Линда Милър
Горещи страсти (33)

33.

Може би нездравото любопитство ме накара да се отклоня от пътя си към имението на Недъртън и да мина покрай изгорелия дом на Силви, а може би бе необходимостта да й отдам почитта си. Освен това се чувствах и малко виновна — жива съм, а тя бе умряла. Животът ми вероятно щеше да е подобен на този на Силви, ако баба ми не се бе ангажирала с нашето образование и не бе поставила строги земни правила, когато ние с Трейси отидохме да живеем при нея.

Умът ми бе зает с много неща, докато седях в колата си до бордюра и се взирах в кривия, почернял чакъл, останал от бунгалото на момичето. Мястото бе оградено с полицейска лента и ми напомни за жълтите панделки, дето хората поставят на дървета, прозорци и врати с надеждата да посрещнат с добре дошли любимите си, които вероятно никога няма да видят отново.

При вида на тези нещастни руини ми се искаше да заплача. Какви мечти бяха умрели заедно със Силви? Ще жали ли някой за нея, освен аз и Лорета, Хенли и страховитата жена Ели Мичъл, която срещнах при първото си посещение в бар Цици преди ден? Реших да прегледам вестника за некролог на Силви и обява за погребението й. Ако има служба, ще направя всичко възможно да присъствам.

Доста погребения ми се струпаха тези дни; вече бях ходила на това на Харви Кред и възнамерявах да отида на погребението на Джанет. Мислено видях един ретроспективен кадър; отново зърнах фаровете, които идват срещу мен на паркинга на хотела миналата вечер. Ако не внимавам, ще се озова на нова печална церемония, този път като почетен гост.

Бавно потеглих от сцената на смъртта на Силви и се запътих към Дезърт сънсет булевард, подготвена за интересна вечер.

Имението на Недъртън бе дори по-величествено от очакваното; то заемаше част от хълма, гордееше се със собствена електронна порта и дълга, виеща се алея, която свършваше под висок портик. До входната врата стоеше бронзова статуя в естествени размери на изправен на задните си крака кон с индиански боец върху гърба му. Скъпа вещ, наистина; такива скулптури обикновено бяха притежание на градските общини, а не на отделни личности.

Поех си дълбоко дъх, в едната ръка държах куфарче, затова протегнах свободната си ръка и позвъних на звънеца. Сложен хор от камбанки зазвуча вътре в къщата.

Отвори ми икономка на средна възраст, облечена в колосана униформа и аз бях нелепо доволна да я видя. Беше ми въздействало предупреждението на Санди Питмонт на обяд; с облекчение разбрах, че няма да сме сами с Недъртън, все пак.

— Заповядайте, госпожо Уестбрук — каза тя. Имаше испански акцент и топла, искрена усмивка, въпреки че в очите й се долавяше безпокойство. — Доктор Недъртън ви очаква.

Кимнах, но не казах нищо.

Жената отстъпи назад и с жест ме покани да вляза. Пристъпих прага на удивително фоайе на два етажа, с фонтан и под, направен от разноцветни камъчета. Изящни стълби — близнаци се извиваха от двете страни на голямата стая и водеха към втория етаж.

— Клер! — жизнерадостно извика Недъртън, слизайки по дясната стълба с грациозни бързи крачки; той сияеше сякаш бяхме най-стари и най-добри приятели. Взе ръцете ми в своите и преди да успея да се отдръпна, ме целуна по двете бузи, по европейски. Може би се опитваше да впечатли икономката; не успяваше мен. — Благодаря, че дойде.

Като че ли имах някакъв избор. Усмихнах се мразовито и се преместих малко извън обсега му.

Икономката затвори външната врата и изчезна под огромна арка вдясно от нас. Искаше ми се да забързам след нея или да я помоля да се върне, въпреки че малко ме безпокоеше погледът й при посрещането ми.

— Искаш ли чаша вино преди вечеря? — попита Недъртън.

— Не, благодаря — казах. Никога не пия, ако ще карам след няколко часа, а сега имах намерението да се измъкна от това местенце, колкото и хубаво да бе то, възможно най-скоро.

Той направи гримаса, която трябваше да изрази разочарование, предполагам; може би си мислеше, че ще излезе симпатична.

Мразя симпатични гримаси.

Докторът бе облечен със скъпа черна копринена риза, която би стояла чудесно на Сонтера, шити по поръчка панталони и италиански обувки. При него обаче дрехите му имаха нюанс сякаш идва от пътешествие на самотници; евтина перука и няколко златни верижки около врата биха допълнили този образ.

— Може би искаш да направим една обиколка? — попита той.

О-о-о, да — помислих си, — особено много искам да видя покоите на господаря и шортите ти, разбира се. На глас казах:

— Друг път. Имаме доста работа да свършим.

— Първо вечеря — настоя докторът и размаха пръст към мен.

— Не съм много гладна — казах. Е, добре, излъгах; не ми е за първи и няма да ми е за последен път.

Той ме хвана за лакътя и ме преведе през огромния хол, навън, на тераса с изглед към най-невероятната градина, която някога съм виждала. Там имаше дървета, подрязани в различни странни форми, статуи, фонтани и толкова много червени рози, че почти очаквах да зърна Червената Кралица от „Алиса в страната на чудесата“ с мокра от боя четка в ръка.

Под дърветата видях малка масичка, приготвена за двама. Свещниците несъмнено бяха сребърни, а порцеланът бе прозрачен като тъничка пролетна луна.

Недъртън дръпна стола ми и аз седнах, но поставих куфарчето си на колене, превзета като стара мома в претъпкан автобус. Той запали свещите с прекалено заучена грациозност, после зае стола срещу мен. Ако сега един струнен квартет изскочи от храстите и се впусне в интерпретация на „Каква очарователна нощ“, щях да изчезна оттук веднага.

Слава богу, никой не се появи, само икономката, която тихичко ми каза, че името й е Мария. Тя сервира салатите и отново се скри. Приказни светлинки започнаха да проблясват около градината на етапи, една бавна вълна от трепкане и блещукане в дърветата, храстите подобно на легион от светулки. Ако Сонтера седеше срещу мен, главата ми щеше да се замае. Ала сега нямах търпение да се върна в колата, да заключа вратите и да изчезна бързо. Опитвах се да не проявявам предразсъдъци заради думите на Санди и семейство Дорсет, но ми ставаше все по-трудно и по-трудно да бъда обективна.

От този мъж ме полазваха тръпки.

Направих усилие да хапна от салатата и открих, изненада номер едно, че е вкусна и, никаква изненада, че умирам от глад. Взех вилицата си и започнах да се храня, Недъртън последва примера ми, гледаше одобрително и от време на време пийваше от виното. Моята чаша остана празна; виното би се съчетало добре с нещо неприятно, пък и щях да шофирам.

Може би бях обзета от параноя. Простимо е, като се вземат предвид последните събития.

Следващото ястие бе ризото с гъби, а аз имам слабост за подобно нещо. Изядох го и него. Понякога хвърлях поглед към приказните светлинки, за да се уверя, че не започват да се размазват. Оставаха все така кристално ясни.

След ризото пристигна син домат с пармезан, също вкусен и очевидно без бързодействащи отрови, тъй като не припаднах и дори не се замаях. Десертът бе лимонов желиран крем и аз се съсредоточих върху него.

— Доста си хубавичка, Клер — каза д-р Недъртън. О, ласкател бе той.

— Благодаря — отговорих хладно, — но се надявам да не е необходимо да ти напомням, че съм тук като твой адвокат и нищо повече.

Отново този израз на наранено момченце. Въздържах се да не извъртя очи, почти, де.

— Как върви моят случай? — попита той възможно най-приветливо. Реших, че ако някога направят филм за живота на доктор Недъртън, главната роля трябва да се играе от Антъни Хопкинс. — Прегледа ли това, което ти дадох?

Изтрих устните си с антична ленена салфетка и въздъхнах:

— Опасявам се, че нищо от онези документи не ми помогна — признах си честно. Няма смисъл да украсявам истината. — Говорих с някои от свидетелите на обвинението и…

Изражението на Недъртън стана буреносно.

— Кои? — настоя да узнае той.

Не ми се искаше да му кажа, чувствах се сякаш предавам семейство Дорсет и Санди Пидмонт, дори бедната, мъртва Силви, но всъщност нямах друг избор. Практически работя за Недъртън, независимо дали ми харесва или не.

— Твоята бивша приятелка, като за начало. Също и господин и госпожа Ивън Дорсет.

Нещо проблесна в очите му и веднага изчезна. Лицето му видимо стана по-строго.

— Санди. Тази… жена е луда.

Кимнах, уклончиво.

— Сигурно ти е разказала онази нелепа история, че съм бил под въздействието на наркотици в операционната. — Той се вгледа в мен. — Не си й повярвала, нали?

— Стори ми се разумен човек — отвърнах спокойно. Има моменти, в които адвокатският тон е удобен.

Лявото му слепоочие започна да пулсира, но след малко той се овладя.

— Санди е неуравновесена — обясни мъжът със съжаление.

Смущаващо е, че според мен Санди е всичко друго, но не и неуравновесена. Тя или е много добра лъжкиня, напълно възможно, разбира се, или инстинктите ми за хората имат нужда от поправка.

— Знаеше ли, че е била проститутка, когато я срещна? — попитах. Понякога обичам да излизам от руслото, да поразтърся нещата и да видя какво ще се случи.

Недъртън въздъхна. Променливите му очи сега станаха мили, блестяха почти със светлината на светец. Гласът му звучеше подобно на монотонно напяване, копринен и хипнотичен:

— Мислех си, че мога да я спася.

Трябваше да има цигулки.

Отворих рязко куфарчето и направих за Недъртън бърз преглед на проведените интервюта. Не споменах, че имам още три в списъка за утре; подозирах, че той е човек, който може да отиде да се спотайва някъде наоколо и да подслушва.

Мария вече сервираше кафе от сребърна каничка, когато хвърли един-два коси погледа към мен; после Недъртън я накара да донесе една папка от кабинета му. Тя се върна моментално с дебела кафява папка.

Докторът я хвърли към мен.

— Ето — каза той. Струва ми се, че се бе отказал от подхода си на чаровен домакин.

— Какво е това?

— Списък с всички хора, които са доволни от услугите ми — заяви той. Ставаше тъмно, а свещите и малките блещукащи светлинки не бяха достатъчно ярки, за да се вижда добре. — Защо не интервюираш някои от тях?

Почувствах искрица надежда. Може би ще успеем да направим прилична защита. Може би смъртта на Сара Ан Дорсет е била просто трагичен инцидент — без съмнение подобни неща се случват, — а не престъпно небрежно отношение от лекар към пациент. Може би и при Силви е така, а Санди — ами, та тя е бивша любовница. Бившите обикновено не пеят похвали за някогашните си гаджета, особено в съда.

Мисли трезво, скара ми се един вътрешен глас.

— Ще го направя — казах аз с тон, който можеше да мине за ентусиазиран. — Ще започна с обажданията още утре.

— Добре. — Недъртън стана, с което ми показа, че вечерята е свършила, после, сякаш това не бе достатъчно ясен знак, изгаси пламъчето на свещта с пръсти. За миг стояхме обгърнати от тъмнината и аз се почувствах малко нервна.

— Имам музикална стая — добави той без всякаква връзка, когато влязохме в меко осветения хол. Отнякъде се чуваше джаз, нежен и смътен.

Погледнах часовника си. Казах ведро:

— А аз — среща утре рано сутринта.

Недъртън въздъхна:

— Клер, имаш ли връзка с някого?

Естествено, от негова гледна точка, аз трябва да имам връзка. Ако нямам, как е възможно да устоя на приятните му маниери, парите, музикалната стая? Тъй като не можех да си позволя да му заявя, че не се интересувам, защото го смятам за мошеник с колосално его, започнах да извъртам.

— Да — отговорих с престорено съжаление. — Съжалявам, но е доста сериозно.

Той ме погъделичка под брадичката, вероятно се мислеше за Кери Грант, който там някъде на сребристия екран благородно се отказва от момичето на мечтите си. За щастие не произнесе никаква реплика; в противен случай може би щях да се засмея.

— Благодаря за вечерята и… — поколебах се само за миг, защото търсех подходящо прилагателно — незабравимата вечер.

— Къде си отседнала? — попита той.

Трябваше да му кажа. Ако не, Харви младши щеше да го направи; всъщност бях изненадана, че не го бе направил вече. Дадох му името на хотела си.

— Има много място тук. — Мъжът направи жест с две ръце, за да обхване заобикалящия ни палат.

Поклатих глава.

Той се намръщи. Явно бе, че Недъртън е от типа хора, които са любезни само когато харесват получените отговори.

— Мария! — извика и ме стресна. Когато икономката се появи с леко обезпокоено изражение, той й нареди грубо:

— Изпрати госпожица Уестбрук до колата. Тя си тръгва. Мария кимна и ние излязохме от къщата заедно. Колата ми стоеше на няколко крачки от бронзовата статуя и аз надникнах вътре, преди да отворя вратата.

— Благодаря, Мария — казах и се настаних зад волана. — Всичко беше вкусно.

Тя стоеше изправено и се взираше в мен с неразгадаемо изражение.

— Името ви е Уестбрук. Не е толкова често срещано, нали?

Спрях, преди да пъхна ключа за запалването.

— Предполагам, че не.

— Семейството ви от Тусон ли е?

— Отгледана съм тук, но…

— Работех при едно семейство с това име — жената се смръщи. — Толкова много приличате на госпожа Уестбрук. Когато ви видях за първи път…

Една буца заседна в гърлото ми. Запалих колата.

— Никога не съм срещала семейство Уестбрук — прекъснах я аз. Бях ужасно любопитна, признавам си, но семейната ми история не е точно Американската Мечта и не виждах каква ще е ползата, ако измъкнем тези стари факти.

Ръцете ми бяха пълни с нови факти.

— Мъртва е — тъжно си припомни Мария. — Тя беше чудесна жена, винаги толкова добра с мен. И господин Уестбрук също. Техният син…

Включих колата на задна.

— Трябва да тръгвам — казах и потеглих. Ето, бях преживяла вечеря с Недъртън, а сега ме нападна от засада нещо, което мислех за безвъзвратно отминало, невъзможно да бъде възкресено.

Толкова много приличате на госпожа Уестбрук…

Все още треперех, когато пристигнах в хотела след около половин час. Бутонът за оставени съобщения на телефона примигваше лудешки, малко се страхувах да вдигна слушалката, но успях да се накарам да го направя. Ако на всеки завой се поддавам на страха, опитах да вразумя себе си, съвсем скоро ще се сгуша в апартамента си двайсет-четири-седем, ще гледам сапунени сериали и ще ям сладолед от кутия на спуснати пердета.

Натиснах подходящия бутон и зачаках, а пулсът ми туптеше силно в слепоочията.

— Имате три нови съобщения — информира ме телефонният секретар.

Първото беше от Харви Кред младши. Инструктираше ме, че утре сутрин най-напред трябва да му се обадя и да го уведомя за срещата с Недъртън. Хрумна ми, че Харви може би очаква да преспя с клиента си, дори бе нагласил това, но после отхвърлих идеята като параноя, свързана със стреса.

Второто обаждане бе от Сонтера, чудеше се дали съм се вразумила.

Тъй като първите две обаждания бяха съвсем нормални, третото ме хвана неподготвена.

— Не се научи, а, кучко? — изръмжа грозен глас, очевидно преправен. — Просто не искаш да разбереш. Е, когато слушаш това, аз ще съм зад завесата на банята. Искаш ли да погледнеш?

Коремът ми се сви, а сърцето ми се качи в гърлото, докато обмислях място за скриване. Стаята имаше балкон, но бях на четвъртия етаж и бе немислимо да мина оттам. Бих могла да вдигна телефона и да потърся помощ, но на полицията ще й отнеме прекалено много време да пристигне, а нямах голямо доверие на хотелската охрана, която вероятно се състоеше от едно наето ченге на около шейсет и пет с коремче. Освен това, ако мъжът наистина бе в банята, той ще чуе обаждането, ще успее да ме убие и да избяга, преди асансьорът да слезе до първия етаж и да се върне.

Имаше само един изход и той бе покрай банята, през вратата и навън в коридора. Нападателят ще има възможност да ме сграбчи, докато минавам, пък и дори да му избягам, той ще хукне да ме преследва по аварийното стълбище, защото няма да чакам асансьора.

Обмислих и възможността да викам за помощ, но бях прекалено уплашена. Дори не бях сигурна, че мога да шептя, а какво остава за силен писък.

Хрумна ми една идея. Не кой знае каква, но единствената по-добра за момента. Мушнах ръка в чантичката си, сграбчих пиперливия спрей, махнах капачката и поставих палеца си на лоста. После се промъкнах в банята, бях толкова уплашена, че всяка клетка от тялото ми трепереше, и отдръпнах завесата на душа, готова да напръскам мъжа в очите.

Там нямаше никой.

Пуснах флакона със спрей и се отпуснах на колене, а главата ми се въртеше замаяно от прилив на истински ужас. Поставих чело на ръба на порцелановата вана, като оставих хладината й да ме възстанови малко, и се опитах да се съвзема. Тъкмо щях да вдигна глава, когато усетих дулото на пистолет да докосва тила ми.

Чудя се как не се подмокрих.

— Не се обръщай — каза един глас. Мъж? Жена? Не мога да кажа. — И не мърдай.

— Кой си ти?

— Знаеш, че няма да ти кажа — продължи гласът. Усетих миризма на тютюн. Бира. Пот. Хенли? Не. Някак си знаех, че не е той. — Мълчи, слушай и може да ти се размине.

— Слушам — казах. Трябва да се опитам да кажа последната дума, дори когато може наистина да е последна. Предполагам, че адвокатът в мен заговаря.

Дулото притисна силно основата на черепа ми.

— Казах ти да млъкнеш, нали?

Събрах цялата си сила, за да не отговоря с да.

— Случилото се със сестра ти и със Силви — продължи натрапникът с дрезгав шепот, който раздвижи нещо под повърхността на будните ми спомени — може да се случи и на теб. Не искаш това, нали?

Поклатих глава, прехапах здраво долната си устна. Пиперливият спрей лежеше на пода, точно до дясното ми коляно и аз започнах да изчислявам шансовете си да го грабна и да обърна дюзата към агресора, преди който и да е той да успее да ме застреля. Отговорът се оказа лесен: ще получа куршум в мозъка веднага щом раздвижа и един мускул.

— Тогава се прибираш у дома, грижиш се за хубавата си малка племенница, докато все още я имаш, и оставяш на спокойствие нещата тук, в Тусон. Разбра ли?

Докато все още я имаш. Някак си тези думи ме изплашиха повече от положението, в което се намирах в момента. Успях да кимна.

— Наистина не ми е приятно да направя това.

Стиснах здраво очи. Чаках да ме застрелят.

Силна болка експлодира отзад на главата ми, в ушите ми зазвуча оглушителен грохот, усетих как пропадам, пропадам надолу и падането бе много по-голямо от разстоянието от коленете ми до пода. Бях абсолютно убедена, че съм мъртва или умирам и се спускам спираловидно към сърцето на вселената.

Разбира се, бях жива.

Събудих се след известно време, косата и дрехите ми лепнеха от кръв, а подът и едната страна на ваната бяха изпръскани с яркочервени петна. Разяждаща болка пулсираше в главата ми; стигнах чрез опипване до тоалетната и повърнах. После изтрих лице с хартиените кърпи, които успях да сграбча от машината, вградена на шкафа, и се протегнах, за да прегледам раната си с пръсти.

Не съм простреляна, реших аз с огромно облекчение, но имах неприятна дълбока рана отзад на главата и болката ми бе жестока, туптеше сякаш някой ме удряше постоянно с тежък ковашки чук. Явно нападателят ме бе цапардосал с приклада на оръжието си и аз бях изпаднала в безсъзнание.

Мина доста време, преди да успея да се изправя на крака, като сграбчих ръба на тоалетната чиния и шкафа до мен, но това се получи след няколко нещастни опита, всеки от които правеше новия още по-труден; все пак най-накрая успях. Огледалото ме сблъска с нов шок. Приличах на нещо от юношески филм на ужасите и почти изпищях, когато видях отражението си.

Наведох се напред, взрях се в зениците си и опитах да си спомня признаците на сътресение на мозъка. Нещо за зениците — по-големи или по-малки, а може би една голяма и една малка. Отказах се.

Бавно и агонизиращо тръгнах към телефона на нощното шкафче, а след мен остана яркочервена следа по рамката на вратата, стените и накрая по покривката на леглото, което бе по-близо до банята и в което снощи спа Сонтера.

Едва не припаднах, преди да успея да натисна 0 с окървавения си пръст.

— Телефонистката на хотела — напевно каза приятелски женски глас.

Затворих очи, с една ръка притисках корема си. Промълвих:

— Имам нужда от линейка. — Слушалката се изплъзна от ръката ми и тропна на пода.

— Ало? — чух телефонистката да вика някъде долу от килима. — Госпожо Уестбрук? Госпожо Уестбрук?

— Помощ — казах. Нямам представа дали момичето ме чу.

Сладкият, пронизителен звук на сирена долетя до ушите ми след няколко минути. Охраната на хотела влезе в стаята и седна на леглото до мен.

— Добре ли сте, госпожице? — попита той.

Щях да се разсмея, ако не ми бе необходима енергията, за да се предпазя от нов припадък. Той се опитваше да ми помогне, все пак; трябваше да му отдам заслуженото. Отиде в банята, натопи една кърпа в студена вода и я притисна към тила ми.

— Имам дъщеря на вашата възраст — каза мъжът.

Започнах да плача.

Екипът на Бърза помощ пристигна — по-късно чух, че е трябвало да си пробиват път през тълпа от ужасени гости на хотела и служители, които блокирали вратите — и започна медицинската обработка. Поставиха ме на количка. Останалото е замъглено в съзнанието ми, въпреки че помня как ме закараха в асансьора и през фоайето, спомням си и мигащата червена светлина на буркана върху покрива на линейката.