Линда Милър
Горещи страсти (5)

5.

Не бях в най-добра форма, когато Сонтера се появи в кантората Кред и съдружници в Скотсдейл точно в единадесет и тридесет часа на следващия ден. Бюрото ми бе отрупано е папки, компютърът ми бе задръстен с писма, много от тях спешни, а чакалнята бе препълнена е обичайната тълпа от Набедени злодеи, някои от тях наистина невинни, а други се надяваха да избегнат личната отговорност чрез десетина лесно заработени вноски.

Сонтера се появи на прага, облечен в хубав костюм и с лукава усмивка на уста. Вирна палец към чакалнята пред множеството офиси.

— Бизнесът процъфтява — каза той. — Крет’н трябва да е очарован, където и да е.

Присвих очи и отговорих:

— Благодаря ти за тези думи, изпълнени с чувства и състрадание.

— Няма защо. — Тони влезе в офиса и затвори вратата, насмешливостта напусна устните му и остана да блести само в тъмните очи. Представих си как госпожа К. пали червени свещи, но посред бял ден ми се стори глупаво да се интересувам от това.

— Затрупана съм с работа. Стори ми се, че твърдеше колко важна е срещата.

Сонтера стана сериозен, плашеща перспектива както винаги. Той придърпа свободния стол, без да пита и се настани.

— Кабинетът на Кред у дома му е бил претършуван — започна той. — В нощта на убийството. Досиетата на служителите и всякакви други документи бяха пръснати навсякъде. Нашите хора ги посъбраха, сортираха и се оказа, че за всеки един от фирмата има папка. Тоест за всеки, освен за теб.

Сонтера изчака, докато изводът проникне в съзнанието ми.

— Убиецът на Харви е взел моето досие? — Странно, дори изправена пред перспективата за собствената ми смърт, си помислих, че е напълно в стила на покойния ми шеф да пази копия на документите у дома; вероятно имаше и копие от комплекта с финансовите дела. Един за Данъчната служба и един по-подробен, предназначен само за неговите очи.

— Освен ако не е някъде тук. Проверихме колата му и голямата къща, с разрешението на госпожа Кред, разбира се.

Почувствах познатото ми вече стягане под лъжичката, сигнал за опасност. За първи път нямаше нищо общо е близостта на Сонтера.

— Ще проверя при Хедър — пресегнах се към вътрешния телефон. Докато задавах въпроса на администраторката, тонът ми бе служебен, но вътрешностите ми се бунтуваха. Вероятно дори тогава знаех, че втората папка няма да бъде намерена.

Хедър твърдеше, че не знае нищо за допълнителни досиета и показа само редовните ми документи на служител. Двамата с Тони направихме бързо, но щателно претърсване на офиса на Харви, светилището му — не намерихме абсолютно нищо.

— Не е добре — промърмори Сонтера, след като приключихме тършуването из бюрото и шкафовете на шефа и се върнахме в моя офис.

Остро осъзнавах две неща: първо, убиецът на Харви не само има достъп до голяма част от личната информация за мен, но и причина да иска тази информация; второ, бях сама в малко пространство с моя сексуален бог. Иска ми се да мисля, че страхът, а не липсата на морал, ме накара да си пожелая Сонтера да разкъса дрехите ми, там и тогава.

— Мисли, Клер — подкани ме Тони и ме изтръгна от еротичните фантазии, в които търсех спасение. — Кой може да е така разярен на Кред и на теб?

Въздъхнах:

— Клиентите се ядосват, когато не получат очакваната присъда, а пък има и противоположна фракция. Те обикновено не оценяват факта, че са минали успешно през съдебната месомелачка. — Свих рамене. — Адвокатите си създават врагове.

Сонтера ми хвърли поглед.

— Напълно съм съгласен — отговори лаконично той. — Слушай, ще доведа хора тук, за да прегледат данните на клиентите и да се опитат да уловят някои нишки. Ако е необходимо, ще взема съдебна заповед. Междувременно, Клер, трябва да си повече от внимателна. И ако си спомниш нещо, което може да ни помогне да идентифицираме този йо-йо, искам да ми се обадиш незабавно. Денем или нощем, няма значение.

Усетих тръпки да полазват по гърба ми.

— Ти наистина ли мислиш…

— Възможно е някой да иска да те убие — каза Сонтера. Рядко смекчаваше думите си. — Пази се.

Кимнах, вътрешно бях уплашена, а външно хладнокръвна както винаги.

— Нали все още пазиш онзи малкия 38-и калибър? — Някога Сонтера ми бе помогнат да избера пистолета, бе ме научил да го чистя и да стрелям с него. Освен това бе монтирал сейфа и бе заплашил Ема с бой, ако го докосне.

— Да — отговорих. Усещах гърлото си надебеляло и малко пресъхнало. Нямаше как да не си спомня толкова експресивния сън за Джеймс Арън.

— Нека ти е под ръка — посъветва ме Сонтера — и го дръж зареден.

Сбогувах се с половин уста, той надраска номера на мобилния си телефон на лист хартия, каза довиждане и си тръгна.

Малко след заминаването му се появи Хедър, привидно питаше за поръчките за обяд, но главно проучваше новостите.

Съобщих й, че ще идват полицаи, за да прегледат документите, но нищо повече. Повдигна се и въпроса за храната, Хедър носеше лист и химикалка за записване, така че си поръчах риба тон с пшеничено хлебче, нискокалорична майонеза и диетична кола.

Може би бях уплашена, но не бях изгубила апетита си.

Обядът ми пристигна след двайсетина минути и аз успях да похапна по-голямата част от него, преди телефонът да звънне. Джанет Бейлин, неофициален заместник-началник на фирмата, ме търсеше. Офисът й бе до този на Харви и въпреки че не бе съдружник — той не вярваше в издигането на обикновените партньори до собственото си ниво — имаше просторна стая, сносно обзавеждане и изглед към улица Скотсдейл роуд. Тъй като аз дори нямах прозорец в офиса, бях впечатлена от подобен лукс.

— Работна среща — обяви тя по своя телеграфен начин. В офиса Джанет винаги говореше като телеграма, без да хаби думите. В съдебната зала бе доста словоохотлива. Пери Мейсън в чорапогащник.

— Сега? — попитах аз, макар че като се замислих, това бе глупав въпрос. Госпожа Бейлин бе издигнала до наука живота в настоящето; сега бе любимата й дума.

Тя изпусна една въздишка и каза:

— Ако не ти създава прекалено много проблеми.

— Добре — отвърнах и погледнах унило към планината от работа на бюрото ми.

— Пет минути — отсече Джанет. — Конферентната зала.

Връзката прекъсна.

В коридора се натъкнах на Хедър, която изви перфектно оформените си руси вежди към мен и попита с приглушен глас:

— Това ченге, детектив Сонтера ли му е името, е наистина готин. Преди време вие не излизахте ли на срещи?

Срещи бе прекалено изтънчена дума за връзката ми със Сонтера, но, разбира се, аз няма да доверя подобно нещо на Хедър. Особено в коридора, опасан с врати, тънки като моята собствена. Престорих се, че не съм я чула и прилежно забързах към залата за конференции.

Докато вървях, Марша Мансито, заробен длъжник като мен, излезе от кабинета си, натоварена с папки, а Флин Талмадж стоеше до автомата с минерална вода. Другите трима по-млади партньори, Джак Рийвс, Мери Елън Стедмън и Дарън Брайънт, всичките подлизурковци, вече седяха около голямата маса в стаята за война на Харви и всеки от тях носеше черна лента на ръката. Без шефа стаята изглеждаше по-голяма и вентилацията — по-добра; Харви винаги успяваше да изсмуче кислорода от помещението и да заеме повече от полагаемия му се дял пространство.

Джанет се бе настанила на мястото на Харви; никаква изненада. Тя е била първата наета от него адвокатка, в годините, когато частната му практика се бе разраснала толкова много, че вече било оправдано да я нарече фирма. Невзрачна, едрогърдеста жена, е остри черти и очевидно неизчерпаема колекция от евтини костюми, но без съмнение с отлични адвокатски способности. Щом станеше дума за спор, тя бе акула, безмилостна по неповторим начин, жестока като Харви.

Столовете от двете й страни вече бяха заети, разбира се. Флип, Марша и аз заехме останалите.

Джанет удостои с кралски поглед новодошлите, един по един. Даде ни да се разбере кой командва сега, след като Харви бе получил справедливото си възмездие — като че ли бе имало някакво съмнение.

— Както вече сигурно сте се досетили — започна госпожа Бейлин, когато се увери, че сме й отделили цялото си, макар и не благоговейно, внимание, — госпожа Кред и аз решихме, че господин Кред би искал ние да продължим работата си по възможно най-обичайния начин.

Джанет и Харви си говореха на малки имена. Те бяха играли голф заедно и бяха предприемали съвместно многобройни служебни пътувания. Несъмнено официалното обръщение към него сега бе от учтивост, защото той бе… ами, мъртъв.

Марша, сякаш притиснала болно бебе, стискаше купчината папки до гърдите си и не ги оставяше на масата. Без някога да го е споделяла, подозирах, че тези жена е човек на робския труд, също като мен. Тя бе самотна майка, около тридесет и пет годишна, с няколко малки деца и кола в плачевно състояние; вероятно бе положила свръхчовешки усилия, за да завърши колеж, да не говорим за юридическия факултет, дори и Харви да й бе помогнал с таксите за обучение, учебниците и скромна издръжка.

— Господин Кред би искал тези случаи да бъдат преразпределени — каза Марша, сякаш очакваше възражения. И то в стая с адвокати. Представете си само!

Джанет я погледна хладно.

— Ще стигнем и до това.

Госпожа Бейлин не харесваше почти никого, особено жените. Веднъж, след като си бе пийнала доста на едно събиране на фирмата, ме обвини, че използвам външния си вид, за да моля услуги от Харви и други мъже, оттогава отношенията ни бяха доста изострени.

Марша утихна.

Чудовището погледна адвокатския бележник на масата отпред, присви очи през очилата, за да прочете дребничките, написани на ръка думи.

— Талмадж — изрече тя отсечено. С ъгълчето на окото си забелязах как Флип леко потрепна. — Вие взимате делата на Джонсън, Шемикер и Уокър. Хедър ще остави папките на бюрото ви.

Флип остави молива си върху най-горната страница на бележника, кимна и мъдро не направи никакъв коментар. Всички знаехме, че Харви бе оставил по-неприятни случаи от току-що споменатите; Флип, най-новият и най-малко компетентният, се отърва леко.

Другите дела също бяха раздадени и присъстващите адвокати — освободени. Неочаквано Джанет и аз се оказахме сами в конферентната зала.

Охо!

— Уестбрук — продължи Джанет, а аз седнах малко по-изправена.

Погледите ни се преплетоха, после тя погледна бележките си отново, въпреки че, бях сигурна, можеше да ги рецитира наизуст. Бейлин бе известна с фотографската си памет и, ако нямаше проблем е хормоните, бих искала да бъда като нея след време.

— Разбрах, че полицията възнамерява да дойде в кантората и да прегледа папките — произнесе тя с равен глас.

Задържах погледа й и потвърдих:

— Точно така. — Проклета да съм, ако обясня как Сонтера и вероятно други полицаи мислят, че има опасност и мен да ме последва съдбата на Харви.

— Осъзнавате ли колко разрушително ще е това?

Потиснах въздишката си и отговорих:

— Детектив Сонтера каза, че ще вземе съдебна заповед, ако се наложи. Не видях никакъв смисъл да споря.

Джанет задържа погледа си върху мен дълго време, като че ли бях някаква мутирала, нов вид хлебарка. След като се опита и не успя да ме накара да започна да се гърча от гневния й поглед, тя накрая проговори:

— Добре тогава. Да се върнем към настоящата работа. Вие вече имате Тревор Трент. Ще вземете и госпожа Хилдербранд. — Очите й се присвиха, а ноздрите разшириха. — Както и делото на Джъстин Недъртън.

Поизправих се. Бях разтревожена, но се опитах да го скрия и казах:

— Мислех, че вие се занимавате със защитата на доктор Недъртън.

Джанет се усмихна кисело. Огледа ме.

— Изглежда доктор Недъртън ви е зърнал, госпожице Уестбрук, по време на едно от последните си посещения във фирмата и помоли случаят му да бъде даден на вас.

— Не разбирам…

— Няма начин да не разбирате — мило изгука Джанет. — Знаехте точно какво правите, подготвяхте сцената…

Усетих как гореща вълна се надига към лицето ми.

— Я, чакайте малко…

Джанет отново се усмихна:

— Е, това дело няма да го спечелите, все пак. Доктор Недертънсъс сигурност ще съжалява за избора си след време, но това ще си е негов проблем, нали? Негов проблем, госпожице Уестбрук, и ваш.

— Не съм молила за този случай и не го искам.

— Доктор Недертън предложи седемцифрен адвокатски хонорар, госпожице Уестбрук — заяви Джанет. — Следователно няма значение какво вие искате.

Преглътнах с мъка, но успях да задържа езика зад зъбите си. Не можех да си позволя да загубя тази работа, макар да ми се искаше да кажа на Джанет Бейлин да навие делото на Недъртън на руло и да си го пъхне там, където слънцето не огрява.

— А сега — продължи тя и лека триумфална нотка прозвуча в гласа й — относно Тревор. Ще трябва да приключите бързо с него, за да може да се концентрирате на по-важни неща.

Тревор Трент е онзи голям нехранимайко, който блъсна колата си във витрината на ресторант преди няколко седмици. Бях свикнала с идеята за защитата му, така че нямаше никакъв проблем. Колко жалко, ако толкова обещаващ млад мъж отиде в затвора идната есен, вместо в някой престижен колеж на Айви Лийг^[1]. Госпожа Хилдербранд пък е издънка на обществото със склонност за периодични забавления с кражби от магазините; нещастните й син и снаха винаги бързо дават обезщетение и когато тя стигне до съда, съдиите неизменно я пускат само с лекция и глоба. Всъщност много местни търговци просто пропускаха етапа с ареста и се обаждаха на Харви за чек, който бе своевременно изпращан и след това покриван двойно от младите Хилдербранд. Защитата й щеше да е прословутата фасулска работа.

Джъстин Недъртън бе съвсем друга история и то не само заради трескавостта на Джанет. Недъртън практикува в моя любим Тусон и затова познавах репутацията му, ако не самия доктор. Няколко от сервитьорките на бар ЦИЦИ си бяха правили при него операции за уголемяване на бюста, една от тях е плачевен резултат; докторът имаше и цял легион недоброжелатели. Сега от мен се очакваше да убедя съдията и съдебните заседатели, че той не е престъпник, не е некомпетентен, а само заблуден.

Джанет най-вероятно е права: ще бъде ужасно трудно да се впише това дело в колоната на печелившите.

— Успех — неискрено ми пожела тя и стана от стола си.

Седях сама в конферентната зала още пет минути след нейното тръгване и се опитвах, без особен успех, да се успокоя.

Флип Талмадж се мотаеше в коридора, когато излязох.

— Чух, че ти е дала случая Недъртън — каза той.

— На вратата ли подслушваше? — изстрелях аз, бях нетърпелива. Някой може би се опитва да ме убие. Джеймс Арън е свободен мъж от днес. А сега бях успяла да поема дело, което не искам, и да вбеся настоящия шеф, всичко това само с един замах. Нямах нужда от глупостите на Талмадж като капак.

— Началникът е сериозно ядосан — сподели той, като че ли аз не бях забелязала. — Прекара седмици наред в подготовка на делото Недъртън за съдебен процес и изведнъж ф-ю-ю, тя излиза, ти влизаш. Трябваше да чуеш как двамата с Харви спорят по въпроса.

Флип замълча. Опитах да си проправя път покрай него, но той го препречи, отдаден на размишления:

— Може би си познавала доктора от Тусон — огледа преценяващо гърдите ми, вероятно се чудеше дали са истински. Прииска ми се да му зашлевя един с опакото на ръката, макар да не съм агресивен тип човек.

Е, обикновено не съм.

Накарах го да сведе поглед и казах:

— Стой настрана от мен, Талмадж. Нямам време за служебни клюки.

Той се усмихна, присви вежди, но отстъпи встрани и измърмори:

— И хубаво лице имаш.

Гордо тръгнах по коридора към офиса си и се зачудих, не за първи път, как толкова много идиоти успяват да завършат юридическия факултет.

В четири и половина изрових глава от дълбините на купчината хартии, за да се обадя у дома — Ема отговори на второто позвъняване. Някъде в далечината чувах радостния лай на Бърнис. Опитвах се да не мисля за Джеймс Арън, който бе на свобода, да не говорим пък за убиеца на Харви; исках да предупредя Ема да внимава, да спусне щорите, да не отключва вратите, но усетих, че не би имало никакъв смисъл да я заразявам с моята параноя.

Освен това тя вече бе изслушала всички лекции по безопасност.

— Здравей, скъпа! — Гласът ми звучеше небрежно. — Как е любимата ми племенница?

Ема сякаш вече бе надраснала тази закачка, но все още ми отговаряше, вероятно заради мен самата. Такова дете е тя — за да не нарани чувствата ми, се преструва, че вярва в Дядо Коледа чак до деветата си година, когато целият цирк й дойде прекалено много, огъна се и съобщи, че е време да престанем да си играем на шикалки.

— Аз съм единствената ти племенница — каза Ема.

В спомените си чух един друг глас — на Трейси. Ти си ми любимата сестра, казваше тя, когато бяхме деца и живеехме временно при мама, в периода между отглеждането ни в приемни семейства, преди колебливото здраве на баба да се подобри достатъчно, че да може да ни вземе у тях. Аз съм единствената ти сестра — веднага й подавах аз моята реплика.

— Всичко наред ли е у дома? — попитах. Баща ти обажда ли се?

— Да — отговори Ема сякаш е един обикновен ден. — Всичко е наред. Госпожа Кравински ме закара до Албертсън преди малко. Трябваше да взема храна за Бърнис; не хареса много отвратителното нещо, което изпрати госпожа Кред.

— Написа ли си домашните?

Ема въздъхна като страдалец:

— Да. — Направи си труда да ми отговори, но едва измъкна думата от устата си.

— Чудесно — отвърнах отривисто. — Ще ги прегледам, след като се прибера у дома.

— Което ще е кога? — попита племенницата ми нехайно.

— Скоро. — Почувствах се виновна. Понякога ми се искаше да съм леля, която си стои у дома, но този импулс винаги преминаваше, щом няколко пъти си поемех дъх бавно, дълбоко. Когато и това не подействаше, заставах на челна стойка в ъгъла на женската тоалетна, за да получа прилив на кръв в мозъка.

— Докато пазаруваше за кучето, купи ли закуска за себе си? — Не бях забравила за все още трагичното състояние на провизиите у дома.

— Няма проблем. Купих си сандвич със сирене след училище.

— Добре. Ще се прибера до шест или там някъде. Трябва да се отбия в супермаркета на връщане. Поддържай фронта, не гледай кабелна телевизия и не отваряй вратата на непознати.

Още една въздишка. Като изключим супермаркета, аз винаги й повтарях все същото.

— Добре… — По гласа й усетих как извърта очи.

— И още нещо — допълних, след като усетих, че почти затваря.

— Какво?

— Обичам те, хлапе!

— Хубаво. До скоро — отговори Ема и връзката прекъсна.

Усмихнах се леко, обърнах се към компютъра и започнах да навлизам в дебрите на електронните писма, като изтрих вицовете и хитрите верижни препратки. Не че нямам чувство за хумор, вероятно има място за сантименталните глупости, които иначе интелигентни хора обичат да разпространяват от единия край на киберпространството до другия, но това място не е на моя твърд диск, по дяволите. Аз се опитвам да работя тук.

Хедър надникна точно когато изключвах компютъра. Съобщенията, на които възнамерявах да отговоря, всичките служебни, вече излизаха от принтера.

— Джъстин Недъртън е тук — обяви тя и леко се снижи, сякаш очакваше да хвърля нещо. — Извинявай, Клер. Той бе записан в графика на госпожа Бейлин и съм забравила да го прехвърля в твоя.

Все едно че ме подкара с остен.

— По дяволите — измърморих аз и се поздравих за въздържанието. Зная някои доста по-пиперливи думи.

Хедър изглеждаше истински разкаяна, но неумолима.

— Можеш ли да му дадеш друг час? — Бях отчаяна.

— Мисля, че няма да се съгласи — погледна часовника си Хедър. Вечер тя ходеше на курсове за помощник-адвокат, започваха точно в шест, а вече бе пет и петнайсет. — Ще опитам, но е дошъл чак от Тусон, едва ли ще е много щастлив да го отпратя.

Усетих как главоболието подскача из цялата ми глава, от едното слепоочие до другото, подобно на топка за пинг-понг.

— Добре — съгласих се. — Кажи му да влезе, но ми направи една услуга преди тръгване. Обади се на Ема и й съобщи, че ще бъда у дома към седем.

Хедър кимна и излезе.

Доктор Недъртън бе висок, елегантен, със сребриста коса. Дрехите му бяха шити по поръчка, обувките — италиански и той можеше да се похвали с тен, дето би накарал Джордж Хамилтън да изглежда анемичен в сравнение с него. Мъжът си оправи златните копчета за ръкавели, докато оглеждаше офиса ми, който нямаше нищо общо с канцелариите на Харви и Джанет.

Тук нямаше кожени дивани. Нямаше маслени картини по стените и добре заредено барче с питиета, нямаше огромен телевизор с плосък екран, скрит зад масивни махагонови врати с дърворезба.

За миг хранех нереалната идея, че Недъртън ще вирне нос и ще си тръгне. Ще се върне при Джанет или ще си намери съвсем нов адвокат, някой, който да има истински офис вместо подобна дупка.

Не ме споходи такъв късмет.

Погледът му се отправи точно към гърдите ми, но аз го отдадох на професионален интерес. Опитвах се да гледам философски на цялата история, макар леко да скърцах със зъби. Челюстта започваше да ме боли, защото задържах прибързани думи.

— Здравей! — Не бях сигурна дали поздравява мен или анатомията ми.

— Репутацията ви се носи далеч пред вас, доктор Недъртън — казах аз, след като вече бях поздравила с ответното здравейте.

Той засия.

Напълно в стила на мъж с да приеме това изявление за комплимент.