Линда Милър
Горещи страсти (24)

24.

При пристигането ми грамадното, противно гадже стоеше на очуканата тераса на бунгалото й; дори под слабото проблясване на осеяната с мушици светлина на верандата се виждаше една огромна фигура и аз си помислих, че кучето му трябва да е някъде наблизо. Хвърлих поглед към камиона, паркиран до бордюра, проверих дали пиперливият спрей е най-отгоре в чантичката ми, изключих двигателя и излязох от колата.

— Клер Уестбрук — обявих бодро, сякаш бях дошла словоохотливо да продавам козметика и безплатно гримиране, вместо да си пъхам носа в личния живот на Силви Уайънд. Кучето се обозначи веднага щом отворих портата и изръмжа от сянката. — Представлявам Джъстин Недъртън.

Гаджето се изплю, не зная дали моето име или това на д-р Недъртън предизвика подобна реакция.

— Ели каза, че ще идваш — заяви той и добави, заради кучето вероятно: — Млъкни, де!

Ели, спомних си, бе стряскащата жена, с която току-що бях говорила в бар Цици. Тръгнах по пътеката, осеяна с неравни плочи и пръснати купчинки бурени. Кучето, където и да се намираше, бе утихнало, въпреки че почти усещах дишането му и знаех, че ме наблюдава със зли, немигащи очи.

Стигнах до стълбите, които водеха нагоре към верандата, направена от нестабилно притиснати един до друг два циментови блока, и извиках най-пленителната си усмивка. Все още не виждах добре лицето на мъжа, но той очевидно бе около сто и четиридесет килограма и толкова лесно възпламеним, колкото питбула на паркинга на бара.

— Не разстройвай Силви — предупреди ме бабанката с опасни нотки в гласа. — Не се чувства добре напоследък.

Аз подредих наум най-забележителните му черти: огромна нужда от душ, лоша хигиена на зъбите, висящ корем и кожен елек без риза отдолу.

О-о, Силви — помислих си, — какво ли намираш в този глупак?

Иззад мрежата на вратата прозвуча учудващо ведър женски глас, като се има предвид гаджето, кучето и обкръжението.

— Престани да тормозиш Клер и я пусни вътре, Хенли. Заклевам се, че понякога действаш сякаш си от ФБР или нещо подобно.

Хенли? Никога не бих съпоставила това име с точно този мъж. Приличаше ми повече на Буба.

Хенли, макар и с недоволен вид, тромаво се отмести встрани и аз разпознах на фона на мрежата дребничката, позната фигура на Силви, слабичка сянка, обливана от светлината на лампата.

— Влизай — покани ме тя с някакъв неохотен ентусиазъм.

Много внимателно пристъпих покрай Хенли и сякаш влязох в друго измерение. Жилището на Силви ми напомни за други подобни, които бях виждала като дете — имитация на дървена облицовка на стените, мъхнат килим на пода, мъничка като в каравана кухня, библиотека, която разделя кухнята и всекидневната. Бих могла да си помисля, че съм у бабини, само дето тук бе по-луксозно и доста по-чисто.

— Ти тръгвай — каза Силви на Хенли. — Всичко ще е наред.

Мъжът тръгна с неудоволствие и изсвири пронизително на кучето, докато пресичаше двора. Чух отварянето и затварянето на портата, ръмжащото запалване на двигателя, изскърцването на гумите на някой, който потегля възбудено.

Отбелязах всичко това, ала вниманието ми беше приковано върху Силви. Тя бе по-дребничка, отколкото я помнех, малко по-голяма от Ема, облечена в изтъркани дънки и овехтяла тениска. Въпреки това не дрехите й или малката фигура привлякоха вниманието ми, а плоският гръден кош. Дори преди операцията Силви бе добре сложена.

— Мина доста време, Клер — отбеляза тя. Беше хубавичка, по някакъв овехтял начин, със своята разпиляна руса коса, невинни сини очи и лунички. От разстояние можеше да мине за дванадесет или тринадесет годишна; отблизо изглеждаше по-възрастна от реалните си трийсет и няколко.

Започнах да се здрависвам, но вместо това я прегърнах, за миг бях затруднена какво да кажа. Знаех, че ще трябва да се концентрирам върху усилието да не се вторача в несъществуващите й гърди, докато разговаряме.

— Седни — каза тя и посочи карираното диванче, което вероятно бе получила заедно е бунгалото някъде през седемдесетте, когато е било елегантно. — Чай или кафе? Хенли е условно освободен, затова не държим тук бира, вино или друг алкохол.

— Чай ще е чудесно — казах аз и не исках да се замислям за какво може да е условно освободен Хенли.

Надявах се малко кофеин да ми даде необходимия тласък. Денят беше дълъг и се бях изнервила между посещението ми в бар Цици и конфронтацията с Хенли и неговото невидимо куче.

Силви свари чай за двете ни и го сервира в сувенирни чаши, моята от Гранд Каньон, а нейната от Хара в Лафлин. Тя седна по младежки, подгънала крак под себе си, на стол срещу диванчето. Изглеждаше доволна от посещението ми, макар и малко бдителна, а аз се почувствах виновна, защото не бях наминала просто да видя как е — имах задача.

— Адвокатка си сега — каза тя и започна да разбърква чая си така, че торбичката се завъртя лудешки в чашата й. Вече бях извадила моята и я бях поставила на донесената за целта чинийка. — Не мога да свикна; ти бе момиченце, когато те срещнах, едва бе дорасла, за да сервираш алкохол. Виждаш ли Лорета?

Усмихнах се, отпих и отговорих:

— Да. Работя за Кред и съдружници в Скотсдейл и виждам Лорета редовно — не споменах, че Лорета и Кип имат ранчо близо до Тусон, защото ми се стори, че те няма да искат да поканят Силви и Хенли на барбекю или нещо подобно.

Силви сбърчи замислено нослето си:

— Кред? Не е ли това мъжът, който бе убит?

Пийнах друга глътка от чая, този път голяма и в няколкото изминали мига се опитах за сетен път да свикна с факта, че Хенри бе умрял по такъв ужасен, безсмислен начин. Въпреки всичките си недостатъци, той не бе заслужил подобно нещо.

А вече трябваше да асимилирам и смъртта на Джанет. Погребалната служба бе насрочена, макар Сонтера да ми бе казал, че медицинският екип няма да предаде тялото скоро, но както и да е, горката Джанет не бе във вид за гледане. Възнамерявах да й отдам почитта си, въпреки че не бяхме близки.

— Да — отговорих. — Харви бе застрелян в кабинета си у дома.

— Знае ли се кой го е извършил?

Поклатих глава:

— Никакви нишки до сега.

— Това е ужасно — каза Силви.

Не можех да издържам повече салонен разговор.

— Силви — започнах, — тук съм, защото искам да те попитам за операцията ти за увеличаване на бюста. Не зная дали чу като казах на Хенли навън или не, но ти трябва да разбереш, че аз съм адвокат на Джъстин Недъртън.

С леко потропване младата жена остави чая си на странична масичка, която също като диванчето беше от седемдесетте. Червенина изпълзя по бузите й с лунички и тя прехапа долната си устна. Трудно бе да не отвърнеш поглед от болката в очите й.

— Как можа? — попита със страховит шепот. — Как можеш да защитаваш този ужасен мъж?

Не се гордея с това, но като папагал повторих думите на Харви Кред младши и моите някогашни професори:

— Всеки има право на адвокат, Силви. Дори да е виновен.

Наистина ли вярвах? Вече започвах да се чудя.

Силви се замисли върху отговора ми известно време, после очевидно го отхвърли.

— Увеличаване на бюста ли каза? — попита тя с горчивина и посочи гърдите си с две ръце. — Виждат ли ти се увеличени?

— Какво стана, Силви? — Зададох въпроса внимателно не защото тя изглеждаше и наистина беше напрегната, а защото почувствах искрено съжаление към нея. Съдбата явно й бе поднесла повече от една мръсна сделка.

— Доктор Недъртън, ето какво — отговори. Сълзи изпълниха очите й. — Господи, Клер, не мога да ти опиша какво беше…

— Опитай — казах нежно, седнала на ръба на дивана и леко приведена напред. Това не бе ход на езика на жестовете от съдебната зала; бях истински заинтригувана от думите й и от ужаса, който усещах, че е реален. Само представата за нейния страх, яд и унижение предизвика засядането на огромна буца в гърлото ми.

— Той оплеска работата. — Тя бързо изтри една сълза, която се бе прокраднала надолу по бузата.

— Разкажи ми — подканих я.

Силви качи и другия си крак на стола, седна в поза за медитация, стиснала с всяка ръка по едно коляно, така че чак кокалчетата й побеляха.

— Знаеш как е в бар Цици — довери ми тя, като постепенно гневът й се превърна в някаква безпомощна тъга. — Цици за бакшиши, както казваше шефът.

Кимнах. Стомахът ми отново се преобърна и някъде в средата на хранопровода ми се образува твърда буца. По време на моя престой в бар Цици ми намекнаха да се напомпам, по икономически причини, но аз отказах. Едва не ме уволниха тогава заради не толкова любезния отказ.

Силви се вторачи в летящата врата, там буболечките сякаш се гмуркаха в мрежата, но аз знаех, че сега момичето не е в стаята. Беше се отнесла някъде в миналото и спомените й очевидно бяха болезнени. Най-накрая срещна погледа ми и ме дари със смразяваща усмивчица, извън контекста на чувствата си. Чак тогава започнах да разбирам защо ме бе допуснала в дома си; тя беше самотна. Толкова е просто. Изведнъж Силви продължи по-бодро:

— В началото бе чудесно. Изглеждах страхотно. Всяка нощ носех у дома два пъти повече бакшиши и никога не бях получавала толкова много предложения за срещи. — Лицето й отново се сгърчи и само за миг тя премести поглед встрани. Усетих, че оставя нещо настрани, на някакъв вътрешен рафт и се надява да не се захвана за него. — Чак тогава срещнах Хенли.

Точка за Хенли, помислих си, но не исках да развалям момента и затова си седях и се вслушвах във всичко, което си заслужава.

Силви направи нов, смел и треперлив, опит да се усмихне отново, но не успя.

— После започнаха да болят, гърдите ми, де. Едната от тях се втвърди, заприлича на бейзболна топка или нещо подобно и се плъзна встрани и надолу. — Тя ми показа с жест и преди да успея да се овладея, аз направих гримаса.

Преди си държах устата затворена заради нейните чувства, а сега не можех да намеря думи.

— Отидох при доктор Недъртън веднага — обясни момичето. — Мислех си, че ще ме оправи и толкова. Само че той не пожела, освен ако не му дам нови шест хиляди долара. За бога, та аз бях продала колата си, за да върна парите на Фреди за първата операция, и не можех да намеря повече от двеста-триста, за да спася живота си.

Чаках, чувствах се все по-зле и по-зле. В този момент мразех д-р Недъртън; мразех и Харви младши, защото ме накара да представлявам копелето. А най-много от всичко мразех себе си, на първо място заради проклетата работа.

Междувременно Силви продължи:

— Изпитвах болки през цялото време и изглеждах, ами-и… небалансирана, независимо какво пъхах в сутиена си. Накрая Фреди ме освободи. Каза, че депресирам клиентите, като съм така унила. И ето ме без работа, без осигуровка и с твърда като камък гърда. Започнах да вдигам температура и понякога изпитвах толкова силни болки, че лежах на пода на банята с часове, бях така изнемощяла от повръщането, че дори не можех да стигна до леглото. Накрая кандидатствах за държавна помощ и ми дадоха купони за храна и лекарства, но обясниха, че възстановителната хирургия не се покрива, защото е козметична. — Тя замълча, отново загриза устните си. — Казах им, че ми е писнало от тези неща, че тези имплантанти ме убиват, това си бе самата истина, но никой не искаше да ме чуе. Ставаше ми все по-зле, едва не умрях и най-накрая ги изрязаха.

Затворих очи, стегнах се, но кръвта туптеше в ушите ми.

— Една нощ се накърках жестоко, отидох в банята и щях да ги отрежа сама, но щом се стигна до това, просто не можах. Взех свръхдоза от обезболяващите и приспивателните си хапчета и вероятно щях да умра, ако Хенли не наминал, за да провери дали искам да отида до Бъргър кинг с него. Намерил ме почти изстинала и се шокирал. Обадил се на 911, взели ме в болницата и промили стомаха ми.

Очите й. Никога няма да забравя отчаянието в погледа на Силви, докато седеше там, потънала в спомени — трагично, сякаш на хванато в капан животно.

— Преживях още няколко нервни кризи и оттогава не съм в много добро състояние.

— Не си се опитала да съдиш Недъртън? — попитах, а гласът ми бе изтънял.

— Нямах пари да съдя, когото и да било — каза Силви и обгърна тялото си с ръце, може би се опитваше да скрие гърдите си. — Отидох в Правна помощ, но те са заети с други неща като издръжка за деца, неспазване на закони.

— Толкова съжалявам, Силви — казах аз и наистина го мислех, но знаех, че съжалението ми е прекалено малко и идва прекалено късно. Тя вече бе наранена, физически и емоционално, а от вида на Хенли и бунгалото, останалата част от живота й също не бе в добро състояние.

Силви възвърна достойнството си с трогателно усилие и деликатно отпи от чая си.

Искаше ми се да мога да й помогна, доброволно да предложа безплатните си услуги и да започна да преследвам този кучи син Недъртън, но, разбира се, това беше немислимо, защото бях негов адвокат. Конфликт на интереси. За няколко безценни секунди можех само да се насладя на фантазията как го разбивам на пух и прах в съдебната зала.

Нямаше да попитам за Трейси, не и след като подложих Силви на такова емоционално мъчение, но тя сама заговори за това.

— Чувам, че Джеймс Арън е излязъл — мрачно каза жената. — Той ще продължи напред живота си, обзалагам се, а Трейси гние под купчина камъни там някъде в пустинята.

Оставих чашата на малката масичка, нямах си доверие, че мога да я държа, без да я разлея. Думите й бяха доста конкретни.

— Силви, знаеш ли нещо за случилото се?

Няколко секунди тя остана вперила безизразен поглед в мен. После размърда устни, но веднага замря.

— Не — отговори.

— Сигурна съм, че Джеймс е убил сестра ми — настоях аз и усетих как напрегнатите мускули на врата и раменете ми се стягат в пулсиращи възли. — Но не успях да убедя полицията.

Замълчах, чудех се дали да кажа на Силви за полученото писмо по електронната поща и снимката с трупа на Трейси.

Накрая реших, че си заслужава риска да я разстроя. Видът на снимката може да предизвика някакъв спомен, нещо, което е видяла или чула, някакво късче информация, което да убеди областната полиция да поднови случая Трейси. Попитах:

— Силви, имаш ли компютър?

Тя изглеждаше объркана и леко уплашена. Може би си мислеше, че ще я накарам да се включи в някаква надомна работа или ще попитам дали няма нищо против да изпрати няколко хиляди верижни писма вместо мен.

— Имам стар лаптоп — каза Силви. — Хенли го размени за гуми за камион и скоростна кутия втора употреба.

— Свързан ли е с интернет?

Тя кимна:

— Обичам да обикалям стаите за чат късно вечер, когато положението е нетърпимо и не мога да заспя. Защо?

— Искам да ти покажа нещо, което получих оня ден. Възможно е да си по-проницателна, да видиш нещо, което аз съм изпуснала…

— Разбира се — отговори тя и грейна. Стана, забърза надолу по коридора и след няколко минути се върна с праисторически лаптоп. Постави го на библиотечката — разделител, включи го и зачака. Отне й цяла вечност да влезе в мрежата, но най-накрая се появи началната страница на MSN. Силви отстъпи встрани, аз размърдах пръсти, написах паролата си и извадих писмото.

Снимката изпълни екрана и въпреки че я бях виждала много пъти, въздействието й не бе намаляло; почувствах се сякаш получих удар в корема.

— Господи — прошепна Силви. — Тя… наистина ли… изглежда… мъртва?

Кимнах мрачно и казах, като се насилих да се изправя пред фактите:

— Един мой приятел, ченге, я показа на медицински експерт в Марикопа и тя мисли, че е убита.

— Не смяташ ли, че трябва да отидеш при шерифа или някой друг?

След като показах снимката на Сонтера, въобще не бях обмисляла възможността да докладвам за електронното писмо по-официално. Бях приела, че той ще се справи. Отбелязах си в ума да говоря с него при първа възможност. Отговорих й:

— Те не могат много да помогнат.

Силви се съгласи.

— Разкажи ми за тази история. Ченгетата откриха ли въобще нещо за случилото се с Трейси?

Горчивина изпълни част от сърцето ми:

— Те са убедени, че тя е тръгнала по собствена воля.

— Но тази снимка — възкликна Силви. — Клер, това е толкова ужасно, че трябва да ги убеди. Имаш ли идея кой я е изпратил?

— Мисля, че е Джеймс Арън — доверих й аз. — Нали знаеш, дразни ме, защото е убил сестра ми и се е измъкнал. Един човек от офиса на моя приятел е проследил снимката до библиотека в Чандлър. След това нишката се къса.

Силви остана да се взира в снимката дълго време. После ме погледна отново и изглежда наистина ме видя като адвокат на Джъстин Недъртън. Врагът.

— Остави това, Клер. Не можеш да върнеш Трейси.

Слепоочията ми туптяха неприятно. С палец и показалец притиснах носа си в края, после срещнах погледа й.

— Не мога да оставя това, Силви. Става дума за сестра ми. Няма да намеря покой, докато не докажа, че Джеймс я е убил и не го видя наказан за деянието си.

— Ами ако грешиш? — със забързан шепот ме попита. — Ами ако Джеймс не го е извършил?

Точно тогава през мрежата на вратата долетя звукът на двигател; Хенли се прибира. Нямах вече възможност да й отговоря.

— Отивай си — каза ми Силви. — Веднага. И не се връщай повече!

— Силви…

— Тръгвай — ядоса се тя, очите й блестяха ядно, а Хенли и кучето се приближаваха към къщата. — Махай се от дома ми!

Вдигнах и двете си ръце с длани навън.

— Добре, тръгвам си — казах, но затършувах за визитка и я бутнах към нея. Силви я смачка и я хвърли.

Отворих мрежестата врата и излязох. Разминах се с Хенли на верандата; той държеше немска овчарка за нашийника, не много здраво, мога да добавя; мъжът ми хвърли истински отровен поглед. Зачудих се дали не е подслушвал под някой отворен прозорец, само това би могло да обясни внезапната промяна у Силви.

Щом седнах безпроблемно в колата си — проверих задната седалка, преди да се кача, — заключих вратите. Докато потеглях от дома на Силви Уайънд, аз вече ровех за мобилния си телефон.