Линда Милър
Горещи страсти (34)

34.

Събудих се в болнично легло, главата ми бе превързана и ме болеше ужасно, а Сонтера стоеше до мен и ме гледаше гневно. Вярвайте или не, но първото нещо, което ми дойде наум, бе, че се е обръснал.

— Доволна ли си сега? — попита Тони. — Или възнамеряваш да се мотаеш тук, докато намериш смъртта си?

— Има още какво да се желае от подхода ти към болните, Сонтера — казах. Странно, но бях доволна, че той е намусен както обикновено. Вероятно щях да рухна напълно, ако бе проявил каквато и да е нежност.

— Какво, по дяволите, се случи този път?

— Някой ме удари по главата — отговорих, макар това да бе очевидно за един детектив. Не се въздържах да попитам: — Имам ли сътресение на мозъка?

— Не — троснато каза той, като се умилостиви съвсем мъничко. — Само лоша прическа и много шевове. Чудо е, че нямаш фрактура на черепа.

Изведнъж почувствах пристъп на безпокойство, сякаш трябваше да ходя някъде, да правя нещо, но не си спомнях къде или какво.

— Кога ще мога да се измъкна от тук?

Сонтера остана намусен.

— Докторите ще решат това. Тази нощ, после може би ще останеш още известно време.

— Сигурно Арло ти се е обадил. — Гласът ми потрепери. — Затова си тук, нали?

Той кимна, пресегна се, сипа чаша студена вода и я приближи до устните ми. Отпих жадно няколко глътки.

— Ще дойде първо тук утре сутрин — каза Тони.

Чувствах главата си като че ли е премазана от камиона на гаджето на сестрата на Хенли. Опитах да се усмихна:

— Добре ще ми дойде малко обезболяващо. Горе-долу същата доза, каквато дават на полярна мечка.

— Затова са монтирали този апарат — обясни Сонтера и ми показа малък мускал, прикрепен с тръба към мен. — Просто го натискаш с палец и той освобождава една доза демерол.

— Не е необходимо да оставаш — казах аз.

— Ами, възнамерявам да направя точно това, Защитник, така че примири се.

Нямах сили да се боря с него. Измърморих:

— Демеролът не ми помага.

— Минаха само две секунди, Клер. Дай му време.

— Май мога да поспя.

— Давай.

Когато се събудих, в болничната стая нахлуваше слънчева светлина, а Сонтера бе дълбоко заспал на стол до леглото ми. През нощта отново бе брадясал; тестостеронът е удивително нещо.

Натиснах вълшебния бутон и зачаках да получа нова доза демерол. Това нещо не е толкова добро, колкото го хвалят — все още изпитвах силни болки, когато Сонтера се събуди половин час по-късно.

Той отиде в банята, пусна водата и след малко излезе обръснат, с измити зъби и сресана коса. Един санитар току-що се бе появил до леглото ми и ме очакваше поднос с рохки бъркани яйца, не много примамлив бекон и кишави картофи.

— Яж — каза Сонтера. Вероятно бе доволен, че може да ме командва, тъй като аз съм безпомощна и беззащитна.

Взех вилицата и боднах от яйцата.

— Трябва да се обадя на Харви младши. А срещите ми е необходимо да бъдат препланирани…

Сонтера взе вилицата, забоде парче яйце и го бутна към устата ми. Поех го с огромна неохота.

— Обадих се на Лорета — каза той — и тя ще звънне на шефа ти. А засега нямаш срещи, за които да се безпокоиш.

— Обадил си се на Лорета? Божичко, Ема ще се уплаши до смърт!

— Успокой се. Ема не знае нищо от случилото се. Решихме, че трябва да чуе всичко от теб, очи в очи.

Тогава се успокоих малко, но не много.

Петнадесет минути по-късно пристигна докторът с обезпокоения Арло Браудър, който го следваше плътно по петите. Сонтера и Арло излязоха; чух ги да говорят в коридора, макар да не различавах думите.

— Кога ще мога да изляза от тук? — попитах лекаря, красив мъж, който изглеждаше сякаш все още трябва да паркира коли или да прехвърля бургери за препитанието си.

Докторът се усмихна търпеливо и сложи стетоскопа.

— Може би утре — започна той прегледа, избягвайки погледа ми.