Линда Милър
Горещи страсти (30)

30.

Първото ни посещение бе планирано за десет и половина и ние спряхме точно навреме пред спретната къща с гипсови украси в покрайнините на града. Господин и госпожа Ивън Дорсет се бяха съгласили да говорят с мен за дъщеря си Сара Ан, която бе умряла няколко дни след операцията й, направена от доктор Джъстин Недъртън. Какво разкрасяване, помислих си мрачно и си наложих да тръгна нагоре по пътеката.

Сонтера позвъни на вратата, държеше значката си готова в лявата ръка. Изглеждаше нещастен, сякаш е бил сгънат на четири и изпратен в малък колет от Тимбукту. Отново се почувствах опасно близко до съчувствието, но успях да се въздържа навреме.

На прага се показа госпожа Дорсет, слаба жена с приятно лице, вероятно на около седемдесет, с бледи сини очи. Погледна първо мен, после Сонтера.

— Аз съм Клер Уестбрук — казах тихо. — Тук съм за изявлението ви относно смъртта на вашата дъщеря. Имаме уговорена среща, нали?

Жената продължаваше да се взира въпросително в Сонтера. Наболата брада му придаваше малко опърпан вид. Попита:

— А вие сте?

Той размаха полицейската значка, прилежно забодена в кожено калъфче.

— Детектив Антъни Сонтера от полицейското управление в Скотсдейл. Тук съм неофициално.

Госпожа Дорсет погледна значката, въздъхна и според мен с леко неудоволствие се отдръпна, за да можем да влезем.

— Съпругът ми чака във вътрешния двор — каза тя с тон, който показваше по-скоро търпимост, отколкото любезност. — Последвайте ме, моля.

Докато вървяхме след нея през обширната всекидневна с меки декоративни възглавнички и приглушени югозападни цветове, Сонтера потърка брадичката си с ръка, вероятно съжаляваше, че не е използвал едно от купените ножчета за бръснене. Над голяма камина с гипсови орнаменти висеше студиен портрет на усмихната млада жена е гъста кестенява коса и очи, изпълнени със смях; стори ми се, че ни наблюдава — мен, Сонтера и все още опечалената й майка — докато вървим към вратите за двора.

Господин Дорсет седеше на масичка срещу малък басейн, под сянката на огромен чадър на зелени и бели ивици. Носеше облекло за голф, свободни къси панталони и ненатрапчиво скъпа спортна риза, имаше здравословен тен. Беше оплешивял, но зрението му бе съвсем наред; прониза ни с остър поглед на влизане.

На Сонтера може би му се искаше да се бе обръснал. Аз определено съжалявах за избора си на дънки и памучна блуза. Бях се надявала да не изглеждам заплашително, но ако в този миг имах възможност да сменя неофициалните си дрехи с един от по-консервативните костюми с тясна пола, щях непременно да го сторя.

Дорсет се изправи и протегна силна, с възрастови петна ръка.

— Госпожа Уестбрук, предполагам — каза той. — Аз съм Ивън Дорсет.

Кимнах, здрависах се и сковано представих Сонтера като един приятел.

Госпожа Дорсет ни покани да седнем, изчезна за момент и се върна с поднос, на който имаше кана със студен чай и четири високи, охладени чаши. Бях ужасно жадна и мълчаливо благослових жената. След няколко деликатни глътки, аз отворих куфарчето си и извадих адвокатския бележник с няколко химикалки.

Сонтера огледа двора е вграденото барбекю, блещукащия басейн и цветните розови храсти.

— Хубаво място — каза той.

Щях да го сръчкам, ако можех; макар и жалко, това бе моето представяне все пак; е, накрая бях доволна, че е далеч от мен. Сякаш и госпожа, и господин Дорсет въздъхнаха, когато той заговори. Някак си с две обикновени думи успя да спечели доверието им. Признавам си, че почувствах бодването на завистта.

— Благодаря — отговори Ивън Дорсет.

— До пенсионирането на Ивън това беше зимният ни дом — добави съпругата му. — Отгледахме Сара Ана в Синсинати и страшно много ми се иска да си бяхме останали там.

Оставих една от визитките си върху стъкления плот на масичката, на безопасно разстояние от мокрите пръстени, които се бяха образували около чашите чай.

— Сигурна съм, че не ви е никак лесно — започнах, — но, както знаете, имам някои въпроси, свързани със смъртта на дъщеря ви. Съвсем рутинни са.

Червенина пропълзя по добре сложените скули на госпожа Дорсет. Тя имаше хубава кожа, сияйна, въпреки някои заслужени от възрастта бръчки, и аз установих, че на младини е била красавица, също като дъщеря си.

— Нямаше нищо рутинно в смъртта на Сара Ан. Отиде при този касапин, докато ние с Ивън бяхме на гости на братовчедите в Мичиган. Когато се прибрахме, я намерихме в спалнята й надолу по коридора. — Тя размаха показалеца си като за промушване. — Бълнуваше от треската и носеше тези ужасни превръзки. Дори не ни разпозна кои сме!

Беше трудно да не отбягна погледа на госпожа Дорсет, но издържах пред гневната и тъжна атака. Най-малкото, което можех да направя.

— Съжалявам — казах.

— И въпреки това ще защитавате този звяр?

— Елиънор — меко промълви господин Дорсет. — Всеки има право на адвокат и на справедлив процес. Знаеш го.

Сълзи заблестяха в очите на Елиънор, като уловиха неудържимата слънчева светлина на Аризона.

— Ами Сара Ан? — изсъска тя. — Тя получи ли справедливо отношение?

— Разкажете ми какво се случи — включих се аз тихо. Не можех да се накарам да погледна към Сонтера в следващите няколко минути. Знаех какво ще видя в очите му, ако го направя.

— Беше на деветнадесет — започна Ивън, когато стана ясно, че сега жена му е прекалено възбудена, за да говори. — Второкурсничка в университета. Сара Ана беше красиво момиче, но се тревожеше за фигурата си. Една нейна приятелка си бе увеличила бюста и тя искаше да стори същото. Елиънор и аз упорито отказвахме да финансираме подобно нещо. Струваше ни се опасно и ненужно. — Той замълча, въртеше чашата си, недокосната до този миг, в нейния блещукащ кръг влага. — Сара Ан беше упорита и независима, а и имаше значителна банкова сметка, тъй като в гимназията бе работила през цялото време, през летата също. Докато бяхме в Мичиган, тя отишла при Недъртън и уголемила бюста си.

Госпожа Дорсет седна по-изправено на стола, притискаше ръце около тялото си и изглеждаше сякаш се страхува, че ако се отпусне, ще се разпадне на парчета и няма да може да се съвземе отново. Сърцето ме заболя за нея.

— Той я уби — заяви тя.

— Елиънор — повтори господин Дорсет нежно. Пресегна се, хвана ръката й и я стисна.

— Направи инфекция — каза Елиънор, взирайки се в далечината, зад стените с гипсови орнаменти на малката, тучна градинка. — Този така наречен доктор я е изпратил у дома в деня на операцията. Тя лежеше там, в стаята си, съвсем самичка в къщата, с ужасни болки, прекалено зле, за да успее да повика сама помощ. Почина три часа, след като я заведохме и я приеха в болницата.

Накрая Сонтера заговори много тихо. Той играеше ролята на доброто ченге, знаех си, и ме представяше като лошото. Каквото и да е, само да допринесе полза, помислих си аз, но в същото време се подразних. Няма да му стане нищо, ако ме оставя и аз да се представям добре от време на време.

— Има ли някакви ясни белези, че д-р Недъртън е бил небрежен? — попита той.

Намерих крака му под масата и го настъпих.

— Мога да ви дам пълен списък с белези — каза госпожа Дорсет. — Ще донеса копие от документацията.

Тя понечи да се изправи, но Ивън я възпря нежно, като докосна ръката й. Каза внимателно:

— Аз ще отида. Ти изпий чая си, Елиънор.

Елиънор, Сонтера и аз седяхме мълчаливо и отпивахме от чая, докато Ивън го нямаше. Ще завра Тони в миша дупка веднага щом останем сами. Аз не ходех да въртя на шиш неговите заподозрени в убийство, нали?

Документацията бе тъничко томче фотокопия, спретнато подредени; прегледах ги набързо, забелязах болничните документи на Сара Ан, доклада от аутопсията — зачудих се дали семейство Дорсет са успели да го прочетат — и цял списък с имена на хора, които са готови да свидетелстват, че доктор Недъртън им е навредил по някакъв начин.

Искаше ми се останките от хамбургера да престанат да подскачат в стомаха ми.

— Този мъж е чудовище — каза Елиънор. — Опита се да ни откупи, като че ли има достатъчно пари във вселената, които могат да компенсират смъртта на Сара Ан. Ние хвърлихме в лицето му предложението. Искаме да бъде спрян, да отиде в затвора, там, където заслужава.

Застъргах горната си устна със зъби.

— Може ли да задържа това — попитах, ръката ми лежеше върху събраните мрачни, подредени факти, които описваха жестокия край на живота на една млада жена.

— Вземете ги — посочи с жест Ивън. — Ние имаме копия. Може би когато ги прегледате, ще промените мнението си и няма да представлявате този шарлатанин.

— Сара Ан е единственото ви дете — отдаде се на размисъл Сонтера, а когато се изправи, очите му грееха топло от съчувствие към двамата Дорсет. Вероятно бе направил това заключение, както и аз, от портрета в хола. Нямаше други снимки наоколо, нито големи, нито малки.

— Чакахме я петнадесет години — каза Елиънор. — Петнадесет години. Тя беше всичко за нас. А той ни я отне.

Искаше ми се да поставя ръка на рамото на Елиънор, докато стоях до стола й, но, разбира се, не го направих. Щеше да бъде нахълтване в личното й пространство, пък и мисля, че нямах право на това, след като се бях заклела да помогна на д-р Недъртън да се измъкне безнаказано.

— Съжалявам — отново казах, неубедително.

Госпожа Дорсет ме погледна със сините си очи и промълви:

— Така и трябва. Да представлявате този мъж…

— Мразя тази работа — Импулсивно, макар и скоро да щях да съжаля за това, заявих на Сонтера, когато бяхме вече навън и, надявам се, никой не ни чуваше.

Сонтера почти се завъртя на пети.

— Тогава защо, по дяволите, го правиш? — Очевидно интервюто със семейство Дорсет го беше разтревожило; кипеше като гърне, което всеки миг ще прелее; капакът му ще започне да потропва. — Господи, Клер, като че ли нарочно избираш случаи, които със сигурност ще вбесят света, и влагаш всичките си усилия в тях.

Едва не му разказах за сделката с Харви старши, но после реших — за стотен път, — че не е негова работа. Освен това щеше да звучи като извинение.

— Може би ми харесва да вбесявам света! — казах аз и вирнах брадичка. — Какво е сторил светът за мен?

— Божичко — избъбри Сонтера и отвори рязко вратата на колата. Беше толкова развълнуван, че дори не се оплака от пълната липса на място за крака, — видя ли онези хора там? Чу ли ги какво разказаха? Дъщеря им е мъртва. Заради Недъртън, твоя клиент.

Почувствах се сякаш нападната от невидими пчели, които ме жилеха, жилеха и пак ме жилеха. Кълна се, че ако Сонтера не беше вече влязъл в колата, щях да потегля и да го оставя на улицата.

— Хората умират след операции, Сонтера! — извиках, пъхнах ключа за запалването и дадох пълна газ. — Дори при операциите по желание на пациента. Не е задължително да е нечия грешка!

— Можеш да се заблуждаваш колкото искаш, Защитник — изстреля той обратно, — но не ти вярвам.

— Чудесно! — извиках аз, защото ако не бях извикала, щях да се разридая, а нямах намерение да дам на Сонтера удовлетворението, че ме е разплакал. Не и посред бял ден поне. — Не съм те карала да идваш тук и да си пъхаш носа в моите работи, нали знаеш. Твоя беше идеята. Защо просто не се качиш в луксозната си спортна кола и не се върнеш към своята сфера на пълномощия? Например може да намериш Джеймс Арън?

Сонтера измърмори някаква ругатня.

Бях готова за битка, но телефонът ми иззвъня, преди да успея да отговоря нещо друго. Изрових го, натиснах бутона и изръмжах:

— Ало!

— Клер? — Беше Ема, гласът й бе тъничък и несигурен и аз едва не си прехапах езика задето й се бях сопнала.

— Здравей, мила — отговорих. — Как си? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговори тя, но по трепета в гласа й познах, че ме лъже. — А ти?

— Всичко е наред тук. А ти не ми казвай добре съм. Звучиш уплашена. Защо не си на училище?

— На училище съм. Сега е обедната почивка. Кип ми даде един от мобилните си телефони и имам истински бодигард, който ме чака в коридора и ме следва навсякъде, сякаш съм Мадона или друга звезда. Струва ми се, че Кип и Лорета се страхуват, че баща ми ще ме отвлече. Зна-знаеш ли, че е изчезнал?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.

— Да. Зная. — Мислех, че е по-вероятно Арън да преследва мен, не Ема, затова не бях се разбързала да се върна обратно в Скотсдейл, да я взема и да напусна страната. — Миличка, чувала ли си се с него? Изключително важно е да ми кажеш.

— Не, не съм. И Моника не е; аз й се обадих и я попитах — безизразно отговори Ема, после замълча. — Кога се връщаш?

— След няколко дни, мила — обещах. — До петък най-късно.

— Страх ме е, Клер. — Звучеше призрачно и нищо чудно. Какви ли лични спомени бяха погребани, може би завинаги, в дълбините на подсъзнанието й? Сигурно си бе спомнила нещо от дните точно преди убийството на майка й.

— Зная, мила. И мен ме е страх. — Неприятно ми бе да си го призная, особено след като Сонтера слушаше, но не исках племенницата ми да си мисли, че е сам-самичка в подобна ситуация. — Всичко ще е наред, Ема. Обещавам ти. Ще направя каквото и да е, за да стане това и ние двете ще сме добре.

Плъзнах поглед към Тони, очаквах нови упреци и се изненадах като зърнах тъга на лицето му.

— Ти си сама там — тормозеше се Ема. — Ами ако някой те проследи и те убие подобно на господин Кред, госпожа Бейлин и… онази жена?

— Няма да ме убият — отчаяно се опитвах да я успокоя по всеки възможен начин. — И не съм сама. Детектив Сонтера е с мен.

Нямаше нужда да й казвам, че доста се старая да го прогоня.

— Тони е там? — възкликна тя, внезапно ободрена. — Не може да бъде!

— Може — отговорих.

— И вие двамата сте отседнали в хотела заедно, нали?

За щастие Сонтера взе телефона, преди аз да отговоря.

— Хей, мъник — каза той. Всичко подобно на яд бе изчезнало от гласа и изражението му, макар да знаех, че имаше да ми казва още доста неща и то все възпламенителни. — Добре е да не бягаш от часовете. Няма да ми хареса да те заловя по обвинение за бягство от училище.

Поговориха си още малко, докато аз карах на път за следващата ми уговорена среща. Трябваше да се срещна с жена на име Санди Пидмонт в ресторанта на горния етаж на хотел Омни. Щяхме да си поговорим по време на обяда, Харви младши ще поеме сметката, но апетитът ми, обикновено толкова изострен, сега липсваше напълно.

Сетих се за Джеймс Арън, въпреки че бях успяла да го отпъдя от мислите си през почти цялата сутрин. Под каква ли скала бе пропълзял този кучи син?

— Разбира се — каза Сонтера в отговор на някакъв въпрос на Ема. Искаше ми се да извия врата му, задето успя да я успокои толкова лесно, а на мен ми бе трудно; в същото време му бях благодарна. — Когато се върнем, ще отидем в Крекър Джекс и ще поиграем миниатюрен голф. Междувременно, бъди хладнокръвна — Усмихна се, изслуша я. — Искаш ли пак да говориш с Клер? — Тя вероятно отговори не, защото следващите му думи бяха: — Добре. Чао.

Натисна бутона за край на разговора и ми подаде телефона.

Той отново иззвъня, незабавно.

— Ало? — казах мило, защото съжалявах за поздрава си към Ема.

— Кред е. Как вървят нещата?

Определено започваше да ме боли глава. Усещах как един малък възел се образува точно в основата на черепа ми и бавно нараства. Стяга се. Реших да не споменавам нападението над мен или смъртта на Силви. Някои неща се съобщават по-добре очи в очи. А за Сонтера, ами-и, никога няма да кажа, че се върти наоколо.

— Току-що си тръгнах от семейство Дорсет. На път съм за срещата с госпожа Пидмонт в Омни.

— Как ти се сториха Дорсет? — попита Харви младши със заговорнически тон, който накара косата ми да настръхне. — Алчни за пари, а?

— Не — отговорих и мразех себе си, че не казах на Кред младши да ме уволни или да ме съди за парите по договора, каквото и да е, но няма да се изправя в съда и да се опитам да убедя съдията и съдебните заседатели, че Джъстин Недъртън заслужавала бъде оправдан поради липса на доказателства. — Не, изглеждаха прилични, обикновени хора. Разбити от скръб, разбира се. Сара Ан е била единственото им дете.

— Хммм — каза Харви младши, сякаш аз въобще не бях проговорила. — Обзалагам се, че гледат да измъкнат пари от застраховката за неправилно лечение на Недъртън. Да го изцедят с един-два милиона. Това вероятно ще изсуши сълзите им.

Държах си езика зад зъбите. Клер — светицата.

— Както и да е — въздъхна дълбоко Кред младши. — Недъртън иска да се срещнете, на вечеря.

Ако движението не бе така натоварено, щях да ударя главата си няколко пъти във волана.

— Наистина ли? — попитах предпазливо. — Къде?

— У тях — съобщи Харви небрежно. Даде ми адреса, макар да не бе необходимо, защото го имах в куфарчето си. — Седем часа.

Хвърлих кос поглед към Сонтера и се зачудих как мога да се отърва от него.

— Ще бъда там — казах.