Линда Милър
Горещи страсти (4)

4.

Смътно видях как Джеймс Арън стои в края на леглото ми и за мой още по-голям ужас държи Ема в прегръдка, която я задушава. Лицето му, набраздено от акне и закоравяло от годините на горчивина, бе изкривено от ярост; стори ми се, че зърнах метално синкавия проблясък на пистолет в лявата му ръка. Писък от яд, протест и гол, примитивен страх заклокочи някъде дълбоко в мен и след като премина нагоре през гърлото ми, ме изгори като киселина. Скочих от леглото, бях все още омотана в завивките, не успях да се освободя, а тялото ми бе обляно от студена пот. Не исках да се хвърлям в бяг, а чисто и просто в бой.

Наведох се и започнах да се боря със сейфа за огнестрелно оръжие, който бе прикрепен към рамката на леглото; отчаяно се опитвах да извадя пистолета.

— Клер! — Гласът звучеше извън контекста, като че ли идваше от паралелна вселена.

Ударната вълна на осъзнаването ме удари, сякаш бе стремителен таран.

— Клер!

Потръпнах, примигнах. И най-накрая се събудих.

Бях коленичила на пода, а Ема стоеше на прага на стаята, светлината от коридора блестеше зад нея и тя гушкаше покровителствено кученцето на Харви в извивката на ръката си. Включи осветлението и лампите от двете страни на леглото ми светнаха. Видях я как крадешком оглежда всеки ъгъл, преди да направи крачка към мен.

— Добре ли си?

Гласът й бе тъничък, остро напомняне, че племенницата ми все още бе дете, независимо от тринайсетте си години, фалшивия пиърсинг, желанието за татуировка, периодичната Поза.

Изтрих влажните си длани в бедрата, направих огромно усилие да се усмихна и се подпрях на края на дюшека, защото нямах доверие на подкрепата на собствените си колена, дори сега, когато знаех, че съм обратно в реалния свят, че Джеймс не е наистина в стаята ми и не се готви да отнеме въздуха на Ема.

— Лош сън — обясних аз. Омаловажаването е навик, който придобих в училище, когато учителите, училищните медицински сестри и социалните работници ме питаха как са нещата у дома.

Ема сякаш наистина ми съчувстваше; разбира се, тя бе изживяла много кошмари по каменистата пътека към порастването — как би могла да не разбере? Бе прекарала първата част от невръстния си живот люлеейки се по ръба на стихията, т.е. бурния и в края на краищата фатален брак на сестра ми.

— И мен понякога ме връхлитат — призна племенницата ми, вероятно си мислеше, че това ще бъде истинско откритие за леля й.

Сините й очи бяха широко отворени, огромни, и погледът й се плъзна към сейфа под леглото, сложен там предимно за нейна защита. Йоркширският териер изскимтя съчувствено и се протегна, за да лизне Ема по брадичката.

— Искаш ли ние с Бърнис да спим тук с теб?

Въпреки че не й бях казала нищо за телефонния разговор с Майк Флечър относно наближаващото освобождаване на Арън от затвора, Ема очевидно правилно се бе досетила за проблема. Тя избяга от кабинета ми още щом чу първоначалното съобщение: вероятно бе слушала на другия телефон, след като се затвори в стаята си. Потупах покривката на леглото и я поканих да седне до мен.

— Можеш да останеш, ако искаш — изрекох внимателно, защото си спомнях прекалено добре какво е да си дете, да се чувстваш уплашена и уязвима в тъмното, с всичките му особени страхотии, — въпреки че може би ще си починеш по-добре в собственото си легло. Междувременно трябва да поговорим.

Племенницата ми седна, Бърнис изглеждаше малка като играчка в ръцете й. Повечето йоркширски териери имат дълга козина, ала това кученце се гордееше с мъхнатата си козинка, макар вече да се проскубваше. Харви не бе човек, който би се занимавал с дребни красоти като оформяне на прическа на домашния любимец; всъщност все още се чудех как въобще си е взел куче. Той бе един от най-себичните хора, които някога бях срещала; може би семейна черта, например неговият братовчед, мой баща, не се бе обаждал, след като зарязал нещастната ми майка няколко месеца след моето зачеване.

— Най-накрая излиза от затвора, а? Баща ми, имам предвид — каза Ема е някак си странен глас. Явно знаеше отговора и погледът в очите й, изразяващ едновременно страх и надежда, ми подсказа, че тя изпитва доста противоречиви чувства.

Прегърнах я. Господ да ни е на помощ и на двете, все пак Ема бе девойче, а тази нощ изглеждаше толкова по-малка, толкова по детски.

— Да — отговорих й. — Утре.

Тя се стегна почти незабележимо и погледна встрани.

— И иска да ме види. — Унило примирение и нещо друго. Нещо, което проучвах слепешком в моя замъглен и объркан ум, но не можех да разбера напълно.

Кимнах, после примигнах, за да задържа сълзите на смут и необясним страх, стиснах я силно и казах:

— Говори ми, Ема. Какво става с теб? Напоследък не си на себе си.

Нищо чудно, помислих си. След катастрофата на Ленч и убийството на Харви животът ни стана така объркан, че бе трудно да мислим логично.

Ема сви слабичките си рамене, но все още не искаше да срещне погледа ми.

— Нищо — отговори тя.

— Не ти вярвам — казах спокойно. — И няма да се откажа, докато не се разберем, хлапе. Не ме е грижа колко време ще отнеме.

Тя се вгледа в лицето ми.

— Ще отида ли да живея с него?

А-а — помислих си — ето какво било. Преглътнах с мъка. Исках да отговоря с не, недвусмислено не, ще умра първо, но ти никога, никога няма да живееш с Арън под един покрив. Разбира се, не можех да го направя, защото познавах добре чудатостите на правната ни система. Факт е, че добродушен съдия може да сметне за подходящо да даде попечителството над едно дете на опасен бивш затворник заради загрижеността си за правата на проклетата отрепка; вярвайте ми, дори по-странни неща се случват всеки делничен ден в съдебните зали на Америка.

— Какво ти пише той? В писмата, де…

Предизвикателство потрепна в очите й и изчезна също тъй бързо, както се появи.

— Нищо — отговори отново Ема. Тази дума бе стандартен отговор, особено когато искаше да постави преграда помежду ни. — Не отговори на въпроса ми. Ще отида ли да живея с баща ми?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.

— Не, стига да мога да го предотвратя, по какъвто и да е начин — отговорих аз, след като се уверих, че мога да произнеса думите с поне известно хладнокръвие.

Ема се облегна на мен. Детето и кучето ме гледаха отчаяно и очакваха чудеса. Страшно много ми се искаше да направя поне едно.

— Може би се е променил — каза Ема. — Има образование сега. Учил е компютри.

Добавих образованието на Арън към списъка ми с недоволства от системата. Убий някого, ограби денонощен магазин е оръжие в ръка и данъкоплатците ще ти платят сметката за образование. Честните граждани, от друга страна, трябва да се трудят с мъка за таксата за обучението и книгите.

— Струва ли ти се вероятно подобно нещо? — попитах и ми се искаше сърцето ми да забави малко ударите си. — Да се е променил, искам да кажа?

Ема се замисли по въпроса известно време и аз усетих как отново загрижено потръпвам.

— Може би просто бихме могли да изчезнем оттук — предложи племенницата ми след кратко и тревожно мълчание, по време на което старателно избягваше погледа ми. — Ти, аз и Бърнис. Можем да отидем някъде, където никога няма да ни открие. Да започнем отново, с нови имена и всичко друго.

— Бягството няма да разреши проблемите — тихо промълвих, въпреки че аз самата задълбочено бях обмисляла идеята за отчаяно, безразсъдно бягство. — Освен това приятелите и госпожа К. ще ти липсват. А какво ще правя аз без Лорета?

Усмихнах се, някак си изнурено, струва ми се, после устоях на майчинския импулс да разроша русата й коса, и продължих:

— Хайде да отидем долу и да си направим билков чай. Може би това ще ни помогне да заспим отново.

— За татко ли ще говорим? — Отново тази странна смесица от бдителност и оптимизъм.

— Пет нари не давам за баща ти — отговорих. — Интересувам се от теб. И както вече споменах, няма да те оставя на мира, докато не споделиш с мен какво те тревожи, независимо дали е тази нощ, утре, следващата седмица или когато станеш на седемдесет и две.

Ема се поколеба за миг, после се усмихна леко, поклати глава, сякаш се чудеше на хумора ми, и ме последва надолу по стълбите, към кухнята.

Тъкмо вадех чашите от микровълновата печка, когато телефонът иззвъня. Надзърнах през прозореца и видях госпожа Кравински отсреща, тя гледаше през нейния прозорец и държеше слушалката до ухото си. Кимнах й и приех повикването.

— Здравей, госпожа Кравински.

— Всичко наред ли е при вас? — попита съседката. — Когато видях да светвате лампите, се обезпокоих. Знаете ли колко е часът?

Усмихнах се, оставих на масата вдигащите пара чаши с любимия ни чай — горска малина — и погледнах цифровия часовник на печката. Три и двадесет и седем сутринта.

— Добре сме. Просто случай на групова безсъница. — Щях да й разкажа малкото, което знаех за освобождаването на Джеймс друг път, когато бих могла да говоря по-свободно и да изразя тревогите си, без Ема да ме чуе. — А ти? Добре ли си?

Самата госпожа К. ни бе казвала, че до осем и половина вече се е пъхнала в леглото и е започнала да гледа предварително записани епизоди от „Неразгадани мистерии“; до десет часа вече е дълбоко заспала.

— Всичко е наред. Работя по едно заклинание за благоденствие на приятелката ми Евелин. Преди години бе омъжена за певец, ще умрете, ако ви кажа кой, но този мъж никога не й е давал нито цент, можете ли да повярвате! Дълго време успяваше да се справя сама, но сега здравето й се влоши и тя почти мизерства. — Госпожа К. поспря, за да си поеме дъх. — И, да ви кажа, толкова се обремених след обаждането и разкази и за случилото се, че въздухът започна доста да припуква. Сега трябва да изчакам енергията тук да спадне, за да мога да заспя.

— Разбирам — рекох мъдро аз. Преди време тайничко, в собствените си мисли, бих се присмяла, но вече й бях повярвала, макар и неохотно. Преди три месеца, когато бях изчерпила годишния си лимит от здравната осигуровка и нямаше пари за терапията, на Ема и моята, се оказах в безизходица за пари. Освен да поискам заем от Лорета — а не ми се искаше, гордостта ми не го позволяваше, — нямах друг изход. Изпълнена със съчувствие както винаги, госпожа К. направи една от своите магии, за да оправи проблема и аз започнах да печеля безумно на Монопол. Затънах до гуша в тези пари. Още малко усъвършенстване на магията от страна на госпожа К. и voila^[1], Харви явно го връхлетя чувството за вина заради Дикенсовата заплата, която ми даваше, и кихна един неочакван бонус, напълно достатъчен, за да платя сеансите с психоаналитика.

Сетих се за срещата със Сонтера в Хорни Тоуд.

— Госпожа К., напоследък не си палила никакви розови свещички за мен, нали?

Отговорът й би трябвало да ме увери, че не е, но някак си не успя напълно.

— Честно мога да ти кажа, че не съм — отговори тя.

— Гледай да не го правиш — посъветвах я аз, но мило, защото бях уверена в добрите й чувства.

После си повторихме, че всички са добре и приключихме разговора.

Ема пийваше глътки от чая си, като държеше чашата с две ръце, а кученцето се бе свило в скута й и главата му едва се подаваше над ръба на масата. Очите на племенницата ми бяха доста променливи — само преди миг бяха обладани от среднощни безпокойства и лични проблеми, а сега внезапно заблестяха палаво. Очевидно Ема знаеше нещо повече от мен за заклинанията на госпожа К.

Размахах пръст към нея, като се опитах да изглеждам и да звуча строго. Бърнис изръмжа, сякаш бе готова да защити новата си господарка от всички новодошли, включително и от мен.

— Изплюй камъчето, Ема.

Тя ме удостои с искрена усмивка и каза:

— Госпожа К. не пали розови свещи. Или поне не за теб.

Изчаках, скръстила ръце.

Ема се засмя:

— Използва червени. Те са много по-силни от розовите.

— О, господи — измърморих аз. Не бях специалист по магиите със свещи, но разбирах основното: розовото символизира романтични чувства, зеленото означава пари, а червеното голяма страст, освен някои други неща. Очевидно госпожа К. бе изоставила сърцата и цветята и бе извадила тежката артилерия. Искаше да си намеря мъж, който и да е мъж.

Дори той да бе Сонтера.

Едва не се обадих незабавно на съседката — заклинателка, искаше ми се да я накарам да спре и да се откаже, но вече бе доста късно и лампата в кухнята й не светеше.

По-късно, след като вече знаех развоя на събитията, щях да съжалявам, че не бях отишла право там, с по една кофа във всяка ръка и не бях обляла целия апартамент така добре, че нито една свещ да не може повече да гори сред онези стени.

Горе, когато се уверих, че Ема вече е в стаята си, затворих вратата, коленичих до леглото и бавно, внимателно извадих пистолета от сейфа. Проверих го дали е зареден — шест нови-новенички патрона, на място и налице — и го пъхнах в края на чекмеджето на нощното шкафче.

Един скаут е винаги готов.