Линда Милър
Горещи страсти (15)

15.

Моника бе съвсем различна от очакванията ми. Тя не бе овчедушен тип човек, жена, която бихме очаквали да се влюби в осъден престъпник; просто една приятна дама, с няколко килограма по-пълничка, с хубава кожа и твърд поглед.

Джеймс стоеше до нея на входа на кафенето При Мими, облечен бе с памучни панталони, евтино спортно яке, риза и мокасини. Русата му коса, чорлава и малко мазна при последната ни среща, сега бе прилежно подстригана и той с гордост носеше малък мустак. Бих могла да повярвам на намеците на Ема, че е намерил бог, ако не видях жестокия блясък в очите му, докато изучаваше лицето ми. Зачудих се дали бе гледал Трейси по същия начин, преди да я убие.

Сега, в този миг на среща, той и Ема стояха и се гледаха леко предпазливо, изглежда никой от тях не знаеше точно какво да направи. Един господ знае не можех да им помогна. Опитвах се да потисна тръпките, които танцуваха нагоре-надолу по гръбнака ми, и бих искала да съм, където и да е по света, но не и в близост до него.

Моника разчупи неловката ситуация като протегна ръка към мен.

— Здравей — каза тя с някакво спотаена добронамереност, — аз съм Моника Карсън.

— Клер Уестбрук — отговорих и се здрависах, но макар да се опитах да се усмихна, не успях да извикам нещо повече от лека извивка в ъгълчето на устните си. Всичките ми алармени системи се бяха задействали, ала не от Моника се страхувах аз.

— Хей, дребосъче — обърна се Джеймс към Ема, звучеше стеснително. Те се прегърнаха сковано и Ема отмести очи.

— Здравей — каза тя.

Аз и Джеймс си разменихме погледи над главата й. Отново почувствах смразяваме.

— Клер — каза той.

— Джеймс — отговорих.

Да кажа, че вечерята ни мина неловко, би било голямото спестяване на истината тази година. Ние подбирахме пътя си през следващия час, буквално и преносно, а после се запътихме към киното в другия край на търговския център. Филмът, анимация на Дисни, несъмнено избран заради големия зрителски интерес, беше забавен, но аз не видях много от него. Седях до Ема, сковано и неспокойно, чувствах се сякаш трябва да я грабна за ръката и да тичам да спасявам живота и на двете ни.

Ема, от своя страна, се чувстваше спокойно, ако не точно удобно. Мисля, че подобно на мен тя бе благодарна, когато вечерта свърши. Ние двете се качихме в моя сатурн, след като аз крадешком проверих за натрапници, мъртви или живи, и се запътихме към къщата на Лорета, за да вземем Бърнис и багажа си. Бяхме решили, по-рано, че е време да се прибираме у дома, не искахме да злоупотребяваме с гостоприемството.

Хиляди въпроси бушуваха в ума ми и десет пъти по толкова подсъзнателни страхове, но изчаках Ема да заговори първа. Това бе едно от най-трудните неща, които някога съм правила, тъй като въздържанието не ми идва естествено.

Още едно спестяване на истината.

— Стараеха се наистина много — отбеляза Ема, без да ме поглежда.

— Да — съгласих се предпазливо. Опитах съвсем съзнателно да охлабя стискането на волана, кокалчетата ми бяха побелели.

— Не си го представях такъв.

Не, помислих си аз.

— Как си го представяше?

Тя ми хвърли смутена усмивка и отговори:

— В райета. Или може би облечен като колоездач, с кожи и всякакъв вид татуировки.

Засмях се, размърдах пръсти. Беше ми трудно да пусна волана, а още по-трудно да пусна Ема.

— Моника май е симпатична — вметнах аз.

Този път Ема се засмя:

— Беше ти наистина трудно да го изречеш, нали?

Защо да я лъжа?

— Да — казах.

— Не ги харесваш. — Този път Ема не звучеше толкова развеселена.

— Полагам усилия, Ема. Дай ми шанс.

Тя ме изненада като се пресегна и потупа ръката ми.

— Справи се добре.

Голяма похвала наистина, от едно тринадесетгодишно момиченце.

— Благодаря.

Племенницата ми се облегна назад на седалката и заяви:

— Следващия път обаче бих искала да се срещна е тях сама.

Когато й отговорих, с изненада установих, че едва не се разплаках, имах буца в гърлото и синусите ми заплашваха да се запушат.

— Все още не. Ще трябва да се консултираме първо със социалния работник. — Момичето ми хвърли поглед, а аз продължих забързано: — Не се опитвам да бъда пречка, Ема. Просто…

Тя въздъхна:

— Просто мислиш, че е убил мама.

— Точно това мисля — признах.

— Бих си спомняла, ако е бил груб с нея — каза Ема с нотка предизвикателство в гласа.

— Аз помня. — Замълчах, за да регулирам дишането си. — Той има проклет характер.

— Може ли да оставим темата? Моля те!

— Засега — отвърнах, защото ако не друго, съм честна, а знаех, че проблемът ще се задълбочи.