Линда Милър
Горещи страсти (45)

45.

Браудър не отговори и аз оставих малко рязко съобщение на гласовата му поща.

Известно време правех големи кръгове наоколо с колата и фучах, но накрая се озовах в стария ни квартал. Там местните супермаркети бяха западнали и много малки магазинчета се даваха под наем. Намерих складовете, където бях оставила вещите на баба след смъртта й, както и някои мои и на Трейси принадлежности. Не бях облечена за тършуване, но не можех да се накарам да се върна до ранчото на Лорета и Кип за дънки и тениска, поне не в това състояние надуха. А и все още не бях готова да се изправя пред Ема.

Управителят на складовете провери документа ми за самоличност, погледна досието и ми даде ключ за номер 246. Почти осем години плащах месечен наем за това място, не бях способна да изоставя тези последни, клети частици от баба, Трейси и човека, който някога бях аз.

Сигурна съм, че психоаналитикът ми би предложил разни уместни метафори.

Все пак бях достигнала до някаква повратна точка. Ще има промени и то не само в кариерата ми.

Минах с колата по алеите до моя склад, после излязох, запътих се право напред и завъртях ключа в ключалката. Когато дръпнах ръчката, вратата се вдигна нагоре, подобно на врата на гараж, и през отвора се посипа прах.

На едната стена стоеше старо канапе на цветя, вероятно дом за много паяци и не една мишка, макар управителят да твърдеше, че мястото е обезпаразитено. Имаше кашони, пълни със старите жарсени рокли на баба — спомням си как ги опаковах и плаках, месец след погребението й. Огромната й колекция от книги с меки корици — предимно детективски истории и някои исторически романси. Усмихнах се, загледах се в една особено ярка корица от седемдесетте, на която се бяха прегърнали каубой и танцьорка, и двамата полуголи. Баба харесваше романите с много страст, благословена да е.

Оставих книгата, обзеха ме едновременно спокойствие и тревога, защото се намирах в прашното светилище на тази доста творческа интерпретация на семейство. Какво се надявах да постигна?

В един момент исках само да съм заета с нещо, за да не се отдавам на прекалено много мисли. Но после разбрах, че е време да разчистя тук, веднъж и завинаги, и да продължа със своя живот. У мен настъпи някакъв складов фън шуй^[1]. Освен това, след като бях изправена пред проблема с безработицата, наемът ще ми трябва за разни други неща, например хранителни продукти.

Добре, че затворът за длъжници вече бе отменен.

Намерих кашон с надпис Вещите на Клер и го разтворих. Вътре имаше дрехи, остарели и отживели времето си, а вероятно ми бяха и умалели. Прерових съдържанието, открих някакви стари широки панталони, с които бях помагала на баба да боядисаме оградата, както и една блуза от трико. Изтръсках ги, скрих се зад купчина пластмасови кутии и се преоблякох.

Високите токчета придаваха на костюма ми уникален завършек, но не ги събух. По-малко от всякога бях склонна да обръщам внимание на хармонията.

До единадесет часа вече бях струпала нещата за изхвърляне на един куп; възнамерявах да ги прекарам до сметището, тъй като нито една благотворителна организация не би проявила интерес към тях. Оставаха само няколко кутии от обувки, пълни със стари снимки и писма, един годишник от гимназията на Трейси, както и смешна кукла, която си бях спечелила като дете при игра с приятелите ми в училище. Не съм сигурна защо я бях запазила, тъй като въобще не я харесвах. По онова време исках скейтборд.

Разклатих куклата.

Припомнях си стари тъжни факти, когато един глас ми изкара ангелите.

— Помислих, че това си ти.

Едва не ударих главата си — която все още ме болеше от последното ми посещение в Тусон, да не споменавам за схватката с Джеймс Арън — в капака на багажника. Хенли стоеше зад мен, скръстил месестите си ръце, и оглеждаше дрехите ми.

— Днес не си облечена като адвокат — отбеляза той.

— Не се чувствуваме като адвокат — отвърнах рязко.

Естествено, той не забеляза иронията и неправилната ми граматика. Струва ми се, че изразът на лицето му бе озадачен, но мил.

— Какво правиш тук, Хенли? — попитах аз, когато той не подаде следващата реплика. Голямо съвпадение е появата му тук, а аз не вярвам в съвпадения.

— Силви си държеше някои неща в склада и дойдох да ги взема. Ще правя гаражна разпродажба, трябва да изкарам малко пари.

Очевидно той се бе справил вече със скръбта си и бе продължил напред. Доста добре, като се има предвид ужасяващата смърт на Силви и факта, че тя бе мъртва от една седмица. В следващия миг обаче аз мълчешком се укорих, че предполагам най-лошото. Може би нещастникът се опитва да плати последните разходи на Силви или пък да финансира малък надгробен камък.

— Добре — казах и зачаках Хенли да се дръпне от пътя ми, за да мога да вляза в колата. — До скоро.

Той не се отмести.

Сякаш малки мравки пропълзяха по гърба ми. Хвърлих поглед надясно, после наляво. Не се виждаше никой. Движението по главния път издаваше обичайния си весел рев, но ми изглеждаше доста по-далеч от действителното.

Извиках на помощ смелостта си, моя стар другар.

— Искаш ли нещо, Хенли? — попитах.

Изражението на лицето му беше странно, но тъй като го бях виждала най-много на тъмно или на бледата светлина в бар Цици, реших, че това може би е нормално за него.

— При вещите на Силви намерих някои снимки на сестра ти. Заедно с един мъж.

Не следях разговора много внимателно; част от ума ми вече беше в ранчото, опитвах се да оправя положението с Ема или поне да положа началото.

— Какво?

Той се усмихна страховито:

— Четох, че си пречукала Джими. Браво на теб.

Оставих забележката относно Джеймс без коментар.

Казах с обичайната си липса на дипломатичност:

— Дай да видя тези снимки.

Мъжът се усмихна самодоволно, захапа клечка кибрит между устните си, после я превъртя от единия край на устата си до другия.

— Какво ще ми дадеш за тях?

Сдържах се с усилие. Предизвиках го:

— Какво искаш?

Хенли сви рамене:

— Знам ли? Петдесет кинта?

Започнах да ровя в чантичката си, намерих портфейла, извадих две по двадесет и едно десет и му ги бутнах.

— Добре е да не ме мотаеш, Хенли, защото в противен случай ще съжаляваш.

Самодоволната усмивка се превърна в нацупена физиономия. Устни като на Елвис, с колаген.

— Че защо да го правя?

Губех търпение и сериозно обмислях да се върна при багажника, да грабна дръжката на крика и да накъдря косата на Хенли.

— Ти получи своите петдесет долара — казах. — Дай ми снимките.

Хенли бавно сгъна банкнотите и ги сложи в джоба на ризата си. Зачудих се дали огромното му куче се шляе някъде наоколо.

— Тя вземаше наркотици, Клер. Не знаеше ли? Наричаха я Замаяната Трейси. В онези времена сестра ти би извършила всичко, за да получи една доза. Силви не ти ли каза?

— Дай ми снимките — повторих аз в лицето му и се почувствах както преди години, на детската площадка, когато някое дете обиждаше майка ми.

Той посочи с палец към друг склад и заяви:

— Хей там.

Замаяната Трейси. В онези времена сестра ти би извършила всичко, за да получи една доза…

Нежелани спомени се прокраднаха в ума ми, такива, които бях блокирала напълно от години. Трейси се прибира късно у дома или въобще не се прибира, дори когато се настанихме добре при баба. Аз я прикривах отново и отново, защото я обичах, по дяволите, и защото не исках да ни отпратят пак. Трейси крадеше от магазините и разправяше как това е игра и всички момичета го правят. Бледността й, слабостта, нервността — списъкът в ума ми ставаше все по-дълъг и по-дълъг.

Ала с раждането на Ема всичко се промени. Най-много от всичко сестра ми искаше да даде на дъщеря си хубав живот. Разплаках се, и то не на шега. Борех се със сълзите през целия път. Избърсах очи с опакото на ръката си и въобще не ме беше грижа, че по лицето ми остават петна от мръсотия и грим.

Хенли влезе в едно отворено складово помещение и се върна със смачкан кафяв пакет.

— Ето — каза той и го побутна към мен.

Изнемощелият ми мозък най-накрая ми подсказа въпрос.

— Ти познаваше ли Трейси?

Никакъв отговор; Хенли вече ми бе обърнал гръб; отдалечаваше се.