Линда Милър
Горещи страсти (25)

25.

— Сонтера — каза Тони, като вдигна на второто позвъняване.

— Клер е — обясних малко глуповато. Бях доволна, че не може да види лицето ми; ако го бе видял, щеше да разбере колко голяма нужда имах да чуя гласа му.

— Къде си? — попита ме така, сякаш имаше пълното право да знае.

— Тусон — признах си с мълчалива въздишка. Стегнах се за връхлитащата буря на латино ирландски темперамент.

— Ето защо никой не вдига телефона у вас — заключи той. Гласът му бе студен и звучеше леко обвинително. — Изплаши ме.

Тонът ми бе вербален еквивалент на превзета момичешка усмивка. Признавам си, опитвах се да стопя лед.

— Детектив Сонтера, умението ти да правиш изводи е несравнимо.

Тони не прояви нито една частица хумор.

— Какво правиш в Тусон? — поиска да узнае. — Да не си загубила ума си?

— Задавай въпросите един по един — казах спокойно. — И няма да обърна внимание на факта, че не е твоя работа да ме питаш подобно нещо.

— Ти ми позвъни, Защитник. Ако не ти харесва накъде върви разговорът, затвори.

Не можех да направя подобно нещо. Отдавах голямо значение на звука на гласа му, но нямаше да си призная.

— Имам нужда от една услуга, Сонтера.

— Не съм изненадан. — Все още бе хладен и уклончив, но не чак толкова дръпнат.

Зачудих се дали не е на мястото на извършено престъпление или още по-лошо, на среща с друга жена. Управлявах колата с една ръка, държах телефона с другата и честичко поглеждах в огледалото за обратно виждане. Косъмчетата на тила ми бяха наелектризирани, а стомахът ми се бунтуваше.

— Какво става с електронните писма, които ти показах? Научи ли нещо ново?

— Всъщност затова се опитах да ти се обадя по-рано. Ще е трудно, направо невъзможно, да се идентифицира подателят. Имам няколко човека, които разпитват наоколо, но не можахме да установим никаква връзка с Арън или приятелката му. Всеки би могъл да влезе в библиотеката и да използва компютъра. — Той поспря и сърцето ми опасно изтупка. — Сега е мой ред. Питам пак, Защитник, какво правиш в Тусон?

Въздъхнах:

— От днес представлявам Джъстин Недъртън ексклузивно. Може да се каже, че търся пропуски в обвинението.

— Успех — пожела ми Сонтера без всякаква искреност. — Прочетох всичко за Недъртън в мрежата. Този мъж вони, а също и делото ти, Клер.

Забележката ме вбеси, което в този случай ми донесе облекчение. По-добре е да си ядосан, отколкото уплашен, според правилника ми поне.

— Ето пак, Сонтера, се правиш на едноличен съдия и съдебни заседатели едновременно. Хрумвало ли ти е някога, че е възможно да нямаш представа за какво говориш?

Той се засмя, с което напълно ме вбеси. В този мрачен момент ми се стори, че никога не ме е възприемал сериозно. Според него вероятно е очарователно, че съм адвокатка, но някой ден ще се вразумя, особено ако редовно го пускам в леглото си.

Зад мен заблестяха фарове, но Тусон е голям град, шофьорите в Аризона са напористи, включително и аз, а улицата бе доста натоварена. До този момент вече бях толкова затънала в изкусната престрелка със Сонтера, че едва забелязвах останалото.

— Винаги мога да възлагам напразни надежди на теб — озъбих се аз.

— Звучиш малко неспокойно. Какво има, Клер, съвестта ли те гризе? Имаш ли въобще такава?

Спомних си изражението на Силви, когато й казах, че представлявам доктор Недъртън, мъжът, чиято некомпетентност и алчност й бяха донесли толкова много болка и тъга. Съвестта наистина ме гризеше мъничко, но аз давах информация само ако бе необходимо, а Сонтера не бе необходимо да знае.

— Може би е тук някъде — казах аз. — Където съм израснала. Където Трейси изчезна. Където ченгетата се държаха сякаш тя е без всякакво значение, защото е направила няколко погрешни стъпки и произхожда от неподходящ квартал.

Тони замълча за миг. После попита:

— Защитник, не си играеш на детектив там, нали?

Не можах да измисля отговор. Колата зад мен се забърза, после отново намали.

— Клер? — настоя Сонтера.

В далечината забелязах хотела и завих в подходящата отбивка.

— Не си играя на нищо. Сестра ми е мъртва и аз искам да зная кой е убиецът.

— Това е работа на полицията — помпозно заяви той.

— Сякаш им пука — отвърнах. Колата зад мен зави на предната пряка преди моя хотел и аз си отдъхнах. Вероятно бях по-нервна, отколкото предполагах.

— Слушай, Клер. Това не е игра. Не е телевизия, кино или глупава книжка. Ти не си полицай или частен детектив. Ако объркаш машинациите на някого, ще завършиш мъртва в канавката.

Отбих към страничния паркинг на хотела, беше пълен и затова завих към задния. Места имаше, но пък цареше мрак. Отново обиколих напред, надявах се да зърна момчето, което отговаря за паркирането, но напразно; а на мен вече много ми се ходеше до тоалетна. Бях решила, че нямам куража за детективска работа; сега вече знаех, че нямам и подходящ пикочен мехур.

— Ти мислиш, че просто трябва да се отдръпна и да се доверя на полицията? Виж, Сонтера, досега това не ме е довело доникъде!

Той подмина забележката относно компетентността на професията си, макар и вероятно не задълго.

— Точно това мисля, Клер. Снимката ще ги принуди да подновят разследванията, особено след като медицинският експерт потвърди каквото знаеш.

Изглежда Тони се опитваше да бъде тактичен, което не е обичайното му състояние. Ако говореше на друг, вероятно щеше да каже: Според медицинския експерт това определено е снимка на мъртвец.

Паркирах възможно най-близо до хотела и запазих присъствие на духа; извадих картата-ключ, защото задните врати сигурно щяха да са заключени с оглед на безопасността. Все още говорех със Сонтера, когато излязох от колата и направих несръчен опит да хвана чантата си, ключовете от колата и картата. Изведнъж на не повече от двадесет крачки някакви фарове включиха на дълги и полетяха към мен.

Аз изпищях и се втурнах към вратата на хотела, точно когато колата на нападателя удари моя сатурн поне с четиридесет мили в час. Звукът разтърси вътрешностите ми.

Сонтера се паникьоса.

— Божичко, Клер, какво става — извика той.

Моят сатурн бе смачкан целия, но нямах време да огледам пораженията. Другият автомобил се движеше на заден, за да може да се насочи отново към мен. Пъхнах ключа-карта в процепа, бутнах с рамо вратата и се гмурнах вътре, точно когато преследвачът ми изскубна няколко храсталака и за втори път удари моята кола. Телефонът лежеше до краката ми; ритнах го през прага, докато отскачах, за да се спася.

— Клер! — викът на Сонтера долетя някъде от пода.

Задрасках за телефона и надникнах през стъклената врата, вече затворена и заключена, дишах тежко и се опитвах да зърна нападателя си или поне неговата/нейната кола. Нищо. Който и да бе, напусна паркинга и успя да отпраши светкавично.

Спомних си за Тревор Трент, който бе разбил предната фасада на ресторант, и се зачудих дали той или баща му не ме бяха проследили до Тусон, за да нанесат обещаното отмъщение.

— Добре съм — успокоих Сонтера, макар да не бе съвсем вярно. Цяло чудо беше, че не подмокрих гащите.

— Идвам там. Къде си?

Тъкмо почистваха дамската тоалетна на първия етаж, та затова влязох в мъжката.

— Ще ти звънна скоро — отговорих му и затворих, преди да вляза в една от кабинките.

Телефонът ми звънна отново още преди да бях измила ръцете си. Не бях давала на Сонтера номера на мобилния си телефон, но той вероятно се бе изписал на панела на неговия.

— Ало — казах аз, но в същото време се чудех дали ще е безопасно да изляза и да проверя щетите по колата. Остават ми две вноски, помислих си. Господи…

— По дяволите, Клер — изръмжа Сонтера, — какво става там?

Излязох в коридора, натиснах бутона на асансьора и го изчаках да слезе. Няколко пъти хвърлях поглед назад, към външната врата, отчасти очаквах там да се появи лице на чудовище. Един спомен се прокрадна в дъното на ума ми; Трейси, която имитира репликите на един от героите, след като бяхме гледали Зоната на здрача: Искаш ли да видиш нещо наистина ужасяващо?

— Беше прав за детективската работа — казах. — Опасна е. Някой току-що се опита да ме прегази.

— Какво?

Асансьорът пристигна, празен, аз влязох и натиснах бутона за затваряне на вратата. Нямах настроение за компания, невинна или каквато и да е друга.

— Няма да повтарям пак, Сонтера. Достатъчно трудно ми беше да го произнеса веднъж. Сега отивам в стаята си, ще се обадя на полицията, заради проклетата полза, която вероятно ще допринесат, и после ще се обадя на застрахователната си компания.

— Идвам там — повтори той, като изговори думите премерено, сричка по сричка, в случай че съм пропуснала значението им първия път.

— Не — твърдо заявих аз, въпреки че част от мен, по-слабата ми половинка, искаше да го имам на една ръка разстояние. — Ще се оправя.

— Точно така — озъби се Тони. — Или ще те намерим мъртва.

— Направи ми услуга и провери Тревор Трент, а? Момчето, което защитавах, защото влязло в ресторанта с колата си.

— По дяволите, Клер…

— Довиждане, Сонтера — казах, когато асансьорът спря на моя етаж и вратите се отвориха.

— Да не си посмяла да ми затвориш — извика Сонтера.

— Не искаш ли да се обадя на полицията? — Знаех си, че тонът ми ще го раздразни, както и стана.

Той изруга. Можех да си представя как поглежда часовника си и се мръщи, точно както в моменти, когато се чувства приклещен и трябва да забави ход за малко.

— Мога да намеря името на хотела ти — каза.

Съвсем вярно.

— Добре — отговорих му и натиснах с палец бутона за край на разговора. Преди да успея да отключа стаята си и да пристъпя вътре, телефонът иззвъня отново, но аз го изключих.

Наплисках си лицето със студена вода, после се обадих на местната полицейска служба по телефона до леглото и сресах косата си, докато изчаквах. Когато преди години отидох при тях относно Трейси, те ме бяха отписали като вманиачен роднина. Този път поне можех да им покажа смачканата си кола и изтръгнатите храсти.

След като си поех дълбоко дъх няколко пъти, аз се обадих на управителя долу, обясних за случилото се и му казах, че полицията е на път. Той бе загрижен за безопасността ми, разбира се, но усетих също, че не е особено възхитен от перспективата една или няколко дежурни полицейски коли да завъртят сините и червените си лампи пред хотела му.

После се обадих на застрахователния си агент в Скотсдейл и оставих съответната информация на гласовата му поща. При добър късмет той ще ми звънне до закуската. Ще се опитам да се свържа с Харви младши утре сутрин; ако моята полица не покрие разноските за кола под наем, планирах да я впиша на кредитната карта на фирмата. Който и да ме преследваше, а Тревор изглежда най-вероятния кандидат, със сигурност ме беше смутил, но не ме беше уплашил. Бях по-решена от всякога да издържа това изпитание.

Полицаите всъщност бяха доста сърдечни. Огледаха колата, премериха оставените следи на тротоара, събраха няколко люспи боя и поклатиха глави при вида на храстите и вдлъбнатината в стената на хотела. Още там подхвърлих името на Тревор, заедно с това на Хенли, и те ми обещаха да проследят нишките, казаха ми да съм предпазлива, помолиха ме да подпиша доклада и си тръгнаха. Аз, както и управителят, изпитах облекчение.

Качих се в стаята си, заключих и двете ключалки и подпрях един стол под топката на вратата, за по-голяма сигурност.

Лампичката за съобщения на телефона мигаше.

Въздъхнах. Сонтера ме бе открил, точно както каза.

Отпуснах се на ръба на леглото, вдигнах слушалката и натиснах съответния бутон.

Имате едно ново съобщение — информира ме записаният телефонен секретар.

Прокарах ръка през косата си и зачаках, прехапала долната си устна.

— Зарежи това, кучко — каза един злобен глас, който не разпознах. Бях сигурна: не е същият мъж, който се бе обадил у дома, бе заплашил живота ми и бе продължил с три на три. Този мъж не звучеше и като Джеймс, но аз все пак бях убедена, че говоря с него. — Ако продължаваш да си пъхаш носа наоколо, ще свършиш като муха за стръв, подобно на сестра ти.

Успях да запазя присъствие на духа и да съхраня съобщението, макар това усилие да ми се стори неимоверно. Не можех да мърдам, не можех да мисля — просто си седях там и дълбоко в сърцето си знаех, че току-що бях чула гласа на убиеца на Трейси, а много вероятно и на моя собствен убиец. Дали това бе Джеймс или не, не можех да твърдя със сигурност.

Телефонът иззвъня; загледах го безизразно, накрая вдигнах слушалката, но все още бях в шок.

— Клер? — каза Сонтера.

Стоях вцепенена. Попитах:

— Къде си?

— Долу. Дай ми номера на стаята си. Качвам се.

Измърморих номера и когато той почука, аз отворих със замах вратата и се хвърлих в ръцете му.

Дотук с моя образ за хладнокръвен борец с престъпленията.