Линда Милър
Горещи страсти (13)

13.

В кантората на Кред и съдружници се тълпяха полицаи от шерифския отдел, от полицейския участък на Скотсдейл, както и няколко репортери на нощно дежурство. Моят офис бе опасан с жълта лента, а хора с гумени ръкавици и пластмасови калъфи на обувките се мушкаха навън и навътре.

Веднага след 911 се бях обадила на Сонтера.

Споменът за изпитания страх, докато чаках да пристигне помощ, бе превърнал мозъка ми в желе. Сонтера ми бе говорил спокойно, каза ми да се затворя и заключа в офиса и да не мърдам от мястото си до идването на полицаите. Той остана с мен на телефона, успокояваше ме с думи, а в същото време бързаше насам, също като полицията.

Детектив Тони Сонтера се появи около две минути след първите полицаи. Те учтиво почукаха на вратата на офиса ми, аз ги пуснах вътре и разпознах една от жените полицаи от случая в супермаркета, дори ми се стори, че в очите й проблясва въпросът пак ли ти?

 

Заведоха ме в конферентната зала и ме настаниха на един стол.

Чух гласа на Тони, преди да го видя. Той направи някакъв коментар относно тялото, после попита къде съм.

Миг по-късно се приведе пред стола ми и обгърна леденостудените ми ръце в своите.

— Добре ли си? — попита. Тъй като очаквах нещо подобно на Какво правиш с тези мъртъвци?, почувствах облекчение.

Кимнах:

— Аз съм… Мисля, че съм добре…

— А какво, по дяволите, правиш тук посред нощ? — Свърши се с нежната загриженост.

— Дойдох да взема един диск…

Той поклати глава:

— Май се разбрахме да внимаваш.

— Аз внимавах.

Сякаш не го убедих, нито пък успокоих особено.

— Видя ли някой?

— Не — казах дрезгаво. — Имаше само една странна кола на паркинга долу, когато пристигнах.

Партньорът на Сонтера, Еди Колумбия, вече бе пристигнал. Без да съм го молила, ми донесе чаша вода. Моят герой.

— Опиши колата — подкани ме Сонтера, когато изпаднах в някакво вцепенено състояние. Вероятно бях в шок.

— Дай й шанс да си поеме дъх — каза му Еди. Дано децата на децата му да са благословени и да прославят името му.

Измежду глътките вода разказах какво съм видяла. Сива тойота, без отличителни белези, старичка. Не, съжалявам, не съм се сетила да запиша номера й.

Някой се появи на прага на конферентната зала, каза нещо на Еди и той бързо излезе.

— Какво става с библиотекарката? — прошепнах на Сонтера, след като останахме сами. Усещах гърлото си като попарено. — Говори ли с нея?

Дясното му слепоочие започна да пулсира.

— Да. Надълго и нашироко. Тя е неуверена жена, но не ми се струва да е човек, който праща цифрови снимки на мъртъвци, на който и да е, поради каквато и да е причина. Миналото й е чисто.

Кимнах, може би малко дървенишки, после въздъхнах:

— Може Джеймс да е убил Джанет.

— Едва ли — отговори Сонтера и заля теорията ми със студена вода. — Който и да го е направил, е смятал, че удря теб: същата кола, същия офис. Арън щеше да разбере, че това е друга жена.

Обгърнах с ръце корема си, спомних си вида на Джанет — как седи там, мъртва — и се опитах да не повърна.

— Клер — произнесе Сонтера твърдо, за да привлече вниманието ми, — не се разсейвай. Какво според теб е правила госпожа Бейлин в офиса ти?

— Тя не ме харесва, вероятно е била сериозно разстроена заради присъдата на Трент. Може би е търсила причина да ме уволни. — Сложих ръка на устата си и прошепнах: — Божичко, тя е кучка, но не заслужава това.

— Не — съгласи се Тони.

— Ченгетата ще ме обвинят. Прекалено много съвпадения. Открих Денис Робинс, а сега Джанет…

— Нямаш мотив — отбеляза той. — Някой обаче е имал. Хайде, Клер. Мисли. Кой може да е толкова разярен?

— Много хора.

— Не ни трябват много хора. Само един. Кой, Клер?

Спомних си изражението на омраза по лицето на Тревор Трент старши, когато загубих делото на сина му от Пийт Аликзандър. Този мъж с удоволствие можеше да ме убие още там в съда. Но Денис Робинс умря, преди произнасянето на присъдата, значи той не е подходящ кандидат.

Случаят Ленч изникна в ума ми, но се поколебах да го спомена. Все пак това бе възпламенителна тема между мен и Сонтера, а не ми се искаше да се боря сега.

— Наистина не зная — казах. — Ако откриеш кой е изпратил онази снимка на Трейси…

Сонтера поклати глава:

— Не съм сигурен дали има някаква връзка. Това е същият човек, който е убил Кред. Шефът ти или госпожа Бейлин познаваха ли сестра ти?

Въздъхнах:

— Не. Мисля, че не… — Хайде пак от нулата. Потърках слепоочията си. — Мога ли да тръгвам вече? Ема е сама у дома.

Погледът, който ми хвърли Сонтера, не бе точно като за любовна драма.

— О, чудесно! Просто чудесно… — Изправи се, отиде в коридора и помаха на един униформен. Чух как нарежда да изпратят кола на моя адрес, но да не звънят на вратата. Проведе кратък разговор с Еди, после се върна и застана до стола ми.

— Няма да ходиш никъде сама. Ще те откарам вкъщи, по не мога да си тръгна, докато не отнесат тялото и не свърша с документацията. Обади се на Лорета.

— Толкова е късно.

— Обади се на Лорета — повтори Сонтера.

Направих го, макар да не ми се искаше да я будя, особено с подобна новина. Тя се появи след около половин час, беше облечена със стари дънки, протъркани обувки и спортна риза, но все пак успя да придаде изискан вид на мястото. Погледна ме за миг, отвори скъпата си чанта и извади също така скъпа плоска бутилчица.

— Изглеждаш ужасно — заяви тя и бутна бутилката към мен. — Пийни си.

Бях повече от щастлива да видя приятелката си, а уискито Джак Даниелс също бих приветствала, ако не трябваше да шофирам. В никакъв случай няма да оставя своя сатурн на паркинга, където може да привлече още някой труп.

— Извинявай, че ти причинявам това — избъбрих монотонно аз и отхвърлих предложението за алкохол.

Лорета и Сонтера се спогледаха.

— Не се безпокой — кимна тя, като насочи цялото си внимание към мен. — Хайде да те заведа у вас, преди нещо друго да се случи. Всъщност, мисля, че трябва да вземем Ема и кучето и да се отправим към моя дом.

Няма да споря. Ако Лорета иска да се суети и грижи за нас, добре.

— Трябва ми диска.

— Проклетият диск — удиви се Сонтера.

— Какъв диск? — поиска да узнае Лорета.

— Забрави това — отвърнах аз малко глуповато.

Разбира се, ще има още въпроси, много въпроси, но благодарение на Сонтера и Еди Колумбия, полицията нямаше нищо против да ги отложи до утре сутрин.

Ние двете с Джанет не се обичахме много и всички знаеха това. Теоретично бих могла да вляза в офиса, да застрелям жената, да скрия оръжието и всякакви други признаци на вина и чак тогава да се обадя на Сонтера, изпаднала в някаква фалшива паника.

Докато разтреперана се изправях на крака и излизах след Лорета от конферентната зала, се замислих каква ирония би било, ако трябва да защитавам себе си. Мисълта предизвика у мен дори още по-голямо уважение към правата на невинните.