Линда Милър
Горещи страсти (48)

48.

Двете с Ема си говорихме до пълно изтощение. Поговорихме си за Трейси, за сделката ми с Харви старши и за Джеймс. Най-накрая тя заспа, свита в средата на леглото ми в стаята за гости, а Бърнис лежеше сгушена до нея.

Отидох в кухнята с намерението да си сваря чай и видях името и номера на Уолтър Кае, надраскани на дъската до телефона. Бях любопитна, пък и имах нужда да правя нещо, докато водата в електрическия чайник кипне, затова се пресегнах към телефонната слушалка и набрах номера му.

Мъжът очевидно имаше желание да разговаряме, защото секретарката му ни свърза веднага.

— Клер Уестбрук — каза той изненадан, като че ли бе започнал да се съмнява в съществуването ми.

— Какво искате? — попитах. Вече бях изчерпала дневната си доза тактичност.

Усетих усмивката в гласа му:

— Аз представлявам наследството на Уестбрук. Трудно е да ви открие човек.

Дръпнах висок стол от бара и седнах.

— Номерът ми е в телефонния указател — казах.

— Трябваше да се уверим, че няма други преки наследници. Това ни отне известно време.

Затворих очи. Зачаках. Хрумна ми, че семейство Кред е навън в студа. Труден момент за тях.

— Имуществото на Уестбрук бе значително — продължи Кае. — Вие наследявате значителна сума, преди данъците и другите разходи, разбира се.

— Разбира се — казах. Вече бях преминала на автопилот.

— Бих искал да се срещнем и да обсъдим нещата.

— Слушайте, господин Кае, не искам да съм груба, но не бях особено близка със семейството си. Не се интересувам…

Той въздъхна:

— Госпожо Уестбрук, става дума за много пари.

Искаше ми се да му кажа да вземе наследството на баща ми и да го изхвърли, ала бях изправена пред безработицата и планина от дългове. Двете с Ема имахме нужда да положим ново начало, може би някъде далеч от тук. Няколко хиляди долара щяха да ни дойдат добре.

— Пробвайте ме с най-доброто си предложение — заявих уморено.

— Двадесет и седем милиона долара — каза мъжът Сграбчих ръба на барплота за подкрепа. Чайникът започна да подсвирква пронизителната си песен; дръпнах шнура му от контакта.

— Казахте…?

— Двадесет и седем милиона — повтори той.

Безмълвно оставих слушалката, плъзнах се от стола и се отпуснах на колене в средата на пода, дишах учестено.

— Госпожо Уестбрук? — Гласът на Кае сякаш идваше от друго измерение. — Там ли сте?

Изправих се отново на крака, потърсих слушалката и я притиснах към ухото си.

— Ако това е някаква шега — казах сопнато, — е много подла.

Кае се засмя:

— Не е шега. Кога можете да дойдете в кантората ми?

Погледнах часовника си и попитах:

— След пет минути?