Линда Милър
Горещи страсти (19)

19.

Когато пристигнах на работа на следващата сутрин, доктор Недъртън ме чакаше на новото ми работно място, седеше с кръстосани крака и ръце, изпаднал в покой като проповедник. Нервите ми бяха изопнати, но според мен успявах да изглеждам професионално.

— Добро утро, госпожице Уестбрук — поздрави докторът многозначително.

— Добро утро — отговорих, вместо да попитам какво си мисли, че прави като нахълтва в офиса ми непоканен. Не можех да си позволя да забравя дори за миг, че цялото ми бъдеще, както и това на Ема, може би зависи от това колко добре ще се справя с този мъж. — Имахме ли уговорена среща?

Той оголи зъбите си в гримаса, която вероятно трябваше да мине за усмивка.

— Вече имаме.

С леко тупване оставих куфарчето си върху бюрото на Джанет — моето бюро — и се отпуснах на кожения въртящ стол зад него. Очаквах с въпросително вдигнати вежди и изпънати пръсти обяснението, което знаех, че умира да ми даде.

— Донесох материалите, които госпожа Бейлин подготви преди нейната… ъ-ъ… нещастна кончина, както и списък с доволни от работата ми клиенти.

— Бихте могъл да ги изпратите по електронна поща или експресни куриерски услуги FedEx — вметнах неловко. — Тусон е доста далеч.

— Помислих си, че ние двамата можем да обядваме заедно или нещо такова. Да се опознаем малко по-добре. Струва ми се, че тръгнахме накриво оня ден.

Не се осмелих да кажа на клиента си, че вече го познавах по-добре, отколкото ми се искаше, и бе изключено да обядваме заедно. Използвах една обедна среща като извинение и допълних:

— Ще прегледам новите материали, но според мен имаме задоволителна защита — между заплахите за живота ми бях поработила здраво върху плана за защитата на Недъртън.

Той започна спокойно:

— Обикновена задоволителна защита не е достатъчна. Искам пълно оправдание. Всъщност, искам извинение. — Лицето му се стегна. — Искам обезщетение.

— Обезщетение — като ехо отвърнах аз, бях сигурна, че не съм чула правилно. Не ми изглеждаше подходящ момент да споменавам реалните възможности той напълно да загуби разрешителното си, да излежи присъда в затвора или и двете заедно.

— Да — застрашително заяви д-р Недъртън. — А щом приключим с това, възнамерявам да заведа дело за пропуснати ползи.

Наложи ми се да извикам целия адвокатски маниер на държане, който бях усвоила от късните повторения на сериала Закон и ред, за да се въздържа да не му се изсмея в лицето.

— Ами — сдържано отговорих, — да работим стъпка по стъпка. Първо трябва да подготвим защитата.

— Вие трябва да подготвите защитата ми, госпожо Уестбрук — изтъкна той, явно бе сърдит, че няма да обядваме заедно или каквото там си бе намислил. — Струва ми се, че новият ви шеф няма да е доволен да върне хонорара ми и да види как отивам на друго място, нали?

Тук ме хвана. Личният ми залог за изхода беше толкова голям, колкото на Харви Кред младши.

Точно тогава — говорейки за вълка — Харви младши се появи на прага ми. Бе заменил вчерашната риза на цветя със скъп костюм, но отново му липсваше нещичко от аристократизма, към който се стремеше; пак приличаше на адвокат, който сам търси клиентите си по плажа. Усмихна се широко на доктора и тогава аз осъзнах, че те двамата с Недъртън вече бяха говорили. Дали обядът и да се опознаем малко по-добре не бяха идея на Харви младши? Усетих как нагоре по врата ми плъзва червенина.

— Няма да ви задържам — жизнерадостно каза Кред. — Виждам, че имате работа.

С това той изчезна в собствения си офис и през стената, деляща неговия кабинет от моя, започнаха да се процеждат звуците на CNN.

Ние двамата с Недъртън изкарахме сутринта, като разнищвахме стратегии, някои от тях доста добри, дори и похвалата да идва от самата мен. Единственият проблем бе, че щях да се почувствам по-добре, ако защитавах дявола.

На обяд, Недъртън тъкмо си бе тръгнал и аз се възстановявах, Сонтера влезе наперено. Когато Хедър го въведе в новата обстановка, той подсвирна тихо и продължително от удивление.

— Хей, може би трябва да те върна отново в моя списък със заподозрени.

— Много смешно! — Явно дадох да се разбере, че не съм развеселена.

Той затвори вратата.

— Мислех, че си решила да работиш у дома.

— Това бе временно — отговорих.

За мое учудване Сонтера не ме притисна повече. Нито пък направи от ужасяващите ме коментари как се продавам, за да получа повишение и по-голям офис. Просто предложи:

— Обядвай с мен.

— Днес отказвам поканите за обяд.

— Ще те заведа в Ел Енканто — подмами ме той. Знаеше, по дяволите, че не мога да устоя на хубава мексиканска кухня. Във въображението си вече отхапвах от пилешката енчилада. Той отново огледа офиса. — Дори ще платя, въпреки че очевидно си се издигнала.

Какво ще направи Харви младши, ако отида да обядвам със Сонтера вместо с любимия му клиент? Ще ме уволни? Трябва да съм късметлия. Извадих чантичката си от най-долното чекмедже на бюрото, което все още смятах за бюрото на Джанет, преметнах я през рамо и се изправих.

— Всеки си плаща — възразих аз, — не бих искала да наруша бюджета ти.

В забележката ми имаше лека ирония; Сонтера разполага с повече пари от повечето ченгета, благодарение на някакво наследство, ако си спомням добре. Живее в хубава къща, кара лъскав спортен автомобил и поддържа вила за почивка до Флагстаф.

Срещнахме Кред младши в коридора. Мотаеше се доста за човек, който управлява ангажирана адвокатска фирма.

— Днес тръгваш по-рано, Клер? — попита той.

Озарих го с усмивка и отговорих слънчево:

— Само отивам на обяд. Да ти донеса ли нещо?

Самоувереността ми проработи очевидно, защото Харви се дръпна леко назад.

— О, не — потупа закръгления си корем. — Следя си теглото.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад нас със Сонтера и ние вече се спускахме надолу към първия етаж, аз се начумерих:

— Мръсник.

Сонтера се направи на наранен, притисна свободната си ръка до гърдите и ококори очи.

— Това се отнася за Кред — казах му. Не че не бях използвала думата, за да опиша него един-два пъти след скъсването ни, но нямаше смисъл да се връщаме назад.

— Мъжът, който те повиши? — разпалено попита Сонтера. — Безмилостно копеле.

Не обърнах внимание на забележката. Асансьорът се отвори рязко и ние тръгнахме през фоайето на долния етаж към външния паркинг. Сонтера избърза, за да задържи вратата пред мен.

— Предполагам, че не си напреднал с убийствата.

— Балистичната експертиза потвърди, че Робинс и Кред са убити е едно и също оръжие. Сега работим по останалото. — Той задържа вратата на колата си с хубавите кожени седалки и лъскаво табло, докато се кача. — Проблемът е, че други хора продължават да бъдат убивани.

При пускането на двигателя засвири музика от уредбата и се включи климатикът. Страстен, сексапилен джаз зазвуча от колонките.

— Убивани? Това е малко непочтително, не мислиш ли?

— Ако станеш почтителен в тази работа — възрази Сонтера — и стомахът ти ще корозира.

— Още една Приятна тема за обяд.

Тони се усмихна.

— Винаги можем да поговорим за различното изпръскване с кръв, ако анатомията ти стане досадна — каза той, включи се в движението и подкара на север, към Кеърфрий и Кейв Крийк. — Как си, Защитник? Изглеждаш разгорещена.

— Благодаря, но да си мишена на убиец изтощава човека — отговорих аз и се наведох, за да намаля малко температурата на климатика. Сякаш бе горещо в колата.

— Как мина срещата вечеря — кино с Арън и основното гадже?

— Според очакванията — отвърнах. — Държахме се цивилизовано един към друг заради Ема. — Потръпнах при спомена за изражението, което неведнъж зървах в очите на Джеймс онази вечер. Мъжът ме мрази до мозъка на костите и, нищо чудно, най-вероятно ме обвинява за всяка секунда на шестте години, прекарани на топло. — Тя го смята за кандидат за Баща на годината.

— Гадно — изпъшка Сонтера.

Аз просто кимнах. След минути вече спирахме на паркинга на ресторанта, искахме маса, давахме поръчките си.

Това е моето проклятие. Без значение колко зле е ситуацията, винаги мога да похапна.