Линда Милър
Горещи страсти (46)

46.

Вместо да отида направо в ранчото, аз реших да се придържам към първоначалния си план — спрях на една бензиностанция, за да се измия и преоблека с взетия назаем костюм. После обаче Импулсивно, без да мога да го разбера, подкарах към гробището, за което бе споменала Мария Гомез, и потърсих гроба на баща ми. Може би имах нужда да съм на някое уединено място, където да помисля, преди да разгледам онези снимки.

Седнах на един хвърлей камък от вечното жилище на Томас Уестбрук и опитах да се подготвя за това, което щяха да ми разкрият фотографиите. В гърлото ми се образува някаква буца, очите ми пареха, но не можех да плача повече. За миг си пожелах да се случи чудо и да видя как Сонтера крачи към мен, способен да оправи всички проблеми.

Естествено, той не се появи. Трябваше сама да се изправя пред личните си демони.

Извадих снимките, примигнах няколко пъти и направих усилие да фокусирам погледа си. На първата, очевидно направена с евтин фотоапарат за моментални снимки, Трейси говореше разпалено с някакъв мъж, когото не разпознах. Те седяха един срещу друг на маса за пикник, вероятно в парк или на някое от местата за почивка покрай магистралата. Ясно виждах сватбената й халка, значи тя все още е живяла с Джеймс по това време.

Би трябвало да почувствам облекчение, предполагам, тъй като очаквах напълно различен образ, нещо порнографско или дори по-лошо. Вместо това обаче безпокойството ми нарасна.

С треперещи пръсти взех следващата снимка. Отново Трейси и този мъж, целуваха се през масата. Страстна сцена, незаконна, ако вземем предвид халката, но нищо в нея не обясняваше лицемерната усмивка на Хенли в склада или нарастващия ми ужас.

— Здравей! — Гласът бе жизнерадостен, мъжки и едва не ме накара да подскоча от страх.

Вдигнах поглед, видях смътно познат млад мъж, вероятно около тридесет и пет годишен, приятелски настроен, но безличен и малко смачкан.

— Познаваме ли се?

Той седна до мен на пейката, макар да не го бях окуражила ни най-малко.

— Срещали сме се — усмихна се в отговор мъжът, но нещо в очите му, нещо в поведението му ме разтревожи дълбоко.

Тъкмо щях да попитам дали ме преследва и ако е така, защо, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Човекът до мен се загледа в надгробния камък на баща ми, а аз изрових телефона, отворих го и казах:

— Клер Уестбрук.

Обаждаше се Арло Браудър:

— Здравей, Клер.

— Арло, някакви новини?

— Попаднахме на мъж на име Бен Дюпри. Очевидно е имал връзка със сестра ти. — Полицаят замълча. — Той твърди, че са имали намерение да се женят.

Погледнах с неудобство към смътно познатия ми странник, който сега стоеше с гръб на няколко крачки от мен и ръце пъхнати в джобовете на синьо яке. После осъзнах думите на Арло и погледнах към снимките на скута ми. Бен Дюпри, замислих се аз. Това вероятно е мъжът, който целува Трейси на масата за пикник.

— Добре ли си? — попита Браудър, може би улови нещо в гласа ми. — Звучиш малко отнесена.

Посетителят ми се обърна, слушаше ме открито и ме погледна с някакво тъжно смирение. Погледът ми автоматично попадна върху дясната му ръка, свита в джоба.

— Дали можеш да изпратиш кола? — попитах и дадох адреса на гробището и приблизителното ми местоположение. — Един мъж тук…

— Изчакай — каза Арло. Докато чаках, не откъсвах очи от неочаквания ми събеседник. Когато Браудър отново взе слушалката, нареди. — Бъди спокойна. Има екип в района и ще пристигнат там след няколко минути.

— Полицията идва — изговорих думите отчетливо и леко повиших глас, сякаш потвърждавах обещанието на Арло.

Мъжът, който явно ме бе проследил до гробищата, се обърна и се отдалечи с бърза крачка. Аз изпуснах дъха си.

— Той си тръгва — казах на Арло.

— Няма значение — отговори лейтенантът. — Оставам на телефона. Дай ми описание, Клер.

Избъбрих стандартните подробности — среден, среден, среден.

— Видя ли колата му?

Паркингът, на който бях спряла, се намираше недалеч, но имаше и доста други. Изправих се, разпилявайки снимките на земята, и извих врата си, но не видях нищо друго, освен добре подравнена трева, надгробни камъни и паметници. Моят учтив преследвач бе изчезнал сред дърветата.

— Съжалявам, не съм — отвърнах и се отпуснах обратно на пейката. Колената ми трепереха и си поех дълбоко дъх няколко пъти, преди да се наведа и да събера снимките.

— Каза ли нещо важно?

— Само че сме се срещали и преди. — Ровех из нещастния си, обременен мозък, за да си спомня къде. — Сигурна съм, че съм го виждала някъде…

— Може би той се опита да те прегази и после те цапардоса по главата в онази хотелска стая.

Потръпнах и поклатих глава.

— Не — измърморих, говорех инстинктивно. — Не… не мисля…

Чух припукването на радио, вдигнах поглед и видях двама полицаи да крачат решително към мен.

— Твоите хора са тук. — Бях замаяна от облекчение. — Благодаря, Арло.

Следващият половин час отговарях на въпроси, а после полицаите ме изпратиха до колата ми, изчакаха да се кача, да заключа вратите и да запаля двигателя. Когато тръгнах, ме последваха известно време, за всеки случай.

Може би тогава започнах да преосмислям мнението си относно ченгетата.

На отклонението за ранчото аз отбих и се пресегнах за фотографиите, които Хенли ми беше продал; известно време ги гледах слепешката, опитвах се да разбера какво трябва да открия в тях, освен факта, че Трейси е имала любовна авантюра. Възможно е това да е достатъчна причина Джеймс да я убие.

Прегледах ги отново. Трейси и мъжът, вероятно Бен Дюпри, в различни любовни, но не неприлични, пози. Тъкмо щях да се откажа, когато установих, че една снимка се е залепила за гърба на друга. Отделих я, огледах сцената и задържах дъха си.

Снимката е била правена на тържество. Имаше плакати и всички се усмихваха. Трейси, до нея Джеймс, и той бе прегърнал Ели, жената, която така неохотно ми помогна да се свържа със Силви.

Присвих очи, за да видя флага с компютърен надпис, който се стелеше зад тях.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАМО!