Линда Милър
Горещи страсти (29)

29.

Лейтенант Арло Браудър се оказа каубойски тип, носеше ботуши, бяла шапка, безупречно изгладена каубойска риза и изтрити дънки. Би изпъквал във всяко друго обкръжение, но в Южна Аризона просто се сливаше с пейзажа. Двамата със Сонтера се здрависаха във фоайето на хотела, ухилиха се и размениха няколко приятелски думи, а аз стоях настрани и изчаквах да ме представят, а после да ме разпитват отново. Несъмнено Хенли бе съобщил на ченгетата за посещението ми при Силви снощи, точно преди убийството. Сега обаче, след като имах време да размисля, ми се стори не много вероятно те да ме възприемат като нещо повече от вероятен свидетел. В края на краищата нямах мотив.

Лейтенант Браудър свали шапката си заради мен и аз веднага го харесах. Харесах и лъкатушещите бръчици, които излизаха от ъгълчетата на сините му очи подобно на слънчеви лъчи. Лицето му бе загоряло и изсечено, а усмивката — непосредствена.

— Аз съм Арло — каза той. — Ти трябва да си госпожа Уестбрук.

— Клер — поправих го усмихната. Вече бях избутала изчезването на Джеймс на заден план в емоциите си, защото знаех, че няма да мога да функционирам, ако го оставя да владее мислите ми.

— Можем да поговорим в бара — предложи Арло. Фоайето, където сервираха коктейли, беше затворено в този час на деня и това го правеше идеално място за поверителни разговори. Лейтенантът показа значката си на служител, който огледа мен и Сонтера, после извади един ключодържател и задрънча по долния коридор, за да ни отвори вратата.

Служителят на хотела щракна лампите и се измъкна; Арло избра маса и придърпа стол за мен. След моето настаняване те двамата със Сонтера седнаха от двете ми страни. Арло извади от джоба на ризата си малък бележник и химикалка.

Първо му дадох цялата основна информация за мен: име, адрес, телефони, месторабота и т.н.

— Разбрах от господин… — той прехвърли назад няколко страници в бележника, макар аз нито за миг да не му повярвах, че е забравил някоя подробност от този случай — Хенли Егълман, приятелят на госпожица Уайънд, за посещението ти в дома й снощи. Бих искал да ми разкажеш, ако обичаш.

Сякаш имах някакъв избор.

Доволна от присъствието на Сонтера, разказах на лейтенанта как дойдох в Тусон по адвокатски дела и потърсих Силви, защото някога бяхме работили заедно, а аз знаех за лечението й при моя клиент Джъстин Недъртън.

Изпуснах няколко неща, например как Силви ми каза да се махам от дома й и да не се връщам, както и подозренията ми, че тя е знаела нещо за убийството на Трейси. Фактът, че никога няма да разбера истината, прерязваше стомаха ми като с нож.

После преминахме към епизода със смачканата кола, а Арло ту си водеше записки, ту задаваше въпроси. В лицето му, думите, нюансите търсих признаци наличното му мнение относно убийството на Силви и моето почти смъртоносно приключение, но не намерих такива; сякаш си правеше списък за покупките.

— Да поговорим за отношенията на госпожица Уайънд с приятеля й — подсказа Арло, когато свърших. — Знаеш ли нещо по въпроса?

Поклатих глава. Лично аз намирах Хенли най-малкото за непривлекателен, но това не го правеше заподозрян в убийство. Може той да бе смачкал колата ми и да бе опитал да ме убие. Може дори той да е оставил ужасяващото съобщение на телефонния секретар на хотела, въпреки че продължавах да съм почти сигурна, че Джеймс стои зад това. Но най-важното — Хенли имаше мотив да ме пречука, колкото аз имах да убия Силви. За него престъплението не си струва неизбежното време. Тъй като Хенли бе условно освободен, той вероятно се опитва да внимава какво прави.

— Не бях виждала Силви от години и ми се струва, че никога преди не съм срещала гаджето й.

— Ще останеш ли в града няколко дни? — попита Арло.

Кимнах, след като хвърлих поглед към Сонтера. Неговото лице, както и на приятеля му, не разкриваше мислите, ала аз си знаех.

— Добре. Може да имам още въпроси — каза лейтенантът и извади визитката си. — Междувременно ако се сетиш за нещо друго или се почувстваш в опасност, обади ми се. — Той кимна на Сонтера, надигна се и добави: — Разбира се, ще те уведомя, ако намерим някакви съществени улики по твоя случай.

Благодарих му и пъхнах визитката в джоба си. По-късно, когато Сонтера се върне у дома, на север, щях да се обадя на лейтенант Браудър и да го разпитам за разследването относно изчезването на Трейси. Ако не е виждал цифровата снимка на сестра ми, ще му я покажа и ще настоявам да се предприемат съответните действия.

Колата под наем, бяла и малка, пристигна, докато Сонтера и Браудър се сбогуваха по мъжки навън, до камиона с разширена кабина на лейтенанта.

— Какво си говорехте току-що? — попитах аз, след като Браудър потегли и Сонтера тръгна да огледа новопристигналия автомобил.

Той надничаше през прозореца на пътниците и се мръщеше, вероятно преценяваше мястото за краката или по-скоро липсата на такова. Отговори без колебание:

— Изчезването на Трейси. Попитах го дали е имал възможност да погледне онази нейна снимка; каза, че я е видял. — Тони се изправи и ме огледа над покрива на малката кола. — Възнамеряваше ли да споменеш тези факти на полицията в Тусон или щеше да се втурнеш и да объркаш всичко сама?

— Щях да стигна до тях — отговорих аз и допълних на ум. Когато ти си заминеш.

Сонтера извъртя очи и подпря лявата си ръка на покрива на колата. Топъл пустинен ветрец разроши тъмната му коса и аз се зачудих защо си бе купил самобръсначка и пяна, след като бе оставил снощната набола брада недокосната. Мисля, че той знае как ме подлудява и много му харесва.

Тони ме погледна.

— Клер, някой ден това твое отношение ще ти донесе големи неприятности.

Аз отворих вратата откъм шофьора, задрънчах ключовете към него и заявих:

— Това няма да е нищо ново. Ще се возиш ли при мен или си прекалено мъжествен, че да позволиш да те видят в такава малка колица?

Сонтера поклати глава:

— За да ти докажа какъв съвременен, политически коректен мъж съм, просто ще отмина малката ти презрителна забележка.

Той отвори вратата, сгъна се на седалката и ме погледна ядно, когато аз седнах зад волана. Коленете му се заклещиха в таблото отпред и закопчаването на колана се оказа огромно предизвикателство.

Хареса ми да наблюдавам борбата.

— Къде отиваме? — Тони зададе въпроса малко късно според мен, чак когато потеглих от паркинга на хотела.

— Искам да поговоря с гаджето на Силви. Нали го знаеш, Хенли, мъжът от телевизионните новини.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш — глуповато проточи думите си Сонтера — какво общо има този тъпунгер с делото Недъртън!

— Нищо, доколкото зная — отговорих.

— Разходите ти трябва да позволяват голямо творчество — отбеляза Тони. — Не ми ли каза, че твоята фирма те е изпратила да изровиш нещо мръсно за жертвите на Недъртън?

Стиснах зъби, минах зад хотела, покрай сцената на почти успешното покушение, отбих към колата на Сонтера и спрях с едва доловимо изскърцване на гумите. Казах безизразно:

— Зная, че имаш работа в Скотсдейл. Не искам да те задържам, детективе.

Той въздъхна драматично, сякаш грозно използван добър човек, но не се опита да излезе от колата, може би защото възнамеряваше да отстоява правата си или може би защото бе невъзможно да си излезе елегантно. Не бях напълно сигурна дали няма да ни потрябват клещите на Живота, за да го изтръгнем оттам.

— Е? — подтикнах го аз, когато той остана да си седи тихо и неподвижно. Не знаех какво ми се иска да направи. Да остане? Да си тръгне? Да обръсне сексапилната си набола брада, която вероятно бе пуснал само за да покаже допълнителното си ниво на тестостерони и следователно да ме ядоса? Може би просто исках да го подразня малко.

Сонтера се вторачи в лицето ми, изглеждаше напълно сериозен и романтичен.

— Служи и защитавай — провлачи думите той. — Това е мотото. Затова съм тук: да служа и да защитавам.

— Нямам нужда от защита — казах и подкарах към изхода на паркинга с такава буйна скорост, че коленете на Сонтера едва не се удариха в брадичката му. После, докато гледах за свободен промеждутък в движението, придадох на гласа си закачлива нотка: — Ако искаш да служиш, все пак, нямам нищо против педикюр.

Очаквах забележката ми да се вмъкне под кожата на Тони, такова беше и намерението ми, но вместо да захапе стръвта, той просто се захили и размърда вежди. Темпераментът му може да е испански, ала искриците в очите бяха чисто ирландски.

— Искаш да играем на пръстчета ли, Защитник? Шокиран съм.

— Не казах…

— Напротив, каза.

Открих пролука и изхвърчах. Някакъв загубеняк наду клаксона и ми показа среден пръст. Погледнах към Сонтера и видях, че седи свит на седалката и здраво стиска очи.

Мекушавец.

— Къде се научи да шофираш, в някой увеселителен парк? — дрезгаво попита Сонтера, когато аз се усмихнах на мъжа и размахах моите пръсти. Нека сам да разгадае подтекста.

Не се хванах на въдицата на Тони. След като отново имах кола и последният разпит с полицията бе приключил, аз се чувствах напълно възродена.

— Трябва да се обадя на няколко места, но не мога да изкарам и минута повече в онзи хотел — казах. За по-малко от двадесет и четири часа бях натрупала някои доста травматични спомени на това място. Помислете си за другата възможност: аз и Сонтера, напълно отпочинали и сами в стая с легла. Обсъждаме рецепта за секс с люлеене на полилея.

Не че Харви младши би ме настанил на толкова луксозно място, че да има полилеи.

И не че ние двамата със Сонтера трябваше да правим секс. Бяхме опитвали преди, доста скоро всъщност. И къде ни бе довело това? Да се хванем за гърлата.

Зърнах едно заведение от веригата При Дени и тъй като бързата закуска от сутринта вече бе започнала да се стопява, подкарах натам, с което предизвиках нови бибипкания от вулгарни шофьори.

— Слизаме ли? — попита Тони мрачно.

— Аз, да — отговорих, изключих двигателя и поставих чантичката си на седалката, за да мога да изровя мобилния телефон. — Можеш да останеш в колата, ако искаш. Но е възможно да се забавя, все пак.

Сонтера ми хвърли поглед, от който цветята биха повехнали, и започна комичния процес на откопчаване, разгъване и изправяне. Удари се, опита да отнесе рамката на вратата и цицината не допринесе за подобряване на мрачното му настроение.

Успокоих го с една очарователна усмивка, после се обърнах и закрачих към ресторанта.

Докато Сонтера потриваше главата си и разучаваше дългото меню, аз реших да проведа разговора, от който се ужасявах най-много: с моя шеф. Все още не бях зареждала телефона, но той си работеше чудесно, за жалост.

Вдигна Хедър и издърдори напевно заучената си реч:

— Кред и съдружници. Вие сте невинен, ние ще го докажем. С какво можем да ви бъдем полезни днес?

— Клер е — казах и се отпуснах на виниловата седалка в сепарето. Сонтера седеше срещу мен, хвърляше бързи, кратки погледи към менюто и отказваше да срещне очите ми. — Харви младши там ли е?

Хедър се отпусна, след като разбра, че не е потенциален клиент и ми съобщи:

— Не приема никакви обаждания. Има среща с адвокатите по имуществото. Големи работи стават тук. Другите двама роднини, както и двете бивши съпруги на Харви старши са в града. Говори се, че авоарите на покойния господин Кред, вече замразени, сега са поставени под запор и ние всички чакаме брадвата да се спусне.

Честно, след като чух всичко, казано от Хедър, бях доволна, че Харви младши не е на разположение.

— Има ли още обезглавени?

Хедър се прокашля, което вероятно означаваше, че някой е наблизо и се опитва да хване същността на разговора ни.

— Само въпрос на време — изцвърча тя; после гласът й възвърна обичайния си тон. — Планирала съм интервютата ти по случая Недъртън. Повярвай ми, тези хора няма да се превърнат в новите ти най-добри приятели.

Въздъхнах. Не бях очаквала топло посрещане в Тусон, особено след пробния курс с горката Силви снощи, но обичам при възможност да оставям пререканията си за съдебната зала и да живея личния си живот спокойно; въртележките със Сонтера не се броят. Отворих бележника и започнах да почуквам с върха на молива, готова да водя записки.

— Добре — казах. — Имена, часове и места, моля.

Хедър ми даде необходимата информация, записах всичко. Дойде сервитьорката, пофлиртува с Тони, взе поръчката му за парче ябълков пай и кафе, както и моята за чийзбургер и диетична кола, и си тръгна.

— Семейството на Харви е в града — казах, след като приключих разговора си с Хедър.

— Къде е Норман Рокуел, когато имаш нужда от него? — отговори Сонтера.

Бих искала да хвърля поглед на личното му досие и да видя какво казва отделът за поведението му. Не е цвете за мирисане.

— Ще бъде грозно.

Сонтера въздъхна:

— Не гледай към мен, Защитник — провлече думите той. — Що се отнася до рода Кред, винаги е грозна история.

— Не ги познаваш — предизвиках го аз. — Може да са съвсем симпатични.

Защо се чувствах задължена да защитавам тези хора? Ако Харви младши и старши бяха някакъв пример за общия калибър на семейството, Сонтера бе напълно прав. Генетичният им фонд трябва да прелива.

— Хайде, моля те! — Той извъртя очи.

Оставих темата за Кред да заглъхне. В края на краищата, не се интересувах. Прегледах списъка със срещите, даден ми от Хедър; две днес, три утре. Надявах да няма повече враждебно настроени гаджета и големи кучета.

Пристигна храната и настроението на Сонтера се подобри веднага щом погълна малко захари и мазнини. Аз се нахвърлих на моя чийзбургер; от детективската работа огладнявах.

Приключихме със закуската, като успяхме да си проправим път през минните полета на разговора, без да се взривим. После се върнахме при колата. Почти съжалих Сонтера, че трябваше да се вмъкне в тази тенекиена кутийка. Почти, но не съвсем. Ако си беше гледал собствената работа и бе замъкнал своето наистина изключително дупе в кабинета си — или още по-добре не бе помръдвал оттам, — нямаше да има такива проблеми.