Линда Милър
Горещи страсти (47)

47.

След като отбих от пътя за ранчото, останах да седя в колата петнайсетина-двайсет минути, опитвах да се съвзема малко и размишлявах над снимката от тържеството. Тревожеше ме изначално, по същия начин, както ме разтревожи мъжът на гробището, въпреки че не можех да кажа точно защо.

Дали Ели бе майка на Джеймс Арън или просто друг гост на тържеството?

Включих отоплението, макар навън да бе 24 градуса, и се опитах да помисля. Единственото сигурно нещо за мен бе, че трябва да взема Ема и да тръгна право към Скотсдейл. Налага се да се изправя пред много проблеми, а все още не бях готова да застана очи в очи с всички тези предизвикателства. Умът ми се замая.

Погледнах костюма си, който определено бе загубил блясъка си. Косата ми бе прашна от склада и вече усещах как френската ми прическа се разпада.

Подреди мислите си, Клер.

Приоритет номер едно: Ема. Ще действам бавно с нея, реших. Ние двете ще изкараме още една нощ в ранчото, но утре рано-рано тръгваме за вкъщи.

Вкъщи. Май нямахме такова място, тъй като продължавах да считам, че апартаментът ни е необитаем. Е, ще се безпокоя за това по-късно. Първото ми служебно задължение ще е да отида в кантората и да се изправя пред Харви младши. Странно, но го очаквах с нетърпение.

Върнах се на пътя и подкарах към къщата в ранчото.

За моя изненада Ема дойде да ме посрещне. Не се усмихна, но и не ме погледна гневно. Аз пък се усмихнах широко, вместо двете ни, и докоснах косата на племенницата си.

— Някакъв адвокат се обади — каза тя. Очите й бяха подпухнали, а лицето бледо.

Устоях на желанието си да я прегърна силно.

— Харви младши? — попитах.

Тя поклати глава:

— Каза ми, че името му е Уолтър Кае. Не искаше да ми съобщи какво иска или откъде е взел този номер.

Леко присвих колене, за да погледна Ема в очите.

— Нещо в думите му обезпокои ли те?

Племенницата ми погледна надолу към краката си, а после нагоре към мен. Лицето й бе безизразно.

— Помислих си, че може да загазиш заради случилото се с баща ми.

Прегърнах я, макар да знаех, че е рисковано.

— Това бе самозащита, мила — отговорих тихичко. — Няма да заведат дело срещу мен.

Ема се вгледа внимателно в очите ми:

— Наистина ли?

— Наистина — потвърдих, очаквайки реакцията й. Дали ще е доволна или ядосана? Нямах представа.

Момичето започна да плаче и леко се отпусна до мен.

— О, божичко — прошепна тя. — Помислих си, че ще те отведат. Помислих си, че ще остана сама…

Пуснах куфарчето и дамската си чантичка, за да я прегърна.

— Никой няма да ме отведе, скъпа. Никой!

Нещо се освободи в Ема в този миг. Тя се прилепи към мен, нададе вой от тъга. Вероятно бяхме страхотна гледка, стояхме на пътя и се притискахме една към друга като двама оцелели корабокрушенци, уловени във водовъртеж. Въобще не ми пукаше как изглеждаме за другите.

Ние бяхме оцелелите, Ема и аз, и бях готова да направя всичко, всичко на света, за да запазя това.