Линда Милър
Горещи страсти (35)

35.

След като Арло приключи разговора си със Сонтера в коридора и се върна в стаята, стана ясно, че е дошъл по работа.

— Какво се случи снощи. Клер? — попита той без предисловие. Взе стола, на който бе спал Сонтера, и извади нужния му бележник. Тони кръжеше в края на леглото ми, мрачен като ирландско-испански ангел на смъртта, и чакаше отговора ми.

Главата ме болеше убийствено, но несъмнено докладът трябваше да бъде направен. Искаше ми се нападателят ми да бъде заловен, за предпочитане, преди да ме подгони отново. Следващия път може наистина да дръпне спусъка. Напомпах си малко демерол — честно, все още мисля, че медицинският персонал просто се шегуваше с мен, че малкият мускал съдържаше течен аспирин или нещо също толкова безобидно — и се впуснах да разказвам.

Обясних на Арло и Сонтера как се бях прибрала в хотела си след вечеря с Джъстин Недъртън и бях прослушала съобщенията си. Описах третото обаждане, в което някой твърдеше, че се е скрил зад завесата на душа. Разказах как отидох в банята с известно треперене, въоръжена с пиперлив спрей, как не намерих никой там и се отпуснах на колене от облекчение, защото мислех, че съм сама. Казах как някой пристъпи зад мен и притисна дулото на пистолет отзад на врата ми.

Наблюдавах лицето на Сонтера по време на разказа и бях едновременно благодарна и обезпокоена от яростта, която видях там. Знаех, разбира се, че ядът му е насочен предимно към нападателя ми, но отчасти бе насочен и към мен. Имах доста добра представа какво си мисли: само да го бях послушала, нямаше да се забъркам в тази каша.

Продължих да разказвам как бях ударена, вероятно с приклада, и наистина вярвах, че съм простреляна, а най-накрая описах как дойдох на себе си, отидох до телефона и как охраната ме успокои. Пропуснах само повръщането.

— Не успя да видиш този човек? — попита Арло. — Или да разпознаеш гласа?

— Гласът бе преправен и не ми напомни за никой специално. Не, не видях нищо — освен живота, който ми мина пред очите, разбира се.

— Трябва да си спомняш все нещо — подтикна ме да говоря Сонтера. Ако е толкова непреклонен с всички, които разпитва, чудно как въобще получава прям отговор.

— Имах някакво чувство — признах си аз, мислех усилено, но не стигах до никъде, — че изпускам нещо, че нещо ми е познато…

— Може би ще се върне — успокои ме Арло, без да вдигне поглед от бележките, които драскаше.

С това интервюто явно приключи, защото когато вдигна очи, вече се усмихваше. Затвори бележника си и го пъхна в джоба на ризата. Каза:

— Ти си една жилава дама. Ако някога решиш да си търсиш работа като ченге, обади ми се.

— Едва ли — отговорих с насочен към Сонтера поглед.

Арло просто сви рамене.

Сонтера почти не се усмихна. Веднага щом изляза от болницата и главата ми оздравее, той ще ме подлуди колко съм непокорна и не обръщам внимание на молбите му, ще ме накара, ще ми нареди да се върна в Скотсдейл и да престана да си играя на частен детектив.

 

— Това — казах и вдигнах илика на системата — не е нищо друго, освен глюкоза.

Сонтера въздъхна:

— Някой те е цапардосал по главата, Защитник. — Сякаш имах нужда да ми напомня. — Когато получиш такъв удар, има и болка, с лекарства или без.

— Благодаря — отвърнах сковано. — Това ме кара да се чувствам толкова по-добре.

Арло се прокашля, той бе един дипломат в джинси, ботуши и евтина риза.

— По-добре да тръгвам — каза. — Ще ти се обадя. Клер, след като разгледаме местопрестъплението.

Той шляпна Сонтера по гърба, когато мина покрай него, кимна ми и излезе.

— Почини си — каза Тони, леко хвана дясното ми стъпало през чаршафите и го стисна.

— Боли ме главата. Няма да мога въобще да заспя.

— Опитай да си затвориш очите.

Затворих ги и веднага се оказа, че греша. Тъмнина.

Когато се събудих, обядът бе сервиран и Сонтера не се виждаше никъде наоколо. Огромен букет цветя стоеше на нощното ми шкафче и аз успях да взема картичката, без да побутна иглата от системата.

Бързо оздравяване — пишеше там. — С най-добри пожелания, Кред и съдружници.

Е, помислих си, не е съвсем топло и мило, но поне не съм уволнена. Все още.

Полагах усилия да похапвам от сандвича с печено сирене, когато една сестра надзърна в стаята и се усмихна.

— Господин Сонтера ме помоли да предам, че ще се върне тази вечер в часовете за посещения, така че не правете нищо глупаво. — Тя сви рамене и се усмихна. — Това са негови думи, не мои. Междувременно, една жена иска да ви види. Помолих я да дойде по-късно, но е непреклонна. Каза, че името й е Мария Гомез и ще си я спомните от гостуването си у д-р Недертън снощи. Да я изпратя ли да влезе?

Мекият сандвич тупна на подноса.

— Изглежда симпатична — добави бързо медицинската сестра, като че ли това имаше някакво значение.

Просто кимнах примирено. При други обстоятелства вероятно щях да отпратя точно този посетител, но въпреки предизвиканата неловкост при последната ни среща, аз бях малко любопитна за причините й да дойде тук. Любопитството и демеролът са дяволита комбинация.

Изминаха няколко минути, преди Мария да влезе в стаята.

— Здравей, Клер — каза тя и ме огледа тревожно.

Поздравих я с кимване и дори това малко усилие причини силно туптене в главата ми.

Мария носеше броеница в едната си ръка и когато се приближи до леглото, целуна мънистата и се прекръсти. Последва колеблива усмивка.

Прекрасно — помислих си без всякакво състрадание, — сега ще се молят за мен.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попитах, без да отвръщам на усмивката й.

Мария съсредоточи вниманието си върху цветята от Харви младши, оправи ги с леко нервно движение на квадратните, изнурени от работа ръце.

— Исках да поговорим за… нещо. Обадих се в хотела ти рано сутринта и ми съобщиха, че си ранена и са те докарали тук.

Изчаках, наблюдавах я. Това бе неин спектакъл, не мой.

Мария си придърпа стол и седна тежко. Пръстите й се движеха с голяма скорост по мънистата на броеницата.

— Снощи ти казах, че приличаш на жената, при която работех някога, госпожа Уестбрук — напомни ми тя, като напрегнато се взираше в лицето ми. — Просто не мога да преодолея това, колко много приличаш на нея.

— И? — подканих я аз. Знаех какво ще каже и тъй като не можех да я спра, ми се искаше да го каже и да си тръгва. Парадокс, името ти е Клер.

— Госпожа Уестбрук имаше син на име Томас — продължи тя внимателно.

Томас Уестбрук. До този момент, въпреки забележките относно приликата ми с починалата жена, се надявах, че има някаква грешка, че има някакви други Уестбрук, не моите.

— Имаше? — като ехо повторих.

Сълзи наляха очите на Мария и аз омекнах малко към нея, знаех, че не й е било лесно да дойде при мен.

— Томас умря в автомобилна катастрофа преди няколко години.

Прониза ме… нещо, но не бях готова да го нарека тъга. Как се жали за някой, който никога не си познавала?

— Разбирам — казах, макар да не разбирах. Не напълно поне.

— Вярвам, че той е твой баща — заяви жената.

Главоболието ми се усили, а бушуването в стомаха ми предвещаваше неприятности.

— Ами — казах въздържано, като напразно се опитвах да си сложа още демерол, — ние всъщност не се познавахме.

Имам дарбата да се изразявам кратко; майка ми бе забременяла от Томас Уестбрук, а той ни бе напуснал още преди да се родя. Майка ми бе решила да ме кръсти с неговата фамилия, може би на шега, може би просто да му го върне задето я е зарязал да отглежда сама незаконно дете.

— Томас бе добър човек — решително заяви Мария. Тъмните й очи блестяха убедено.

— Не можеш да го докажеш чрез мен — отговорих и преглътнах с мъка.

Тя се намръщи:

— Много горчивина носиш в себе си.

— Права си, по дяволите — отговорих, макар да се чувствах малко виновна, че ругая в присъствието на броеница. Знаех малко за баща си, благодарение на пиянските бълнувания на мама. Той е бил единствено, разглезено дете, родено в едно от най-богатите семейства на Аризона. Ала никога не ми е пращал картичка за рождения ден или Коледа, а да не говорим за плащане на издръжка. Колко развълнувана се предполагаше да съм сега, след всички тези години, когато научавам, че е мъртъв?

Мария въздъхна, затвори очи за момент. Вероятно се молеше за спасението на упоритата ми душа.

— Томас е бил много млад, когато се е запознал с майка ти — каза тя. — Не бива да си прекалено строга към него.

Подобна драма си заслужаваше да се опише в сапунена опера. Зачаках музиката от органа и рекламите. Избледняват, пускат благодарностите и Клер продължава живота си.

— Добре — изрекох напрегнато. — Прощавам му. Доволна ли си?

Сякаш пронизах Мария с остро оръжие.

— Той бе твой баща. Въобще ли не те е грижа за него?

— Аз бях негова дъщеря — изстрелях в отговор. — Мога да задам същия въпрос.

— Предполагам, че е естествено да се чувстваш по този начин — заключи Мария с нова въздишка, — но се надявах…

— Защо дойде? — попитах направо, уморих се да опитвам да се досетя. — Ако Томас Уестбрук е мъртъв, ние двамата не можем да разрешим различията си.

Тя отправи тъжен взор към мен. Проговори след една продължителна пауза:

— Семейство Уестбрук притежаваха много пари. Аз получих един щедър дар, но зная, че останалото не е потърсено от никого. Може би ти си единствената жива наследница.

Вероятно някои хора биха се зарадвали при тази новина, но аз се почувствах сякаш ударена с прът в корема. Умът ми прескочи назад във времето: спомних си Коледите в приемни семейства, когато истинските деца получаваха хубавите подаръци, а аз бельо и училищни принадлежности. Спомням си как изнасях реч на тържеството за завършване на гимназията и си фантазирах, че някои — който и да е — от семейството на баща ми може да е в залата и да се чувства поне мъничко горд с мен. Трудно пораснах, а очевидната незаинтересованост на Томас Уестбрук за моето благополучие представляваше голяма част от проблема.

Все пак въпреки едно съгласувано усилие, не можех да извикам прекалено съчувствие към себе си. Хората, назначени от държавата да се грижат за мен, бяха добри, а накрая се събрах с Трейси и баба, макар и твърде за кратко.

— Не искам парите им — казах.

Мария бръкна в джоба на униформата си на икономка, извади лист хартия и го постави на нощното шкафче.

— Не бих прибързвала, ако съм на твое място. Това са името и номерът на адвоката, който се занимава с имението. Може би ще решиш да се обадиш на господин Кае.

— Вероятно няма да го направя — предупредих я аз. Искаше ми се да се разплача, но не се поддадох на настойчивото желание.

На вратата Мария спря и се обърна назад. След миг колебание ми каза къде се намира семейният парцел. Знаех къде е гробището, но нямах намерение да ходя там, сега или по-късно, така че просто останах да се взирам в нея и да я чакам да си тръгне.

Имах важни неща да върша, например да разкритикувам храната и да помоля медицинската сестра за по-добри лекарства.