Линда Милър
Горещи страсти (38)

38.

Събудих се след няколко часа и открих, че съм сама. Без Тони апартаментът ехтеше подобно на огромно пусто пространство и аз почувствах отсъствието му с неимоверна острота.

Повдигнах глава, отново бе започнала да ме боли, примигнах и сграбчих ръба на нощното шкафче, за да се закрепя, докато сядах.

До телефона имаше бележка, написана с изразителния, четлив почерк на Сонтера.

„Има нов труп до сметището. Извинявай, че тръгнах без довиждане, но сърце не ми даде да те събудя.

С.“

Тъй като наоколо нямаше кой да ме хване, задържах бележката за миг до гърдите си, като че ли поглъщах част от същността на Сонтера от хартията. После реших, че се държа като глупачка, скочих от леглото, отидох до банята и взех хавлията.

Само шест и петнадесет, но слънцето вече бе залязло и аз светнах лампите навсякъде в апартамента. Още от малко момиченце, когато посрещах странни мъже в антрето на майка ми късно през нощта, се чувствах неловко в тъмнината.

В кухнята сложих чайника и забелязах, че червената свещ на прозореца на госпожа К. бе изгоряла. Надявах се това да не е метафора.

Телефонът звънна точно когато свалях чаша от шкафа и аз вдигнах веднага, абсурдно нетърпелива да чуя друг човешки глас.

Беше Лорета.

— Хей — каза тя.

— Хей — отвърнах.

— Как се чувстваш?

Труден въпрос, защото бях изпълнена с най-различни чувства: сладка наситеност от изкусната любов на Сонтера, самота, голяма болка в главата и нещо като глад.

— Добре — позволих си да кажа.

— Не звучиш добре — отговори Лорета. — Какво става?

— Нищо особено. — Двете е Лорета си споделяхме всичко и любовната сесия със Сонтера вероятно няма да е изключение, но все още не бях готова да разказвам за приключението. По дяволите, все още вибрирах от него.

— Мислиш ли, че можем да задържим Ема и Бърнис при нас и тази нощ?

Болка се настани в средата на гърдите ми, но я пренебрегнах. Простичкият факт бе, че детето и кучето ще са по-добре при Кип и Лорета, тъй като все още бях полуинвалид. Имах намерение да си направя билков чай, може би малко супа, да си взема топъл душ и да се промъкна обратно в леглото.

— Разбира се. Тази вечер не съм много Приятна компания.

— Какво не е наред? — настоя Лорета.

Надникнах през кухненския прозорец и се опитах да видя небето.

— Малко съм потисната — казах. — Буря ли приближава? Въздухът е тежък.

— Прогнозата е за един хубав, старомоден потоп — отвърна приятелката ми. — Гръмотевици, светкавици, цялата дандания. Слушай, мога да дойда и да те взема…

— Моля те, недей — прекъснах я бързо. — Оценявам чувствата ти, Лорета, но е наложително да се наспя. Утре рано сутрин трябва да се върна към делото на Недъртън.

— Ще ти спестя мнението си за делото на Недъртън. — Тя си пое шумно дъх, после го изпусна със свистене. — Клер, нищо не знаем за Джеймс, след като се измъкна, никаква следа дори. Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — казах откровено, — но съм в близки отношения е полицията. Един странен звук и ще се свържа със Сонтера. Ще дойде за минути, Лорета.

Споменаването на Сонтера я ободри и й вдъхна увереност, защото гласът й стана значително по-ведър.

— Нещо се случва между вас двамата, нали?

Въздъхнах:

— Не се вълнувай толкова — предупредих я. — Само секс.

— Само секс — повтори Лорета, като снижи гласа си.

— Как е Ема? — попитах, преди тя да успее да подхване другата тема.

— Малко се безпокои за теб и е нервна заради изчезването на Джеймс, разбира се, но децата са гъвкави. Следобед, след връщането й от училище, взехме от видеотеката куп филми и ще си направим филмов маратон и шведска маса. Кип е поставил охранители из цялото имение.

Усмихнах се:

— Запазете ми един.

— Един охранител?

— Един сандвич от шведската маса.

— Тони при теб ли ще изкара нощта? — поиска да узнае Лорета. — Ще се чувствам много по-спокойна, ако е така.

Имах достатъчна причина, за да излъжа точно тогава.

— Може би ще се върне по-късно — заявих с мъничко свенливост. Мразя тези глупости с пърхането с мигли, но понякога са удобни.

— Добре.

Чайникът започна да свирка. Казах:

— Май трябва да затварям.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Непременно — обещах. — Благодаря ти за Ема и за грижите.

— Ще говорим утре.

— Хубаво — отговорих, после разменихме по едно довиждане и затворихме.

Известно време всичко наистина вървеше по план. Пийнах си чая, насилих се да изям една пилешка супа — главно, за да не предизвикат хаос в стомаха ми обезболяващите, — напълних си ваната и се потопих сред балончетата.

Приятно уморена, изпълзях обратно в леглото, което все още леко ухаеше на парфюма на Сонтера, и вероятно незабавно съм заспала.

Не съм сигурна какво ме събуди; може би гръм, а може би примитивен инстинкт. Отворих очи, задържах дъха си и видях някакво очертание в края на леглото.

— Сонтера? — прошепнах.

Искаше ми се да е той. Знаех, че не беше.

Очите ми постепенно привикваха с мрака; различих рамене, крака, глава, лице, покрито със ски маска. Мъжът, дошъл да ме убие, беше въоръжен с ръжена от собствената ми камина.

Сърцето ми се преобърна от страх и аз отворих уста.

— Недей да пищиш — предупреди ме Джеймс Арън.