Линда Милър
Горещи страсти (3)

3.

Телевизорът, настроен на канала на CNN, гърмеше в празната всекидневна. Зърнах Дани Мърдок, единствения останал член от семейството, което Нед Ленч бе помел. Изглеждаше съвсем обикновен. Мърдок очевидно бе прекалено крехък, за да носи тежестта на скръбта.

 

Едва не си счупих краката от бързане, за да стигна до бутона за изключване.

Племенницата ми се появи горе на стълбите, нежно същество в период на промяна: тя бе от една страна слабичко момиченце с възлести колена; от друга страна, бунтар с остра руса коса и фалшив пиърсинг по цялото тяло. Само на ушите и имаше достатъчно метал, че да улови електронни сигнали от друга галактика.

Събрах енергия, за да й се усмихна.

— Прибрала си се у дома по-рано — казах й, след като погледнах часовника. Още нямаше осем часа; бях й разрешила да остане при приятелката си Ками до девет.

— Госпожа Филипс ме докара преди няколко часа на път за супермаркета. След като се върнах, се отбих да видя госпожа Кравински. Спечелила е седемдесет и пет долара на бингото. — Ема замълча и ме огледа. — Изглеждаш доста зле, Клер. Добре ли си?

— Добре съм — промълвих с усилие. — Гладна ли си?

Глупав въпрос. Госпожа Кравински правеше магии не само за любовни заклинания и ритуали за благоденствие. Тя бе магьосница и в кухнята. Непрекъснатата й кулинарна подкрепа беше една от причините за промяната в размера ми — от размер осем в размер десет.

Ема се захили и в този миг ми се стори, че само си въобразявах нещата, които ме безпокояха у нея напоследък.

— Натъпкана съм — отговори тя. — След като се върна от казиното, госпожа Кравински се зае с готвене. Оставила ти е една питка със зеленчуци и месо в хладилника, ако случайно си забравила да хапнеш.

Засмях се и разроших косата й с ръка, жест, който можех да си позволя, когато бяхме сами. На обществени места — в магазина, например — същият жест щеше да предизвика буря от мрачно раздразнение.

Изхлузих си черните чехли, взех наполовина пълна бутилка Шабли от хладилника и, след като се порадвах на покритата с целофан питка, си налях чаша вино. Усещах мексиканския теракот под краката си хладен и гладък.

— Свърши ли с домашните?

— Всичките — каза Ема. — Може ли да си вземем куче?

Запътих се към кабинета, който се намираше до спалнята на долния етаж, и погледнах вътре, без да святкам лампата. Малката червена лампичка на моя телефон-факс секретар мигаше бързо. Понякога — доста често, всъщност — ми се искаше никога да не се бе развивала високоскоростната комуникация. Така можех да получа поне пет минути спокойствие.

— Куче? — разсеяно попитах аз и отпих глътка. Често бях на крачка или две зад Ема. Опасно нещо са подрастващите.

— Нали се сещаш — закачливо каза тя, — едно от онези космати същества с четири крака и лош дъх?

Прекосих кабинета си, не можах да устоя и натиснах бутона за прослушване на съобщенията.

— Ема, наели сме апартамент в жилищна кооперация — разумно казах. Бяхме се преместили тук преди шест месеца от едно по-малко и не толкова привлекателно място във Финикс: този апартамент все още ми приличаше на дворец и внимавах с правилата. — Знаеш, че е забранено за кучета.

Преди тя да успее да ми отговори, гласът на Бетси Кред се извиси от телефонния секретар и изпълни малката, тъмна стаичка: това бе подсмърчащ, пронизващ звук, който ме накара да се зачудя дали съпруга номер три наистина се е омъжила за парите на Харви, както повечето хора мислеха, или тя наистина го е обичала малко. Клер? Трябва да говоря с теб. Ще ми се обадиш ли тази вечер? Моля те!

Примирено се пресегнах към слушалката. И тогава се включи второто съобщение. Здрасти, Клер. Тони Сонтера е. Просто да ти напомня, че ще се отбия утре в кантората, за да поговорим, около единадесет или там някъде. Важно е, така че не се опитвай да ме избегнеш. Хвърлих бърз поглед към Ема и се притесних доста; триумфалната усмивка на лицето й предвещаваше неприятности. Тя винаги бе харесвала Тони и без съмнение кроеше планове за сватбата ни, беше романтичка, изпълнена с надежди.

Последното съобщение ме свари неподготвена и ме връхлети по-яростно и от стряскащата новина за ненавременната смърт на Харви. Госпожица Уестбрук? Казвам се Майк Флечър. Аз съм полицай, който отговаря за Джеймс Арън след условното му предсрочно освобождаване от затвора. Трябва да обсъдим датата на излизането му на свобода и някои други подробности. Моля ви, обадете ми се веднага щом можете. Съобщението продължаваше с телефонен номер, който не си дадох труда да запиша, защото се запечати в ума ми, и после прекъсна.

Ема, която до преди миг кръжеше около вратата, се завъртя рязко и шумно затича нагоре по стълбите. Чух как вратата на стаята й хлопва.

Дръпнах стола назад и се отпуснах на него. Джеймс Арън, истинският баща на Ема, който бе лежал шест години в затвор в Аризона заради въоръжен грабеж, щеше да бъде освободен съвсем скоро. Естествено, знаех това — имах малък брояч в дъното на ума, който отброяваше дните от деня, в който го осъдиха и предадоха Ема на мен — ала извън границите на кариерата си, в личната територия, аз съм цар на отбягването на реалността.

Поех си дълбоко дъх, издишах го бавно и влязох в кожата на адвокат. Справяй се с проблемите един по един, Клер — помислих си аз. — Стъпка по стъпка.

Светнах лампата, отворих бележника и методично отбелязах планираната за утре среща с Тони Сонтера, после взех безжичния телефон и набрах дома на Кред.

Бетси напрегнато каза здравей, сякаш бе чакала до телефона.

Смръщих се угрижено.

— Здрави, Бетси. Клер е. Всичко наред ли е?

Едно малко чукче заудря в главата ми и личният ми съдия избоботи: Глупав въпрос, адвокат Уестбрук. Съпругът й е мъртъв, не помниш ли? Как е възможно всичко да е наред?

Бетси подсмръкна смело. Тя бе красива, дългокрака блондинка, слаба като модел и от този тип жени, които сякаш принадлежаха към богаташките зони на Скотсдейл. Парадайз вели, Кеърфрий и Кейв Крийк. Аз обаче я харесвах, независимо от всичко. Освен че изглеждаше чудесно, тя имаше и диплома по политически науки.

— Заради Бърнис е — каза младата жена и зарида.

— Бърнис — като ехо отвърнах аз, бях объркана, после си спомних, но това не ми помогна много. Ставаше въпрос за кучето на Харви. — Случило ли й се е нещо?

— Толкова е депресирана — изхлипа Бетси.

Затворих очи и разтърках слепоочието си.

— Предполагам, че това е естествено — осмелих се да вметна. Не знаех как да успокоя самата Бетси; как се предполагаше да помогна на кучето? — Като мине известно време…

— Не мога да го понеса — избухна Бетси. — С всяко отваряне или затваряне на вратата, малкото нещастно създание тича да посрещне Харви, толкова е възбудена и ентусиазирана, а… разбира се… той не е там.

Картината, рисувана от Бетси, бе наистина много тъжна, но не бях сигурна как мога да помогна.

Тя не се забави да ме уведоми.

— Бърнис винаги е обожавала Ема. Искаш ли… можеш ли… да я вземеш?

Изведнъж си спомних молбата на Ема от преди малко. Може ли да си вземем куче! Предположих, че те с Бетси вече бяха разговаряли по въпроса. Хванаха ме в капан, чудесно.

— Не зная, Бетси — започнах предпазливо. — Тук живея под наем и има определени правила относно домашните любимци…

— Бърнис е само един малък йоркширски териер — започна да спори Бетси и оживено да ме убеждава. — Няма проблем с котките и малките кученца.

Хрумна ми, че вдовицата на Харви знае какво говори; сградата, в която живеех, бе едно от многобройните данъчни прикрития на Кред. Технически погледнато, разговарях с моята хазяйка.

Адвокатът в мен искаше да направи контрапредложение: Добре, дадено, ти само трябва да ме освободиш от договора ми с Харви, така че аз да мога да си намеря нова работа и да държа главата си изправена в адвокатските среди. Ала щеше да бъде грубо да повдигна този въпрос преди човекът да е изстинал в гроба си. Ще изчакам още седмица.

— Добре — чух се да казвам. — Ще опитаме, Бетси, но ако кучето не е щастливо тук…

— Не кучето — прекъсна ме Бетси с леко раздразнение в гласа, — името й е Бърнис.

— Бърнис — повторих аз. Наведох се и няколко пъти чукнах челото си в попивателната, не много силно обаче, за да не ме чуе Бетси. Не исках и да нараня себе си или да разлея остатъка от виното.

— Добре — отговори Бетси. — Ще помоля някой да я доведе веднага.

Преди да успея да я убедя, че утрешният ден е съвсем близо, тя затвори телефона. Пийнах си една последна глътка от шаблито, после набрах номера, оставен от Майк Флечър, и се свързах с пейджъра му. Той отвърна на обаждането ми още преди да успея да стана от стола.

— Клер Уестбрук — изрекох аз с официален тон. Следващото бедствие, моля.

— Майк Флечър — отговори ми той отсреща.

— Получих съобщението ви. Пускат Джеймс Арън от затвора. — Вероятно изречението ми бе прозвучало като обвинение, не зная. Не можех да бъда рационална що се отнася до този кучи син. Бях убедена, че е убил сестра ми, а очевидно щеше да се измъкне.

— Да — каза Флечър е въздишка. — Не ми се искаше да оставя подобно съобщение на телефонния секретар, но нямах друг избор.

Хабях си думите напразно, но не се стърпях да го кажа. Не че някой някога ме бе послушал — нито пресата, нито полицията.

— Пускат на свобода един убиец. Освобождават го, за да убие отново.

Още една въздишка от полицай Флечър.

— Госпожице Уестбрук, зная, Вие вярвате, че господин Арън е отговорен за смъртта на съпругата си, но за подобно нещо просто няма доказателства. Доколкото зная, въобще не е намерено тяло.

Не се осмелих да промълвя и дума. Що се отнася до въвлечените сили не е намерено тяло обикновено означава, че не е имало убийство на първо място. Официалното мнение беше, че Трейси просто бе зарязала обожаваната си дъщеря, тогава на седем годинки, и си бе тръгнала, без да каже и дума. Ченгетата от Тусон вярваха, че тя бе избягала с гадже и въобще не се бе обърнала назад: за тях сестра ми не бе нещо повече от статистика, едно лошо момиче, което жънеше, каквото бе посяло.

— Според документите — поде Флечър с предпазлива лекота — съдията е отсъдил, че госпожа Арън най-вероятно е забягнала.

Как да не си спомня деня, в който посетих Арън в затвора, точно след като бе обвинен в престъплението в денонощния магазин, и го помолих да подпише документите, с които дава разрешението си да осиновя Ема, а тя вече живееше с мен от няколко месеца. Той ми се изсмя и отказа с думите, че иска да има шанс да се докаже като баща веднага щом излежи времето си в затвора, особено след като Ема вече няма майка. Изражението на лицето му излъчваше признание, според мен, и ако нямаше такова дебело стъкло помежду ни, вероятно щях да го удуша още там, на място.

По време на престоя си в затвора той предано бе писал на Ема, дълги писма, които тя не реши да сподели с мен. Следвайки съвета на общия ни терапевт, аз не я безпокоях за тях, въпреки че понякога лежах будна по цяла нощ и се чудех какви изкривени представи насажда той в главата й.

— Трейси Арън — произнесох думите сричка по сричка — е мъртва. Тя беше убита.

Още една въздишка откъм Флечър; после той се прехвърли към познатите бюрократични безсмислици:

— Господин Арън бе примерен затворник. Докато бе зад решетките, изкара курс по компютри и има уредена работа във Финикс. Докладите сочат, че е поддържал връзки с дъщеря си.

Стомахът ми се преобърна и аз притиснах горната част на носа си с палец и показалец.

— И? — подканих го, но знаех какво ще последва.

— Господин Арън желае да види детето.

Странно е как едно простичко твърдение може да накара коленете на човек да омекнат, в буквален и в преносен смисъл, дори когато не му идва като гръм от ясно небе.

— Имам законно попечителство — чух се да казвам.

Флечър се прокашля и продължи с преувеличено търпение. Може би и той, подобно на Сонтера, не обича адвокатите.

— Да. Господин Арън не оспорва това — имаше едно недоизказано все още в гласа му. — Той има право на срещи под надзор с дъщеря си и възнамерява да упражни тази своя привилегия.

За миг ми се стори, че ще трябва наистина да измъкна кошчето изпод бюрото си и да повърна вътре. Работата за Харви през последните две години, обаче, ме бе научила да контролирам гаденето и няколко дълбоки вдишвания ме свестиха.

— Кога? — дрезгаво попитах аз.

— Питате кога господин Арън ще бъде освободен — зададе въпроса си с все още напрегнат глас Флечър — или кога ще започнат срещите?

— И двете — измърморих.

— Излиза утре. Социалният работник ще се свърже с вас, за да установи подходящ контакт между господин Арън и детето.

— Утре? — Не можех да повярвам. Бяха ме уверили, че ще ме предупредят доста по-рано; това само показваше колко струват служебните обещания.

— Съжалявам — въздъхна Флечър.

— Защо някой не ми се обади? Трябваше да ме предупредят!

Флечър се прокашля.

— Станала е грешка. Бумащина.

Страхувах се да не кажа нещо, което да се върне и да ме удари като бумеранг по-късно, затова направих най-доброто и хлопнах телефона. Виното се надигна към гърлото ми, изгаряше ме като киселина. Джеймс Арън бе закоравял мъж, а Ема — впечатлително тринадесетгодишно момиче с цялата уязвимост, присъща на възрастта. Точно какъв контакт е подходящ в случай като този?

Звънецът на вратата ме изтръгна от вцепенението и увеличи адреналина в кръвта ми. Почти очаквах да видя Джеймс, извлякъл полза от някоя друга бюрократична бъркотия, на прага ни и затова главата ми се замая от облекчение, когато успях да отворя.

Пристигаше осиротелият йоркширски териер на Харви Кред.