Линда Милър
Горещи страсти (14)

14.

Къщата на Лорета и Кип е разкошна, но през онази нощ не ме бе грижа дори да е фургон между сградите. Приятелката ми ни въведе в отделни апартаменти за гости; моят приличаше на изваден от страниците на архитектурен справочник, на Ема бе подобен.

Лорета ми даде копринена пижама и халат — Ема вече бе облечена с нощничка, тъй като я измъкнахме от леглото у дома — и аз тръгнах, препъвайки се, към възстановителен душ и сносна нощна почивка.

Като в мъгла се съблякох и внимателно, за да не се подхлъзна на възхитителния мраморен под, стъпих в стъклената душ кабина, голяма колкото всекидневната на моя апартамент. Избрах начина на разпръскване на водата от внушителния асортимент, пуснах я и се възползвах от специалния билков сапун, направен за Лорета по поръчка.

Миризмата на смърт и страх се отми лесно, но със спомените ще бъде доста по-предизвикателно.

След като се изсуших и напъхах във взетата назаем пижама, аз се запрепъвах към спалнята и се строполих там.

В дълбините на нощта се пробудих и открих Ема и Бърнис сгушени до мен. Пригладих косата на племенницата си, поплаках си малко и заспах отново.

Събудих се рано на следващата сутрин. Оставих Ема да спи, а аз отидох в кухнята и кацнах на един от столовете пред дългия, блестящ мраморен плот, който разполовяваше огромната стая. В задния двор слънчевата светлина се отразяваше в синкаво зелено от направения с вкус басейн в гръцки стил.

Лорета бе сварила чай и бе забъркала фино яйчено ястие със запечена коричка. Умирах от глад, за моя безкрайна изненада, затова не се забавих много с пиршеството.

— Предполагам, че Ема още спи? — реши да ме заговори приятелката ми.

Кимнах, сърцето ми се сви при мисълта за моята племенница.

— Мисля, че трябва да стои наблизо няколко дни — казах.

— Точно така — кимна Лорета.

В този миг толкова се радвах на присъствието й, че сълзи напълниха очите ми.

Тя се усмихна и успокоително потупа ръката ми:

— Всичко ще е наред, момиче.

Вдигнах чашата за чай в нещо подобно на кулинарен поздрав.

— Справям се с помощта на моите приятели — отговорих аз и включих Сонтера в тази група, въпреки че не бих му го казала.

Лорета се замисли.

— Слухът за случилото се в Кред и съдружници вероятно вече се излъчва по всички новини, според мен трябва да се снижиш за известно време. Предлагам ние, момичетата, да отидем в нашето местенце в Тусон за около седмица, просто да си поемем дъх. Какво ще кажеш, Клер.

Подобно измъкване звучеше повече от добре, но аз все още имах работа за довършване, освен това предстоеше забавлението вечеря — кино с Джеймс.

Хванах главата си с ръце.

— Бих искала да заминем, но не мога. — Разказах й за предстоящата среща на Ема с Джеймс и очертах всичко, което трябваше да направя относно случая Недъртън. Освен това не бях сигурна дали полицията ще ми позволи да напусна града, като се има предвид новооткрития ми талант за препъване в трупове.

— Много жалко… — Устните й леко се присвиха. — Ще ти се отрази добре да се върнем в родния град. Може да бъде светлина в тунела за теб.

Странно е да възприемам Тусон като роден дом, но ние и двете с Лорета бяхме израснали и отгледани там, така че вероятно минаваше за такъв. Бяхме се сприятелили в бар Цици, а тя се бе запознала с Кип на някакво аристократично тържество, бе се влюбила и омъжила.

Не й отговорих, само поклатих глава и се съсредоточих върху изпиването на чая. Преди да успея да занеса чашката до мивката, Лорета вече я бе грабнала и ме отпъждаше към стаята за гости.

Там аз взех два аспирина, смъкнах завивките и се пъхнах обратно в леглото.

Часове по-късно се събудих и къщата ми изглеждаше тиха и пуста. Ако Ема и Бърнис бяха наоколо, те сигурно вървяха на пръсти. Натиснах бутон, който свали голям телевизионен екран от тавана, намерих канала с местни новини и разпухах възглавницата си.

Горката Джанет! Дори в смъртта си беше фон на сцената, получаваше само някое и друго истинско клъвване и поклащания на глава на екрана. Повечето от материала бе за мен, спорна адвокатка, която намира трупове. Снимките бяха правени на стълбите пред съда, след присъдата на Трент и аз изглеждах мрачна, компетентна и уморена.

Тъкмо се чудех дали да се пооправя, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Ало? — произнесох малко колебливо, защото очаквах Лорета да вдигне от друга стая в къщата.

— Клер?

Обаждаше се Джеймс Арън. Седнах изправена в леглото и се зачудих дали е наредил да ме следят или самият той се е нагърбил с тази чест.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Мислеше си, че можеш да се скриеш, а?

Усетих ледена струйка да се спуска надолу по гърба ми. Ема трябва да му се е обадила и да му е дала номера на Лорета.

— Какво искаш?

— Не се ежи толкова. Клер. Имаме среща тази вечер, помниш ли? Ти, аз, Ема и Моника. Между другото, твоят приятел — ченге я е посетил, задавал е въпроси. Няма да се опиташ да ни създаваш пречки, нали?

— Бих искала — отговорих, — но Сонтера не получава заповедите си от мен.

В гласа на Джеймс прозвуча мазна усмивка.

— Виждам, че си известна сега. За няколко дни се натъкваш на две убийства. Изглежда доста удобно, че и двата пъти си там.

— Защо не отидеш в прокуратурата със своите теории — предложих аз с напрегнат глас. Сигурна съм, че ще са благодарни за приноса ти.

Той въздъхна и каза:

— Относно довечера. Можем да се срещнем в Дезърт риджи, в шест, да вечеряме в заведението на Мими и после да отидем на кино. Можеш да се извиниш и да ни оставиш нас тримата, Ема, Моника и аз, да прекараме вечерта сами.

— Иска ти се — отговорих. Дезърт ридж е търговски център на около петнайсетина минути от нашия апартамент. — Ще бъдем там в шест. Ти ли плащаш или все още не дават заплати на затворниците за направата на номерата на превозните средства?

— Ти си кучка — разговорливо каза Джеймс.

— Така са ми казвали — отговорих.

— Шест часа — съобщи отново Джеймс.

Аз затворих.

Половин час по-късно бях изкъпана, облечена и правех сериозни усилия да се съвзема.

Двете с Ема седяхме до басейна на Кип и Лорета, тюркоазната вода блестеше ослепително на утринното слънце и аз се опитах да обясня, колкото е възможно по-умерено, за убийството на Джанет. Тя знаеше основното, разбира се, но бе необходимо да чуе и моята версия, не само това по телевизията. Унила, Ема ме изслуша и не проговори доста след като свърших.

— Този човек е искал да убие теб — каза тя, — не госпожа Бейлин.

— Може би — съгласих се. — Не знаем със сигурност.

— Обзалагам се, че според теб е баща ми.

— Всъщност — отговорих с равномерен тон, — не мисля така. Доколкото зная, той няма зъб на Джанет. А баща ти никога няма да я обърка с мен.

Ема се отпусна малко, после веднага се напрегна отново, когато аз продължих:

— Обадила си се на баща си и си му казала къде сме, нали?

— Да.

— Защо?

Ема не ме погледна, само седеше, галеше Бърнис и гледаше войнствено към басейна, въпреки че яркостта му сигурно нараняваше очите й.

— Исках да говоря с него, това е всичко.

— За какво?

Погледът й бе предизвикателен.

— Разни неща.

— Внимавай, Ема — предупредих я тихо. — Зная, искаш да повярваш, че баща ти е добър човек, който е имал лош късмет, но не е само това. Не забравяй, че той не е Ози Нелсън.

Ема смръщи чело.

— Кой?

— Престани да се правиш на недосетлива. Знаеш за какво говоря.

— Ти го мразиш — каза тя.

— Бинго — отвърнах.

Ема се изправи и заяви:

— Не искам да говорим повече за това.

— Ще трябва да го преодолееш. Що се отнася до баща ти, дори не сме започнали.

Племенницата ми разпери едната си ръка, с другата държеше Бърнис.

— Винаги ли трябва да се държиш като адвокат? Не можеш ли да бъдеш нормален човек за пет минути? — попита тя.

Не изчака отговор, а се затича към къщата.

На толкова голямо пространство има много скривалища и аз не я видях повече от час, когато двете с Лорета решиха да отидат до апартамента за дрехи и кучешка храна.

Нямаше какво да правя, затова използвах компютъра в кухнята, за да си проверя електронната поща. Не зная какво се надявах да намеря — може би бележка, че съм спечелила лотарийното залагане на издателска къща, може би извинение от убиеца на Джанет, който търсеше мен. Кой знае.

Имаше две съобщения. Едното бе от Хедър, пишеше, че ще получи нервна криза, ако служителите в компанията не престанат да се оставят да бъдат убивани, а другото бе от непознат адрес. Отговорих кратко на Хедър и, надявам се, я успокоих поне мъничко, после отворих другото писмо.

Съобщението бе напечатано с някакъв готически шрифт, буквите бяха големи и като капки, сякаш бяха частично разтопени:

„СЕГА ЗНАЯ КАК ИЗГЛЕЖДАШ.

ТОЛКОВА СИ ХУБАВА.

МНОГО ЖАЛКО, ЧЕ ТРЯБВА ДА ТЕ УБИЯ.“