Линда Милър
Горещи страсти (43)

43.

Къщата в ранчото на Лорета и Кип, подобно на тази в Скотсдейл, беше луксозна, макар и малко по-грубовата. Моята стая бе свързана със стаята на Ема, но всяка си имаше добре оборудвана баня и врати, които водеха към голям, осветен басейн. В масивен шкаф срещу леглото ми, красиво оцветен с приказни сцени на планини и долини, реки и езера, се намираше телевизор с широк екран. Корнелия, която бе поддържала къщата при майката на Кип и сега работеше за Лорета, бе оправила и двете легла много преди да пристигнем.

Бях в особено настроение, докато преглеждах програмата си и се приготвях за ранно лягане. Знаех, че не е редно, но не можех да не сравня тези просторни помещения с бунгалата, евтините апартаменти и бедните къщи, познати ми от детството. В моя случай поне, контрастът илюстрираше разликата между дете с баща и дете, израснало без баща.

Въпреки опитите ми да поведа разговор по пътя от Тусон, Ема не проговори и две думи; не бях в добри отношения със Сонтера; чувствах се разглобена, физически и емоционално.

Огледах отражението си в огледалото над тоалетката и в ума ми изплува мъртвата ми баба, майката на баща ми, жената, която познавах единствено като госпожа Уестбрук. Зачудих се дали тя би ме харесала, може би дори би била горда как съм си пробила път след не толкова обещаващо бъдеще и внезапно едва се въздържах да не отида в Тусон, да не намеря гробището, където тя и останалите членове на рода са погребани, и да не им отдам почитта си.

Направих няколко обиколки на стаята, тялото и душата ми бяха изтощени, но осъзнавах, че няма да заспя скоро. Имах прекалено много неща да асимилирам; умът и емоциите ми изкарваха по три смени и шумно протестираха за извънредното работно време. Бях застреляла Джеймс Арън и бях поставила завинаги край на надеждите на племенницата ми да има истинско семейство, независимо колко безпочвени бяха тези надежди. Не можех да забравя кръвта, страха, ужаса; хлад прониза тялото ми до мозъка на костите. Хаос бе настъпил в кариерата ми и все още някой вървеше по петите ми, решен да ме убие. Бях сигурна, че Джеймс е погубил Трейси, но той не е имал причина да преследва Харви Кред старши, Джанет или Денис Робинс. Повече от всякога трябваше да съм нащрек, ала напрежението вече ме връхлиташе.

С въздишка поставих куфара на леглото, отворих го и извадих костюма, с който възнамерявах да се облека сутринта. Лорета ми го бе дала все още отказвах да се върна в апартамента, дори за да попълня ограничения си гардероб. Костюмът бе морскосин с подходящи квадратни копчета, украсени със златисто. Полата бе елегантна, а сакото шито по поръчка. Това бе дреха, която сякаш казваше — никакви глупости и не се закачайте с мен — и бе съвършено подходяща за тежки дела и трудни дни в съда; ще навия косата си във френски стил, реших, за да си придам допълнителен авторитет. Закачих костюма в гардероба, подредих съпътстващото го бельо, комбинезон и нов чифт чорапогащи, после грабнах нощницата. С нея и верния ми мобилен телефон в ръка се запътих към банята за гости и пуснах водата. Ваната бе огромна, с тангентор и полегата облегалка. Къпането обещаваше да се превърне в едно духовно преживяване, което отчасти можеше да се сравни с връщането в утробата.

После си помислих с мрачен хумор, че тялото на майка ми не непременно е било чак толкова безопасно място.

Бях потънала до брадичката си в бълбукаща, ароматизирана вода, когато телефонът ми иззвъня. Едва не изпуснах апарата във ваната, докато се опитвах да го взема от капака на тоалетната, а пламъкът на запалените по-рано свещички затрепка от полученото течение.

— По дяволите, къде си? — гласът на Сонтера. — В аеродинамична тръба?

Изключих тангентора и се съсредоточих, всяка моя клетка вече бе нащрек.

— Няма значение къде съм аз. Ти къде се намираш?

Тони звучеше изтощен. Отговори ми без ентусиазъм:

— Не е необходимо да знаеш. Достатъчно е да кажа, че работя по един случай.

Чу се някакъв рев в далечината; в началото си помислих, че връзката е лоша. После усетих, че това е океанът. Не мога да обясня много точно защо, но се почувствах малко раздразнена, сякаш Сонтера се опитва да ми го върне относно местоположението си. Но това бе лудост, защото той нямаше и най-малката представа къде съм аз. Нямах намерение да го упътвам.

— Добре ли си? — попитах накрая. — Или се обади само за да чуеш гласа ми?

Той се засмя и звукът, макар и дрезгав, ме накара да се почувствам по-добре.

— Може би имах нужда от малко тъга — отговори. — Еди също е умник, но не е така очарователно, когато идва от него. Как е Ема?

— Добре е — поукрасих малко истината. Едва не добавих с мен е, но това щеше да му подскаже, че съм извън града. А ако го разбере, не след дълго ще стигне до извода, че съм предприела ново безумно бягство към Тусон.

— Горкото дете заслужава поне малко късмет. Държи се, а? Вероятно е била доста разтърсена, когато й съобщи за случилото се с Арън.

— Така е. Ала тя е издръжлива, също като мен. Ще се справи — отвърнах тихо. Господи, дано да е така…

— Понякога издръжливостта не е достатъчна, Клер.

— Язвителност ли долавям в това изявление?

— Не се ядосвай — каза Сонтера и през ума ми в миг проблесна успокоението, с което ме бе дарил, когато имах нужда от него. — Просто се опитвах да ти кажа, че няма нищо лошо в това да разчиташ на други хора понякога. За Ема, както и за теб самата.

Затворих очи, опитах да укрепя малко крепостната си стена. Сонтера все намираше пролука и човъркаше основите.

— Е, колко време ще си извън града? — попитах аз почти закачливо.

— Ще остана тук няколко дни. — Почти чух механизма, който застърга в мозъка му, когато замълча. — Понякога мразя тази работа.

— Депресираща, а?

— Да. Виж, ако имаш нужда от помощ, ще ми се обадиш, нали?

Преглътнах с мъка. Отговорих:

— Мога да се справя сама.

Ела и ме вземи — замоли тъничкото и обикновено мълчаливо гласче вътре в мен. — Прегърни ме, пази ме.

Той въздъхна:

— Все още ли си у Лорета?

Прехапах долната си устна:

— Да — отговорих. В края на краищата, аз бях в дома на Лорета. С малко късмет ще се върна в Кейв Крийк, преди Сонтера да научи, че съм напускала града.

— Внимаваш, нали? — Понякога Тони звучи като развалена грамофонна плоча.

— Много внимавам — казах. Например следях всяка своя дума, отправена към него.

Той се засмя; звукът бе нисък, гърлен и прекалено дрезгав, за да е успокоителен. Един бог знае с какви демони се бореше Сонтера тази нощ в работата си, но аз вероятно не бих могла да му помогна, дори да бях там, до него. И все пак ми се искаше да имам някакво значение за него.

— Успокои ме поне малко — каза Тони. — Много жалко, че не вярвам на три четвърти от думите ти.

Почервенях от възмущение, а и от малко тъга. Мразех да се промъквам боязливо около истината, макар и да съм адвокат, но има моменти, в които човек трябва леко да украси нещата, не само заради себе си, но и заради другите. Сонтера има достатъчно много свои грижи, за да се безпокои непрекъснато за мен.

— Това бе удар под пояса — обвиних го аз.

— Така е, но пък е вярно.

Тази вечер почувствах разстоянието помежду ни, в буквален и преносен смисъл, по-остро от всякога. Започнах да говоря, но езикът ми се завърза.

— Ще се върна след няколко дни — каза той, когато паузата се проточи.

— Внимавай — предупредих го аз, отчасти защото наистина исках да внимава и отчасти защото той винаги ми казваше това. — Сонтера?

— Какво?

— Липсваш ми.

— Липсва ти секса.

Има неща, които не могат да се отрекат, при никакви обстоятелства.

— Вярно е — отговорих.

Отново чух този смях, който идваше някъде дълбоко от красиво оформения му гръден кош. Тогава бях абсолютно сигурна, както съм сигурна, че има девет планети в слънчевата система, че при следващата ни среща ще се отправим веднага към най-близкото легло.

— Когато се върна в Скотсдейл — потвърди той непроизнесените от мен мисли, — ще те прилаская в леглото си и ще те накарам да ми повярваш, така че да си облечена с нещо секси.

Обичах да го подлудявам. Все пак това бе едно от нещата, които правех най-добре.

— Кой каза, че въобще ще съм облечена? Освен ако нямаме среща в обществото, разбира се.

Той се засмя. Чуплив звук, доста накъсан.

— Не се безпокой, Защитник. Ще се постарая да няма свидетели.

— Направи го.

Не ми се искаше да затваряме, ала, хей, вече бях получила терапията си. Освен това разговорът клонеше към телефонен секс.

— Лека нощ, Клер — каза той. Онзи глас. Проклето успокоителен, особено когато идва отблизо, например до мен в леглото късно през нощта или отсреща на масата за закуска.

— Грижи се за себе си — отговорих и затворих първа.

Все още бях потопена във ваната и размишлявах за загадката защо ме очароват само неподходящи мъже, когато най-накрая усетих, че водата е леденостудена.

Потръпнах измръзнала и се пресегнах за хавлията.