху списъка с писмата.

Имах обичайните реклами, някои маскирани като електронна поща от приятели, други безсрамно търговски — изтрих всичките, без да ги отварям. Стигнах до писмо, изпратено от моя домашен компютър. Смразяването обхвана цялото ми тяло, вена по вена.

Отворих електронното си писмо. Клер, Клер — пишеше там, — не знаеш ли, че е пагубно да защитаваш злите в техния грях? Ще дойда за теб скоро.

Разтреперана, проверих отново адреса на подателя, със сигурност бях сгрешила, но не, наистина беше моят. В един миг на лудост се зачудих дали нямам раздвоение на личността и дали едната ми половинка не дразни другата.

Поставих ръка на гърлото си. Шега ли е това, жестока и глупава лудория от някой от кантората например? Едва ли. В думите се криеше злобна нотка, като че ли подателят съжалява, че трябва да действа, но е принуден от някаква по-висша сила.

Като лудостта.

Изправих се, после седнах отново. Пресегнах се за мобилния телефон, но отдръпнах ръка преди пръстите ми да са се затворили около апарата.

На кого да се обадя? Сонтера? Доколкото зная, той все още бе извън града, работеше по онзи мистериозен случай. Арло Браудър? Не бях сигурна дали мога да дам свързано обяснение, не и без да отделя известно време, за да обмисля тази последна атака срещу здравия ми разум.

Взех чашата и пийнах няколко глътки силно кафе, като опитах да успокоя нервите си; преглъщах, докато четях и препрочитах тези простички, но тревожни думи. След известно време вече можех да ги запазя във файл и да премина към следващото електронно писмо.

Беше от Ема. Може ли да пробия носа си?, пишеше тя.

НЕ, отговорих и след два неуспешни опита, натиснах бутона изпрати.

Продължих нататък, като си поемах дъх бавно и дълбоко. Съсредоточи се върху обикновени неща, Клер. Единият крак пред другия.

Следващото писмо бе от Лорета. Тя е на импровизирано бизнес пътуване с Кип и ще се върне скоро. Ние с Ема можем да се настаним в къщата им в Скотсдейл и да се чувстваме като у дома си.

Почти реших да не отварям последното писмо, което бе пристигнало, докато печатах доста разпокъсания си отговор до Лорета. Исках да помисля, да оправя кашата в главата си, да схвана смисъла на всичко това. После ще се обадя на Арло.

Все пак натиснах реда относно на новопристигналото ми съобщение, там пишеше: Розите са червени, теменужките са сини…

Самото писмо не съдържаше нищо друго, освен линк, подчертан в синьо. Трейси е мъртва, а също и ти.

Джеймс Арън бе убил Трейси, сигурна съм. Но той е мъртъв, благодарение на мен. Кой ли бе изпратил чудовищното съобщение?

Две смъртни заплахи за една сутрин. Това е рекорд.

Кафето ми се надигна някъде в гърлото. Още тогава и там трябваше да изключа компютъра и да откажа да продължа, докато не се озова в кабинета на Арло Браудър в полицейския участък, но дори не можех да помръдна от стола си. Преместих курсора към линка и щракнах. Откъм кухнята дочух шум от готвене, джафкането на Бърнис и смеха на Ема и Корнелия.

Направих връзката и собственото ми лице изпълни екрана на компютъра. Кожата ми бе със синкаво сив цвят, а зад главата ми имаше изгнили листа и така изображението наподобяваше снимката на Трейси. Най-много ме впечатлиха обаче очите, широко отворени и напълно празни. Нямах ириси, нямах зеници.

Седях дълго време, зашеметена, вперила поглед в собствената си смъртна маска. Постепенно ми хрумна, че някой бе преправил снимката от университетската ми карта, направена в началото на първи курс; бяха сканирали снимката и после обработили с компютъра и някоя популярна фото програма, за да получат тази грозна магия.

Предполагам, че самозалъгването бе неизбежно, така е устроен човешкият мозък. Веднага щом шокът ми започна да утихва, започнах да си мисля, че медицинската експертиза е направила грешка. Трейси е жива; снимката й е била подправена, подобно на моята сега. Разбира се. Трейси е жива някъде; трябва само да я намеря.

Потърсих мобилния си телефон, набрах почти всички цифри от номера на Сонтера, но после затворих. Стегни се, Клер, измърморих на себе си и поех дълбоко дъх няколко пъти. Тя е мъртва. По дяволите, тя е мъртва.

Все още бях въвлечена в борбата между здравия разум и безумните предположения, когато откъм компютъра прозвуча кратък пронизителен звук и се появи едно съобщение. Името на екрана бе Копача, последвано от няколко цифри.

Ема, сладко момиченце, ти ли си?

Сладко момиченце? Та това не е дете, сигурна бях.

Натисках буквите по клавиатурата бавно и внимателно; ако отговоря прекалено бързо, може да се разкрия. Да, аз съм. Как си. Копачо? (Кой си ти и къде си, болно копеле, защо се свързваш с тринайсетгодишната ми племенница?)

Добре съм. Доволен съм, че се прибрах от пансиона у дома.

Сигурно се чувстваш хубаво, написах, като продължих играта.

Трябва да се срещнем, само ти и аз. Можем да се видим през почивните дни на някое уединено място.

Може би. Искаш ли да се запознаеш с леля ми? (Превод: Тя иска да се срещне с теб, тъпако, и да отреже топките ти с тъпи лозарски ножици.)

Бейби, знаеш, че все още не мога да се срещна с Клер. Иска ми се да е лично, само ние двамата.

Поех си дълбоко дъх и бавно го изпуснах. Да, помислих си. Ще е лично, да. Само ти, аз и около двеста ченгета.

Добре, написах. Трябва да тръгвам. Тя иска да пиша домашните си.

Ще поддържаме връзка.

Не отговорих; бях прекалено разтърсена, за да пиша. Изпитах диво желание да нахлуя в кухнята и да се изправя пред Ема, тогава и там, и да поискам да узная кой е Копача; бях ядосана, защото изрично съм я предупредила да не разговаря с непознати по интернет. Не е умен ход да действам, без да обмисля първо нещата. Двете с племенницата ми бяхме в добри отношения, или поне си бях въобразявала, че сме. Исках да ги запазя такива.

Ако реагирам прекалено строго, тя може просто да се скрие и да общува с този извратен тип по друг начин. Или, господ да ни пази, може наистина да се съгласи на среща с него без мое знание.

Установих, че съм обляна в студена пот.

Изключих компютъра. От кухнята продължаваха да се дочуват щастливи шумове. Останах седнала на мястото си и се чувствах по-самотна от всякога до сега. Някакво странно, отекващо бучене бръмчеше в ушите ми.

— Клер! — извика Ема. — Закуската е готова!

— Идвам — чух се да казвам. Гласът ми звучеше толкова нормално.

Ала изминаха поне пет минути, без да успея да помръдна. Звъненето на мобилния ми телефон разчупи магията. Сграбчих го и излаях:

— Ало?

— Здравей, Клер. Хареса ли ти снимката? Наистина приличаш на сестра си. — Със сигурност това е същият глас, който бях чула в нощта на нападението, когато мъжът твърдеше, че се крие във ваната на хотела.

Двете с Трейси не си приличахме, но не затова ставаше дума — и двамата го знаехме. Той или тя ми казваше, че ще умра.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах.

В ушите ми прозвуча страховит смях:

— Не би ли искала да узнаеш?

— Какво желаеш?

— Лесен отговор. Да те убия.

— Защо?

— Защото ще си толкова красива мъртва.

— Ти уби Трейси, нали? Не е бил Джеймс; бил си ти!

Никакво колебание, никаква нотка на угризение на съвестта:

— Да. И не. Джеймс определено бе въвлечен.

— Божичко, защо? Защо трябваше да я наранявате?

— Защото е кучка, която се пречка. Също като теб.

— Кой е там?

Тишина, само дишане.

Вече стоях права и стисках телефона толкова здраво, че ръката ме заболя.

— Ще те намерят, който и да си ти — казах. — Ще те намерят и ще те затворят веднъж и завинаги.

— Мечтай си… — Тих и монотонен отговор. После се чу щрак и линията прекъсна.

Веднага проверих дали е изписан номер и име на този, който се обажда, но си знаех какво ще открия още преди да погледна. Неизвестен номер, неизвестно име.

Отново на нула.

Божичко, с тази скорост няма да доживея да прибера двадесетте и седем милиона, да не говорим за похарчването им.