Линда Милър
Горещи страсти (32)

32.

Напрегната тишина се стелеше тежко между Сонтера и мен по целия път обратно до хотела, а когато пристигнахме, той не си даде труд да влезе вътре и да събере разните дреболии от общата ни стая. На паркинга спрях до неговия спортен автомобил, Тони излезе от колата под наем, отиде и отключи своята, плъзна се зад волана и запали двигателя с ненужен грохот.

Сонтера бе прекалено голям инат, за да каже довиждане, но сега, докато се взираше в мен през страничното прозорче, прошепна:

— Внимавай.

Кимнах, а той потегли и се включи в главния път. Когато зави зад ъгъла и изчезна от погледа ми, аз се впуснах в противоположната посока. Все още имах няколко часа до срещата в дома на Недъртън за вечеря и възнамерявах да се възползвам максимално от тях.

Паркингът на бар Цици беше претъпкан, но нямаше и следа от пикап с питбул отзад и аз избрах да приема това за добър знак. Паркирах, заключих и тръгнах към страничната врата, която винаги стоеше отворена и подпряна. Неонова светлина, цигарен дим и музика от джубокса изпълваха горещата, мъглива следобедна атмосфера.

Свалих слънчевите очила, изпънах гръб и влязох, все едно че мястото ми принадлежи.

Кръчмарските богове бяха с мен; барът бе пълен с каубои, а от опита си, значителен, имайки предвид многобройните питиета, сервирани от мен тук, знаех, че в повечето случаи те са кавалери; въпреки че мъжете на масите ме наблюдаваха, докато минавах, не последваха похотливи забележки или хей, бейби. Не видях и Фреди Лорън и се зарадвах, макар да бих искала да го попитам какво знае за Ели, очевидно редовна посетителка тук.

Хенли Егълман бе на билярдната маса и тъкмо си тръгваше.

Струваше ми се странно за опечален мъж да е в бар Цици на другия ден след ужасната смърт на приятелката му, но, хей, ние всички преживяваме тъгата по свой собствен начин.

Приближих се до него.

— Ти — каза той. Е, не очаквах топло посрещане, все пак.

— Здравей, Хенли. Да те черпя една бира?

Той ме огледа подозрително, сякаш усети някакъв номер, но предложението за безплатна бира явно бе прекалено примамливо, за да устои.

— Добре.

Седнахме в задното сепаре, близо до коридора към тоалетните и една сервитьорка с дъвка в уста взе поръчките ни. Хенли си поръча бира, а аз диетична кола. Мъжът вдигна вежди при избора ми, но не направи никакъв коментар.

— Случилото се със Силви е ужасно — казах аз и наистина го мислех. Ако можех да се върна назад във времето, бих я хванала за ръката, бих я измъкнала от онова бунгало и бих й наела стая в хотел. Не бих я оставила сама, докато не открия какво знае за смъртта на Трейси.

— Да — съгласи се Хенли. Или беше мълчалив човек, или тъп като галош. Труден избор.

— Полицията каза, че е умишлен палеж. Имаш ли някаква идея кой го е направил? — попитах. Леко се ококорих и много внимавах тонът ми да е неангажиращ.

— Не.

Бирата пристигна заедно с колата ми. Надявах се алкохолът да развърже езика на Хенли.

— Може да си била ти — изкусно се осмели да подметне той, когато сервитьорката се отдалечи.

Не трепнах.

— Но не бях. Каква причина имам да убивам Силви?

— Тя бе истински разстроена след заминаването ти.

— Заради проведения разговор.

Той изчака да му кажа за какво сме си говорили двете със Силви, но аз не го сторих. Ако приятелката му не е споделила, и аз няма да го направя.

— Не съм го извършил аз — каза той със сприхава нотка в гласа.

— Ченгетата ли мислят, че си ти? — попитах. Вече бях проверила досието му в интернет, тъй като Силви спомена за условната му присъда. Обвинението бе за дребна кражба, което може да означава, че е агресивен.

Той изпи няколко шумни глътки от бирата, нивото на пяната спадна до половина, после сви месестите си рамене. Хенли бе с нездрава бледнина, както повечето мъже, които прекарват прекалено много време в барове, поглъщат прекалено много питиета и живеят от начо^[1] и хотдог.

— Кой знае? — каза мъжът. — Трябваше да отговоря на много въпроси и не бива да напускам града. Все едно че съм тръгнал, я.

Спомних си фаровете срещу мен от предишната нощ, звукът от страничното смачкване на колата ми, моето гмуркане в храстите.

— Ти караш камион, нали, Хенли. Имаше един паркиран пред дома на Силви онази нощ.

— Гаджето на сестра ми има такава таратайка. Карам я вместо него понякога.

Би било толкова лесно, ако Хенли ме бе проследил, толкова удобно, ала интуицията ми подсказваше, че той не само не е убил Силви, но не бе смачкал колата ми и не бе опитал да ме притисне до стената на хотела. Хенли бе загубеняк, вероятно въшка, но когато се опитвах да си го представя как пали бунгалото на приятелката си или е зад волана на колата, която едва не ме превърна в мазно петно, картините просто не ми идваха.

— Кой би искал да я нарани, Хенли? — опитах.

— Никой. Казах го на полицията, казвам го и на теб. Силви нямаше врагове. — Той се задави и ме накара да преразгледам предишното си мнение, че барът е странно място да се мотае толкова скоро след трагедията. Сега осъзнах, че вероятно намираше успокоителна познатата атмосфера на тази дупка, дом, който е далеч от дома. Мъже като Хенли обикновено не идват от сплотени, любящи семейства.

Докоснах ръката му, жестът ми бе съвсем искрен.

— Съжалявам, Хенли — казах отново.

— Никога не й е било лесно — тъжеше той. Очите му бяха влажни, но се опитваше да контролира емоциите си; виждах това. — Горката малка Силви. Още от начало нещата тръгнаха срещу нея.

Не казах нищо, защото исках да продължи да говори. Опитах да му покажа чрез изражението на лицето си, че разбирам и, бог ми е свидетел, наистина бе така. Детството на Силви бе подобно на моето и на Трейси и напълно осъзнавах, че от трите ни аз единствена се бях измъкнала.

— Дори преди операцията имаше много проблеми. Влюби се в женен мъж и той я заряза, въпреки че бе бременна. Знаеше ли това?

Ние двете със Силви не бяхме особено близки; бяхме работили заедно известно време, това е всичко. Никога не бе споменавала да е обвързана с чужд съпруг или да е бременна, но пък може да бе споделила с Трейси или Лорета.

— Не — отговорих тихо. — Трябва да е било ужасно за нея.

Хенли си пое дълбоко дъх през носа и от синусите му излезе шумен звук. Пийнах си бързо от колата, като се опитах да скрия инстинктивната си реакция на отвращение.

— Така е. Той се отнесе много мръсно с нея. Всъщност, може той да е подпалил дома на Силви. Тя се държеше сякаш крие нещо за него.

Сега възбуди интереса ми. Извадих от чантичката си бележник, подобен на този на Арло Браудър, и луксозната химикалка, която Лорета ми подари след успешния изпит за адвокат.

— Какво например? — подбутнах го аз и се надявах да звуча небрежно.

Отговорът бе ново свиване на рамене.

— Кой знае?

— Спомняш ли си името му, Хенли?

— Не искаше да ми каже. Настояваше, че всичко е свършило и приключило, затова трябва да го оставим назад. Сега ми се иска да я бях накарал да ми каже.

— Този мъж посещаваше ли Силви? Обаждаше ли се по телефона?

Хенли се изчерви и голямата вена на врата му се изду.

— Не бих търпял подобно нещо — каза той. — Това беше стара история. Тя е моя жена.

Прехапах долната си устна, за да не покажа отношението си към Хенли — един от онези невежи, уж работещи дръвници, които заявяват, че няма да търпят подобни неща и говорят за приятелките си като за техните жени. Но той не би разбрал думите и отношението ми.

— Сигурен ли си? — попитах предпазливо. — Ако този мъже е предизвикал пожара, може би се е мотал наоколо известно време.

— Както казах — повтори той, — не бих търпял подобно нещо.

— Значи си бил доста сериозен относно Силви?

— Исках да се оженя за нея. Тя отказа, за да не провали инвалидната си пенсия, и аз престанах да я моля.

Обвързването с Хенли Егълман щеше да провали доста повече от купоните за храна и медицинското осигуряване и Силви бе достатъчно умна, за да го разбере. Може би бе научила урока си по трудния начин, от женения любовник. Зачудих се какво ли е станало с бебето, което е носела, но не попитах. Ако Хенли знаеше, а по-вероятно не, той не би ми казал.

Плъзнах визитката си на масата.

— Ако си спомниш нещо или чуеш нещо, ще ми се обадиш ли?

Хенли обмисли въпроса; видях, че го прави с усилие.

Пийна още малко бира и въздъхна:

— Защо да го правя?

Защото се опитвам да намеря връзката между Силви и случилото се с Трейси, помислих аз.

— Може би бих могла да помогна.

Хенли сбърчи чело.

— Да не си ченге или социален работник — поиска да узнае той. Не погледна към визитката. — Силви каза, че си адвокатка.

— Адвокатка съм, не ченге. Някога отнасял ли си се грубо със Силви, Хенли?

Нова червенина изпълзя по дебелия му врат и затуптя на бузите. Призна си недоволно:

— Понякога си изпускам нервите. Това не е престъпление.

— Престъпление е, ако я удариш — казах и си помислих или я изгориш до смърт в бунгалото.

Хенли сви месестия си юмрук на едната ръка и удари силно масата, като почти празните бутилки от бира и кола подскочиха леко. Няколко от следобедните пиячи се обърнаха да погледнат към нас, въпреки че лицата им не разкриваха особен интерес. Мислех, че може би се надяват на бой, за да разчупят монотонността на ленивия следобед в бара.

— Никога в живота си не съм посягал на жена! — изръмжа Хенли.

Изглеждаше сякаш иска да посегне на мен, с юмрук, но баба, майка ми и щатът Аризона не са ме отгледали глупава. Облегнах се назад спокойно и не наливах никакво масло повече в огъня.

— По-добре се връщай откъдето си дошла, госпожо — каза той, когато възвърна част от хладнокръвието си. — Това не е добро място за теб.

Наведох се леко напред.

— Заплашваш ли ме, Хенли?

Не получих отговор, защото Арло Браудър избра точно този миг, за да влезе в бара през страничната врата. Свали шапката си, огледа помещението и се запъти право към нашата маса.

— Трябва да тръгвам — каза Хенли и се изправи по-елегантно, отколкото очаквах, като се има предвид огромните му размери.

Надявах се, че детектив Браудър търси Хенли, не мен, но той не се спря, когато Хенли се изправи и привидно тръгна към тоалетните. Бях работила в бар Цици три и половина години; знаех за задната врата, точно вляво от автомата за цигари, която излизаше на алеята зад бара.

Арло седна на мястото, затоплено от Хенли и остави шапката отстрани на пейката.

— Виж ти — каза той, — госпожа Уестбрук.

Сервитьорката се върна, изглеждаше потисната.

— Искаш ли нещо? — попита тя Браудър.

— На колко си години? — зададе контравъпрос той.

— Двайсет и две. Искаш ли да видиш документ за самоличност?

— Да — отговори мъжът, — искам. Донеси го заедно с една оранжада.

Момичето се отдалечи. Зачудих се дали ще се върне или ще се измъкне през същата врата, през която изчезна Хенли. Бар Цици има репутацията на заведение, което наема непълнолетни сервитьорки; знаех го. Едва бях на осемнадесет, когато започнах работа тук.

— Често ли се отбиваш на това място, Арло?

— Не — усмихна се той. — Търсех теб.

— Какво те накара да помислиш, че ще ме намериш тук? — Сякаш не знаех.

— Сонтера ми каза, че може да наминеш и да задаваш въпроси за приятелката си Силви.

Почувствах прилив на тъга и опитах, безуспешно, да я удавя в диетична кола. Горката Силви… Господи, надявах се да е умряла, преди пламъците да са достигнали до нея.

— Имате ли заподозрени? — попитах.

Арло заговори тихо, дори нежно, и посочи с палец към тоалетните.

— Гаджето е интересно, разбира се. Обикновено е най-близкият и най-милият човек в подобни случаи. — Наведе се напред и се намръщи леко. Сплете пръсти върху масата. — Надявам се, че не си играеш на ченге, госпожа Уестбрук.

— Защо да го правя?

— Защото може би мислиш, че сме изпуснали топката в случая със сестра ти?

Преди да успея да отговоря, сервитьорката се появи с оранжадата, поръчана от Арло, заедно с шофьорска книжка от Аризона. Новите имаха холограма отпред и трудно се фалшифицираха.

Арло разгледа книжката и вдигна поглед към лицето на момичето.

— Мери Джийн, това не е място за хубаво дете като теб. Чувам, че търсят персонал в Депото.

Тя кимна незаинтересувано, пукна балонче с дъвката си и се обърна. Бих могла да й кажа нещичко за недостатъците да работиш на място като бар Цици, но не си направих труда, защото бях сигурна, че няма да ме послуша. На нейната възраст и аз знаех всичко.

— След като го спомена — казах аз и гледах гърлото на Арло, докато преглъщаше безалкохолното си, — възнамерявате ли да подновите разследването за Трейси?

Той остави чашата на масата, кимна замислено. Реших, че Браудър ми харесва.

— Бях новобранец по времето на тези събития, но си спомням. — Той поклати глава. — Обявиха я за избягала съпруга. Ако имаш представа колко хора изчезват нарочно…

Струваше ми се подходящо да му напомня за цифровата снимка на Трейси, макар Сонтера вече да му бе разказал. Освен това уточних, че сестра ми бе бивша съпруга, когато изчезна, и то с дете, което никога не би изоставила.

— Полицейското управление в Скотсдейл ми изпрати снимката преди няколко дни — кимна детективът разсеяно. — Това е другата причина, поради която дойдох да те потърся.

— Значи вие наистина подновявате разследването? — Настроението ми се повиши малко.

Арло кимна:

— След казаното от медицинската експертиза в Марикопа, когато видяха снимката, мисля, че нямаме друг избор. Ще го оценя, госпожице Уестбрук, ако ми разкажеш какво си спомняш за събитията около изчезването на сестра ти.

Усетих прилив на горчиво-сладко облекчение. Най-накрая, най-накрая някой на отговорен пост бе готов да ме изслуша. Погледнах часовника си, видях, че имам още малко време преди да тръгвам да се приготвям за срещата е Недъртън, макар и не много. Историята на Трейси бе прекалено важна, за да я разкажа прибързано.

— Дали не можем да го направим утре в късния следобед? — предложих. — Имам работа тази вечер и няколко показания под клетва, планирани за утре рано.

Арло кимна, остави на масата пари за моята кола и неговата оранжада, плюс бакшиш и стана.

— Ще те потърся на спирката около четири часа.

Съгласих се да съм там и ние тръгнахме към паркинга заедно. Той изчака да ме види безопасно настанена и със заключени врати във взетия под наем автомобил.

Колата съвсем не бе същата без Сонтера, натъпкан на другата седалка.

Набрах номера на Лорета по мобилния си телефон.

— Здравей — каза тя.

— Как е Ема?

— Добре е, Клер. Ти кога се връщаш?

Въздъхнах:

— Не съм сигурна. Виж, Лорета, ти познаваше Силви Уайънд сравнително добре, нали? Спомняш ли си да е била обвързана е женен мъж, докато работеше в бар Цици?

Лорета се замисли.

— Спомням си, но никога не съм знаела подробности. Тя наистина беше потайна за това.

— Имало е бременност.

Последва кратко мълчание, докато Лорета ровеше из чекмеджетата на ума си. После каза:

— Направи аборт. Мъжът плати. Това е всичко, което зная.

— Ще ми се обадиш ли, ако нещо ти дойде на ум?

— Разбира се. — Лорета звучеше обезпокоена. — Защо това е от значение, Клер?

— Просто съм любопитна.

— Аха — измърмори тя, но не бе убедена.

Побъбрихме още около минута, после затворихме. Опитах да се концентрирам върху шофирането, но мозъкът ми фучеше със сто и трийсет километра в час.

В хотела стаята ми бе прекалено тиха. Леглата бяха оправени, а светлинката за оставени съобщения не примигваше. Бях минала покрай рецепцията долу, без да ме помолят да напусна заради престъпността, която, изглежда, привличах.

Би трябвало да си зная, че всичко се нарежда прекалено лесно сега.